Уилям Пейли пише популярни апологии на Твореца
280 години от рождението му
Един творец винаги оставя своя характерен почерк в творбите си. Този феномен на човешката култура вдъхновява християнските апологети да развият различни аргументи за съществуването на Бога, като изхождат от определени характеристики на Неговото творение. Т.нар. телеологичен1 аргумент подчертава реда и целесъобразността, на които се натъкваме навсякъде в природата, и изтъква, че те могат да се обяснят най-добре с един премъдър, разумен и планомерен Създател. Телеологични аргументи, макар и в неразгърнат вид, срещаме още у библейските автори – например, цар Давид (Пс. 19:1-6) и ап. Павел (Рим. 1:20). Подходът става особено популярен през XVII-XVIII век, със зараждането на модерната наука и чрез последователните усилия на някои учени и духовници. Сред последните е и англичанинът Уилям Пейли (William Paley).
Първата дата от биографията на Пейли, която знаем със сигурност, е 30 август 1743 г. Малко след това, едва навършил един месец, той е кръстен. Израства като тромавичко и непохватно момче, но пък е усърден в учението. Получава образованието си в известното училище Гигълсуик, недалеч от Ланкастър. Баща му, главен учител там, смятал, че невръстният Уилям е най-умната глава, която някога е виждал. Пейли младши се справя чудесно с математиката и е неизменно с най-добър успех по тази дисциплина сред съучениците си. По-късно учи в Крайстс колидж, Кеймбридж, а след завършването си става преподавател там, като води лекции по нравствена философия и по богословие на Новия завет. През 1765 г. Пейли е ръкоположен за дякон, а след 1776 г. окончателно се насочва към служение в Англиканската църква.
Насърчен от своя епископ, той публикува преработен вариант на университетските си лекции под заглавието „Принципи на моралната и политическата философия“ (Principles of Moral and Political Philosophy). Книгата претърпява 15 издания, още докато Пейли е жив. В нея той твърдо и последователно се обявява против търговията с роби, което привлича общественото внимание и печели все повече привърженици за каузата на аболиционизма.
След това Пейли започва да пише популярни апологии на християнството. Творбите му се отличават с такава подреденост и ясна мисъл, че впоследствие са възприети като стандартни учебници. „Преглед на свидетелствата в полза на християнството“ (View of the Evidences of Christianity) има бърз и бляскав успех и остава в учебната програма в Кеймбридж чак до годините след Първата световна война. В това съчинение Уилям Пейли излага доводи в подкрепа на достоверността на чудесата, описани в Библията.
Книгата разпалва голям интерес и към следващото му произведение: „Естествено богословие или свидетелства за съществуването и атрибутите на Божеството“ (Natural Theology; or, Evidences of the Existence and Attributes of the Deity). Авторът го възприема като своеобразно предисловие към следващи философски и богословски съчинения2. В него той развива знаменития си „аргумент за часовникаря“, превърнал се в образец за телеологичен довод. Нека му дадем думата:
Представете си, че бродейки сред пустото поле, се спъна в един камък и някой ме запита как камъкът е попаднал тук. Вероятно ще отговоря, че с голяма степен на сигурност той винаги си е лежал тук; и това трудно може да се опровергае. Но ако съм намерил джобен часовник на земята и ще трябва да се установи как часовникът се е озовал тук, надали бих дал предишния отговор: че съгласно всичко, което знам, часовникът винаги си е бил на това място. ... Би трябвало е да съществувал, в определено време, на едно или друго място, майстор или майстори, които са го [часовника] създали, с предназначението, на което той всъщност отговаря; които са измислили неговото устройство и са проектирали неговата употреба. ... Всеки признак на изобретателност, всяко свидетелство за замисъл, които виждаме в часовника, са налице в природните дела3 – с тази разлика, че в случая с природата тези [свидетелства] са много по-големи и много повече, до неизмерима степен.
С други думи, природата е далеч по-сложна и подчинена на много повече взаимовръзки от всяко едно човешко произведение и, следователно, също – даже много повече – предполага Създател. Според Пейли „дори най-скромните и незначителни организми“ с миниатюрните им черти (например, щипалките с техните пипалца и крилца), са замислени от Бога до най-дребния детайл; колко по-голяма трябва да са Божиите грижи и промисъл за човека. Английският апологет признава, че в природата се натъкваме и на голямо страдание, към което тя изглежда безразлична. Според него това не разклаща вярата в един благ Бог, защото природата все пак предлага повече удоволствие, отколкото болка.
Различни скептици през годините са атакували аргумента на Пейли от философски съображения. Сред тях можем да посочим съвременника му Дейвид Хюм, Чарлз Дарвин в изследванията му на произхода на видовете и агресивния представител на „новия атеизъм“ Ричард Доукинс в наше време. Същината на тези критики може да се сведе до довода, че Пейли пренебрегвал или даже отричал ролята на природните закони за появата на сложни структури. Но едно по-внимателно вглеждане в неговата мисъл показва, че това не е вярно – Пейли е вярвал в един Бог, Който действа и чрез природните закони, а не отвъд тях.
Като оставим настрана „аргумента за часовникаря“, творбите на Пейли не са се отличавали с особена оригиналност. Той непринудено признавал, че е заимствал от други всичко, което би могло да бъде полезно. (Впрочем, всеки богослов трябва да го признае – особено когато става дума за проблеми, които са били предмет на множество изследвания и анализи през вековете.) Обаче някои идеи на Пейли, изказани в „Принципи на моралната и политическата философия“, се явяват предвестници на тезите на по-късни мислители. Например: „Общите последствия от всяка една дейност могат да се оценят, когато се запитаме какви биха били последствията, ако същите дейности са всеобщо позволени.“ Това звучи почти като Кант. От своя страна, философът Дж. Бентъм (1748–1832) разработва своята утилитарна етика, вдъхновен от коментара на Пейли, че „трябва да извършваме тези дейности, които способстват за общото щастие и да избягваме онези, които водят до намаляването му“.
Като човек Пейли е бил „странна птица“. Той имал нарушена физическа координация и веднъж паднал от коня цели седем пъти при преминаването си през едно градче. Постоянно му се смеели заради неговата разсеяност – а и той сам се надсмивал над себе си. Когато ходел, той правел причудливи жестикулации, а понякога, замислен, дори захапвал върха на бастунчето си! Но все пак радвал хората и имал способността да задълбочава интереса им към това, което знаят. Останал в паметта им също като съпруг и баща, посветен на семейството си.
Творчеството на Уилям Пейли представлява своеобразна кулминация на развитието на естественото богословие през XVII-XVIII век, акцентиращо върху Божието откровение в и чрез природата. Усещайки наближаването на смъртта си, той събира в един сборник всичките си проповеди и заръчва публикуването му, за да бъдат те достъпни за всеки, който би искал да ги чете. Умира през 1805 година.
Нов коментар