Един творец винаги оставя своя характерен почерк в творбите си. Този феномен на човешката култура вдъхновява християнските апологети да развият различни аргументи за съществуването на Бога, като изхождат от определени характеристики на Неговото творение. Т.нар. телеологичен аргумент подчертава реда и целесъобразността, на които се натъкваме навсякъде в природата, и изтъква, че те могат да се обяснят най-добре с един премъдър, разумен и планомерен Създател. Телеологични аргументи, макар и в неразгърнат вид, срещаме още у библейските автори – например, цар Давид (Пс. 19:1-6) и ап. Павел (Рим. 1:20). Подходът става особено популярен през XVII-XVIII век, със зараждането на модерната наука и чрез последователните усилия на някои учени и духовници. Сред последните е и англичанинът Уилям Пейли (William Paley).

При най-успешните трансплантации в медицината се използват тъкани, максимално подобни на тъканта в приемащия организъм. Подобен принцип можем да открием и в християнската духовност. Когато християнството е официализирано в Киевската Рус през 988 година, с кръщението на княз Владимир, богати хора правят дарения за изграждането на манастири. Първоначално това става по византийски образец, но скоро се оказва, че този тип монашество някак не е в съзвучие с темперамента на източните славяни.