Бащата на западното монашество

Първите монаси, които се опитвали да живеят според указанията на Бенедикт, намразили до такава степен строгия му режим, че дори замисляли да убият своя абат. Те сипали отрова в чаша вино и му я предложили. Преди да я вземе, той я благословил според обичая и очертал над нея кръстния знак. Тогава, според първия биограф на светеца папа Григорий I, чашата се разклатила сама и цялото вино се изляло на пода.

„Бенедикт – пише Григорий, – разбрал, че в чашата имало отровно питие.“ Той свикал своите монаси, заявил им, че им прощава и им напомнил, че от самото начало се е съмнявал, че е подходящ да бъде техен абат. В заключение им казал: „Вървете по своя си път и потърсете някой друг отец, подходящ за вашето състояние, защото аз повече не мога да остана сред вас.“

Не знаем дали Бенедикт е бил прекалено строг или пък първите му последователи-монаси били просто твърдоглави. Но години по-късно, когато Бенедикт съставил „Правило“ за друга група монаси, то се превърнало в образец за умереност в монашеството и на това отчасти се дължи процъфтяването му в християнския Запад.

Борба с изкушенията, разпуснатостта и езичеството

Макар че разполагаме с пълна биография на Бенедикт, написана от човек, живял непосредствено след него (Григорий е роден около 540 г.), ние всъщност знаем твърде малко за светеца от Нурсия. Житието му разказва главно за извършени от него знамения и чудеса: чудотворно сглобяване на разтрошено сито, изваждане на вода от скала, възкресение на мъртви и др. Все пак можем да реконструираме главните събития от неговия живот.

Бенедикт е роден през 480 г. – в епоха, когато Римската империя на Запад се разпада. През ранните му години Италианският полуостров е сцена на постоянни войни между варварски племена. Младият Бенедикт първоначално се премества от родното си градче Нурсия (в областта Умбрия) в Рим, но скоро решава да напусне „Вечния град“ поради отвращението си от езичеството и неморалността, с които се сблъсква там. Оттегля се в една пещера край Субиачо, на 65 км източно от Рим, и там заживява като отшелник, при сурови лишения. Старае се да избягва личен контакт с други хора. Един монах, който се възхищавал на Бенедикт, му спускал храна в пещерата, като му сигнализирал за това с привързана за въжето камбанка.

Бенедикт подлагал плътта си на строга дисциплина. Съгласно свидетелството на първия му биограф, веднъж той си спомнил за една позната жена и бил почти обладан от похот. Тогава Бенедикт свалил горните си дрехи и бягал всред трънаците. Така „всичките му меса били жестоко раздрани, но пък от раните на тялото се излекували раните на душата му, като той превърнал насладата в страдание и чрез външната смъдяща болка потушил вътрешния огън“.

Славата му на светец, извършващ чудеса, се разнася и при него започват да се стичат все повече монаси. Най-сетне, Бенедикт се съгласява да стане абат на малък манастир, ала след опита за убийството му от недоволни сподвижници, се оттегля отново в уединение. По-късно отново го търсят като духовен водач и не след дълго той основава 12 манастира, всеки от който приютява по 12 монаси. С това той предизвиква завистта на местните свещеници и един от тях, според Григорий I, се е опитал да го убие с отровен хляб. Това така дълбоко смутило Бенедикт, че той се оттеглил заедно с неколцина ученика в планината над Касино (Монте Касино), на 130 километра южно от Рим, и основал там нов манастир.

Мълвата за него продължавала да се разпространява и дори кралят на готите Тотила дошъл лично да го посети. Бенедикт станал начинател на религиозни реформи. Григорий пише, че когато веднъж светецът видял едно местно светилище, посветено на римското божество Аполон, той „разбил идола на парчета, преобърнал жертвеника и изгорил всичко“, за да превърне мястото в църква.

Дисциплина на състраданието

Но най-значимото дело на св. Бенедикт е организирането на монашеското движение. Като черпи идеи от по-ранни монашески творби, а вероятно и от собствената си опитност, през 516 г. той пише „Правило“ за своите монаси, което днес можем да оценим високо като уравновесен подход към монашеския живот. То се състои от 73 кратки глави и има две главни теми: христоцентричния начин на живот и доброто  управление на манастира под ръководството на абата. Освен обета за бедност, целомъдрие и подчинение, кодексът поставя ударение върху общностния живот, физическия труд, общото хранене и избягването на излишни разговори. Същевременно Бенедикт допускал изключения за своите монаси, като се вземали предвид възраст, способности, предразположения, нужди и духовно състояние. Към слабите и съгрешилите трябва да се проявява искрено снизхождение, както и състрадание – към физически немощните. „Като издаваме тези разпоредби“, пише Бенедикт, „ние се надяваме да не установяваме нищо излишно сурово, нищо обременително“. Разпуснатостта обаче не се толерира: „Към по-малка строгост ни подтиква единствено благото на всички засегнати, с цел да се поправят грешките и да се съхранява любовта.“

Именно това съчетание на съчувствие и дисциплина превръща Правилото на св. Бенедикт в образец за доста по-късни монашески ордени, основани векове след бенедиктинския. Това е и една от причините за жизнеспособността и силата на монашеството през Средните векове, когато тази църковна институция буквално кове бъдещето на Европа. Според оценката на папа Бенедикт XVI (2008 г.), „със своя живот и дело св. Бенедикт оказва фундаментално влияние за развитието на европейската цивилизация и култура“ и спомага Европа да излезе от „тъмната нощ на историята“, последвала рухването на Римската империя на Запад.

Когато Бенедикт умира на 21 март 547 г., той е погребан редом до сестра си Схоластика. Според църковни предания, тя е била негова близначка и също е била избрала монашеското посвещение на Бога. През 1964 г. папа Павел VI обявява св. Бенедикт за покровител на Европа.