Духовният път на Джон Хенри Нюман

„Аз няма да умра, няма да умра, защото не съм съгрешил срещу светлината.“ Младият викарий Джон Хенри Нюман повтаря отново и отново тези думи в неспокойния си сън, при новите пристъпи на треската. „Бог има за мен още дела, които да извърша. Имам поприще в Англия, на което да вървя.“ Викарият се оказва прав. Той оздравява и изиграва важна роля в разгръщането на т.нар. Оксфордско движение.

Нюман прекарва тежката си болест по време на пътуване в Италия. На връщане от там корабът му попада в безветрие. Докато всички чакат попътния вятър, викарият съставя химна „Води ме, мила Светлина“ (Lead, Kindly Light). След завръщането си в Англия, той проповядва в своя колеж, призовавайки слушателите към покаяние. Посланията му от амвона привличат много хора към богослуженията.

Джон Хенри Нюман е роден на 21 февруари 1801 година в Лондон. Обръща се към Христос като юноша; много години по-късно ще напише, че спасителното му покаяние е „толкова сигурно, колкото това, че имам ръце и крака“. Първоначално е под силното влияние на английския калвинизъм. Следва в колежа „Тринити“ в Оксфорд, а след завършването си, през 1824 г. е ръкоположен за свещеник към Англиканската църква. Едно от нейните крила, наречено „висока църква“ (High church), се придържа към някои елементи на ритуала и доктрината с римокатолически корени. Младият свещеник се сближава с някои видни фигури на „високата църква“ като Джон Кибъл и постепенно променя възгледите си в този дух.

През 1832 г. британското правителство си позволява груби намеси в църковните дела. С аргумента, че притежава абсолютна власт над Англиканската църква, то сериозно съкращава броя на епископствата в Ирландия. Това се превръща в искрата, която запалва Оксфордското движение. На 14 юли 1833 г., непосредствено след завръщането на Нюман в родината, Джон Кибъл държи традиционната неделна проповед в университетската църква в Оксфорд, публикувана по-късно под заглавие „Отстъпничеството на една нация“. Кибъл заявява, че от много векове Англия се смята за християнска страна и, следователно, нейният народ следва да се покорява на законите на Христовата църква. Но ако общественото мнение одобрява действия в пълен разрез с тези закони, то е налице национално отстъпничество.

Макар че първоначалният импулс за Оксфордското движение идва от произвола на властите, усилията на Кибъл и Нюман скоро се насочват срещу общия упадък на църквата и липсата на нейното морално влияние в обществото. В гореща тема се превръщат и думите на Апостолския символ „вярвам в едната света, католическа (вселенска) и апостолска църква“, които започват да се обезсмислят поради бързото роене на протестантските течения и деноминации. Водачите на Оксфордското движение търсят основания за своите становища в миналото на църквата. Те посочват символите на вярата и апостолската приемственост като външни проявления на древния авторитет. Някои интелектуалци, присъединили се към движението, показват интерес към възраждането на архитектурни и художествени стилове, свързани с християнската вяра. Но Джон Нюман и няколко души около него се стремят най-вече към едно по-високо ниво на духовен живот в църквата. Проповедта на Нюман „Святостта, необходима за бъдещото блаженство“ се смята за програмна в това отношение.

Движението издава поредица „Трактати на времената“ (Tracts for the Times), в която разяснява своите възгледи. В „Трактат 90“ от нея, публикуван през 1841 година, Нюман пише, че 39 члена от веруюто на Англиканската църква могат да бъдат тълкувани в католически дух. Той се заявява, че Англиканската църква се е разграничила само от крайностите на римокатолицизма, но не и от фундаменталните му учения. Това твърдение е посрещнато с голямо възмущение и, в крайна сметка, води до намеса на епископа на Оксфорд и до спиране на „Трактати на времената“.

Разтърсеният Нюман се отказва от своите постове в църквата и се оттегля настрана с група приятели, за да обмисли своето бъдещо място в нея. След доста обсъждания и молитва, той решава да напусне Англиканската църква. (Други водачи на Оксфордското движение като Кибъл остават в нея.) През 1845 г. Джон Нюман официално приема римокатолицизма. На следната година посещава Рим, където е ръкоположен за католически свещеник и получава докторска степен по богословие лично от папата. Повратът в неговия живот отеква силно в английското общество, където проповедите и произведенията му се радват на голяма популярност. Много водещи фигури в Англия са негови приятели. И ето че сега приятели и членове на семейството му го отхвърлят.

През следващите години Нюман изнася публични лекции, представящи положението на католиците в Англия, и развива академична дейност в новосъздадения Католически университет на Дъблин. Нападките срещу него продължават. Писателят Чарлз Кингсли го обвинява в учението, че лъжите на свещениците са приемливи. Нюман, който дълбоко обича истината, е огорчен. Стига се до обмен на писма. Накрая Нюман отговаря на обвиненията срещу него с майсторска творба, озаглавена „Апология на един живот“ (Apologia pro vita sua). Тя се превръща в бестселър и остава много популярна и до ден днешен. Последвана е от най-значимото богословско произведение на Нюман: „Граматика на съгласието“.

Освен богослов и свещенослужител, Нюман е и талантлив поет. Той гледа на творчеството си обаче с критично око и не е склонен да публикува свои произведения, които намира за недостатъчно добри. Известната му поема „Сънят на Геронтий“ е буквално спасена от негов приятел.

А Оксфордското движение, в което Нюман е играл ключова роля преди да стане католик, продължава да се развива с неотслабваща сила. По-късно Нюман възстановява връзките си със старите съратници и е избран за почетен член на движението.

През 1879 година Нюман е ръкоположен за кардинал от папа Лъв XIII. Актът е необичаен. Макар че има свещенически сан, Нюман не е изпълнявал каквато и да е функция в Католическата църква. Голямата чест да бъде кардинал му е оказана поради неговото благочестие, ревност, ерудиция и други добродетели. „Облакът завинаги се вдигна от мен“, коментира той. Винаги е бил верен на своите главни принципи и е бил навярно изненадан от благоволението на Ватикана.

Нюман умира през 1890 година, а през 2019 година е канонизиран като светец на Католическата църква. Сборник от негови проповеди е издаден на български през 2015 г. от издателство „Фондация Комунитас“.