Съборната личност в един разпокъсан свят
Сто години от рождението на отец Александър Шмеман
Християнството е прекрасно. Но именно защото е прекрасно, съвършено, пълно и истинно, неговото приемане е преживяване на точно тази негова прекрасност, тоест на пълнотата, на Божественото съвършенство. Междувременно самите християни – в историята – са го „раздробили“, сами са започнали да го възприемат, а и на останалите да го предлагат „на части“, част по част: части, често не свързани с цялото. Учението за това и за онова, доктрината за това, доктрината за онова... В този раздробен вид, обаче, то изгубва главното, тъй като само в това, да ни приобщи към главното, е смисълът на всяка негова „част“.
Това записва в своя дневник към края на живота си православният свещеник Александър Шмеман. Думите му не са просто едно богословско заявление. Те са отражение на напрегнат размисъл и дългогодишен духовен опит на един пастир, професор по богословие, просветител и църковен деец. Изразяват копнежа към цялостност и пълнота, познат на всеки човек (вярващ или невярващ), но често заглушаван и изкривяван от самите християни, от практиката на църквите – и на Изток, и на Запад. А всъщност, настоява Шмеман, пълнотата е постижима, когато църквата постави в средоточието на своя живот приобщаването към живия Христос. Църквата трябва непрестанно да преживява и прогласява радостта от настъпващото Божие царство, в което всичко ще достигне пълнота и ще намери своя смисъл.
Жизненият път и служението на Александър Шмеман благоприятстват изграждането на есхатологичното му мислене. За тях напълно се отнася библейският стих: „Тук нямаме постоянен град, но търсим бъдещия“ (Евр. 13:14). Роден е на 13 септември 1921 г. като дете на руски емигранти в Ревал (днес, Талин), Естония, но никога не е стъпвал в Русия. Баща му е офицер в царската армия и след Болшевишката революция от 1917 г. е принуден да напусне отечеството си. Семейството се установява окончателно в Париж. Там младият Александър учи в Кадетския корпус, а впоследствие завършва богословие в Православния богословски институт1 Св. Сергий“. Веднага след дипломирането си, през 1945 г., той е поканен да преподава църковна история в същото учебно заведение.
Успоредно с академичната кариера на Александър Шмеман започва и пастирското му служение. През 1946 г. е ръкоположен последователно като дякон и свещеник. Оттук насетне, на практика до края на своя живот, той ще съчетава душегрижителството и проповедническото поприще с преподаването и научно-богословските изследвания.
През 1951 г. Шмеман е поканен от отец Г. Флоровский да замине за САЩ със семейството си и да преподава в Православната семинария „Св. Владимир“2 в Ню Йорк. Това ще се окаже повратен момент в живота му – след детство в Естония и младост във Франция, той ще прекара зрелите си години отвъд океана, където ще развие активна и разностранна дейност. Защитава докторска дисертация на тема „Въведение в литургичното богословие“. От 1962 г. до последния си дъх Шмеман ръководи семинарията „Св. Владимир“. Така развитието на двете най-престижни православни богословски училища на Запад се дължи и на неговия принос. Нещо повече, той често е канен като гост-лектор в католически и в протестантски учебни заведения. Това изиграва своята роля и в разгръщащия се през втората половина на XX век икуменически диалог.
Основните богословски трудове на Александър Шмеман са в областта на църковната история, литургиката и църковните тайнства. Някои от тях са преведени и на български език: „От вода и дух“, „Литургическо богословие“ и „За живота на света“. Отец Шмеман обаче не е кабинетен богослов, нито църковник. Той е загрижен за съдбата на Църквата в съвременния свят и силно се вълнува как евангелското послание може да го докосне. Проповедите и беседите му имат често апологетичен характер и намират добър прием и сред скептиците. Заслужена слава му донасят неговите беседи на духовни теми, изнасяни на руски език по радио „Свобода“ в продължение на три десетилетия. Същевременно той показва много задълбочено познаване на руската и световната литература, на която са посветени десетки негови статии. Интересна страница от биографията му е неговото запознанство и срещи с големия писател Александър Солженицин, след изгнанието на последния от СССР през 1974 г.
Забележителна част от литературното, а и от богословското наследство на о. Александър Шмеман са неговите „Дневници“, писани през последното десетилетие от живота му3. Редом с личните преживявания и моментни впечатления, на техните страници са запечатани редица дълбоки прозрения. Той размишлява за модерното време с неговите търсения и идоли, както и за живота на руската емиграция. Отвращава се от заразата на лъжливата духовност с християнски привкус. Страда поради своеобразното капсулиране (и често неадекватност) на православните църкви в западния свят. Отвреме-навреме хвърля критичен поглед и към протестантските общности в САЩ, като предусеща някои неблагоприятни развития, видими с просто око днес. Читателите чувстват неговата искреност и смирение, съчетани с непримиримост към всяка подмяна на автентичното християнство. Въпреки че записките на Ал. Шмеман едва ли са били предназначени за външни очи, той сякаш предвкусва общението с бъдещите читатели и по някакъв естествен начин ни приобщава към своя живот с Христос, като споделя с нас радостта и мира, които Бог му е дарил в ред ценни мигове – при богослужение, при общуване с разни хора, при съзерцания в природна, а и в градска (!) среда.
Александър Шмеман умира сравнително млад, на 13 декември 1983 г., от рак. Духовното богатство, което оставя след себе си, е забележително. Новите поколения вярващи от всички християнски традиции могат да научат много от него. Проф. К. Янакиев уместно го определя като една „съборна личност“, събираща в себе си опита от различни култури, но принадлежаща на целия свят. Свят, който понастоящем е все по-секуларизиран и разпокъсан. Но тъкмо това е реалният свят, по думите на самия Шмеман, в който „е дошъл и говорил Христос; в него и за него е оставена Църквата“.
Нов коментар