Иван Проханов и евангелското движение в Русия
Т.нар. молокани („млечни хора“) са били руска християнска общност, която възниква към края на XVIII век. Те вярвали, че Библията е пътеводител на всяка душа към спасението, и се придържали към нейни символични и алегорични тълкувания. Отхвърляли всички ритуали, почитането на иконите, спазването на общите пости, украсяването на храмовете и поклонението на мощи, които се практикували в Православната църква. Названието на тези хора всъщност е било укорително и произлиза от това, че пиели мляко през православните пости, когато употребата на животински продукти е забранена за вярващите. Руското правителство подложило молоканите на репресии и изселило мнозина от тях в Кавказ. На 17 април 1869 година в едно такова семейство във Владикавказ1 се ражда Иван Степанович Проханов. Малко по-късно баща му се присъединява към местните баптисти и става презвитер.
Когато е едва десетгодишен, Иван започва да вехне. Един ден го намират да лежи безжизнен. Извиканият лекар обявява момчето за мъртво и тялото му е положено в ковчег. Но в момента, когато църковните старейшини четат текстове от Библията за погребението му, Иван отваря очи и започва да плаче. Години по-късно той споделя: „Със сигурност силата на Всемогъщия ме върна към живота, за да изпълня през годините една особена задача, възложена ми от Него. Една друга сила, силата на смъртта, искаше да прекърши живота ми още в самото му начало. Но мощта на Всемогъщия надделя... и аз бях оставен на земята.“ Споменът за тази опитност му помага много в мигове на униние и потиснатост.
В юношеските си години Иван Проханов се запознава с произведенията на Волтер, Русо и Шопенхауер. Чувства се все по-объркан по въпроса за смисъла на човешкия живот. Спохождат го мисли за самоубийство. Това го тласка към усърдни духовни търсения. През 1886 г. той отваря един Нов завет и попада на заявлението на Христос: „Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не идва при Отца, освен чрез Мене“ (Йоан 14:6). Впечатлен е и от словата на ап. Павел: „За мен да живея е Христос, а да умра - придобивка.“ (Фил. 1:21) Иван моли Бога да му прости неговото неверие и Му благодари за спасението си. От този ден насетне, мисленето му е пропито от оптимистичното убеждение, че Христос е победил света и продължава да побеждава, въпреки ежедневните ни несгоди. Присъединява се към същата баптистка общност, в която служи баща му.
Иван Проханов е загрижен за руския народ и иска да му бъде полезен. Той се отдава на християнско служение, но – следвайки примера на ап. Павел – решава да осигурява сам своята прехрана. Следва инженерна механика в Технологичния институт в Санкт Петербург. Успоредно с това, преподава на деца християнското учение, проповядва и издава нелегално евангелското списание „Беседа“. Сбирките под негово ръководство са тайни, защото всякакви религиозни събрания извън Православната църква са били поставени извън закона. Тези репресии са подбудени пряко от православния клир, който се притеснява от разпространението на евангелското християнство.
Заплашен от арест заради религиозната си дейност, през 1895 година Иван Проханов е принуден да емигрира на Запад. Две години учи богословие в Баптисткия колеж в Бристъл (Англия) и в Конгрешанския колеж в Лондон, а също, за по един семестър, в Берлинския и в Парижкия университет. Този престой в чужбина му помага да установи трайни контакти с протестантски църкви в Западна Европа.
Иван Проханов е убеден, че руснаците имат нужда преди всичко от духовно обновление. Той пише: „Никакви социални или политически реформи не могат да бъдат успешни, ако първо не протече морална и духовна реформа в самите хора.“ След завръщането си в Русия, той работи в продължение на почти четвърт век като инженер, а свободното му време е изцяло посветено на духовна дейност. Установява се в Санкт Петербург, като през деня работи в електрическата компания Уестингхаус, а през нощта служи на Бога като евангелизатор и химнописец. Основава библейско училище и организира младежки групи. Често си ляга след 2 часа през нощта. На два пъти попада в затвора заради вярата си.
След Първата руска революция през 1905 година, страната се радва на религиозна свобода в продължение на няколко години. Проханов работи усърдно за създаването на Руския евангелски съюз: сдружение на християни от различни деноминации, с основна цел духовното пробуждане на народите в Руската империя. Изглежда, че тази организация е била замислена като национален аналог или поделение на Световния евангелски алианс2. Макар че съюзът е регистриран официално от властите, той се приема нееднозначно от водачите на протестантските общности в Русия и скоро се разпада.
Неуморният Проханов се заема с учредяването на обща организация на ниво деноминации. Така Вторият конгрес на евангелските християни, заседавал в края на 1910 и началото на 1911 година, утвърждава предварително подготвен устав и кредо („вероучение на евангелските християни“) и основава Общоруски съюз на евангелските християни (Всероссийский союз евангельских христиан, ВСЕХ). Иван Проханов служи като председател на съюза в продължение на 20 години. Той инициира и създаването на младежко евангелско движение. Неговите виждания обаче са по-мащабни – той смята, че евангелските общности могат и трябва да спомогнат за реформирането на православната църква в Русия. През годините той публикува няколко призива в този смисъл, а след Болшевишката революция от 1917 г. участва в няколко срещи с различни православни водачи. Опитва се да издейства от властта разрешение за построяване на християнски град-комуна Евангелск в Алтайския край. Проектът пропада по заповед на Сталин, а впоследствие режимът става все по-враждебен към евангелските вярващи.
Проханов е принуден да емигрира и посвещава последните години от живота си на изграждането на Всемирния съюз на евангелските християни. Тази организация на рускоезични протестанти зад граница просъществува десетки години и издава списанието „Евангельская вера“. За утвърждаването ѝ нейният основател пътува в различни страни, като посещава и България.
Иван Проханов умира в емиграция през 1935 година в Берлин. Две години преди смъртта си, той пише: „Когато поглеждам назад и анализирам събитията от последните 15 години, не мога да не видя как всяка случка, всяка пречка, дори гоненията и въдворяванията в затвора, определено са послужили за добро, за разрастването на евангелското християнско движение в Русия.“
Нов коментар