Обезглавяването на ап. Павел

1950 години от края на земния път на апостола

За размаха и неповторимостта на делото на ап. Павел е писано и ще се пише много. Но в първото си послание до църквата в Коринт, той самият обобщава своя принос към християнството по-добре от когото и да било (I Кор. 15:9,10):

„Аз съм най-нищожният от апостолите, който не съм достоен и апостол да се нарека, понеже гоних Божията църква. Но с Божията благодат съм каквото съм; и дадената на мене Негова благодат не бе напразно, но трудих се повече от всички тях [другите апостоли], – не аз, обаче, но Божията благодат, която беше с мене.“

В който и град и страна Павел да е занесъл Евангелието, Църквата пуска дълбоки и трайни корени.

Прославеният Христов служител от Тарс възприема себе си преди всичко като апостол на езическите народи. Той е бил идеално подготвен за такава мисия. В личността му са събрани три велики култури. Като римски гражданин, Павел е имал достъп до целия римски свят. Отраснал в предимно гръцка езикова и културна среда, той е бил способен да формулира идеите си на добър гръцки език и да ги предава на елинизирани народи и жители на империята. А със своето строго възпитание и религиозно образование на фарисей, той бил авторитетен учител на Мойсеевия закон и бил приеман с уважение в местните синагоги.

Павел започва своето поприще като гонител на вярващите. Ев. Лука споменава „един момък на име Савел“ сред присъстващите и одобряващите убийството на Стефан, първия мъченик на Църквата (Деян. 7:58, 8:1). Ала след като среща Христос в ослепително видение по пътя за Дамаск, неговият живот е напълно преобразен. От този момент насетне Христос е всичко за него: „Бях решил да не знам между вас нищо друго, освен Исуса Христа, и то Него разпнат.“ (I Кор. 2:1). А също: „Съразпнах се с Христа, и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене“ (Гал. 2:20).

Затова на ап. Павел дължим изключителни прозрения за Господа и Неговата воля, подобни на Писанията на първоначалните апостоли, придружавали Исус в земния Му път.

„В Него имаме изкуплението си, прощението на греховете; в Него, Който е образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание“ (Кол. 1:14,15).

„Затова и Бог Го превъзвиши,… така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните и подземните същества.“ (Фил. 2:9,10).

Освен в христологията, Павел става първопроходец и по отношение на мисионерската стратегия на ранната Църква. Той разпространява Благовестието сред езичниците и най-много от всички писатели от апостолската ера се доближава до създаването на систематично богословие. Неговото Послание към римляните особено задълбочава и разгръща нашето разбиране за вината и благодатта, за предопределението и вярата. При всички реформаторски движения и инициативи в Църквата, идеите от Павловите послания са играли водеща роля. Писмата му са се радвали на голям авторитет още сред първото поколение християни. Ап. Петър признава техните боговдъхновени достойнства и ги споменава редом „с другите Писания“ (II Петр. 3:16) като извор на вяра и на здраво учение.

Мъченическата смърт на ап. Павел, картина от Матиа Прети

Мъченическата смърт на ап. Павел (платно от Матиа Прети (1613–1699); източник: Wikimedia)

Накрая ап. Павел сам заплаща с живота си за вярата, която някога е преследвал. Още при обръщението му към Христос, един сирийски християнин на име Анания е изпратен при него с пророческото послание (Деян. 9:15,16):

„[Павел] ми е съд, избран да разгласява Моето име пред народите и царе и пред израилтяните; Аз ще му покажа, колко много той трябва да пострада за името Ми.“

В едно от посланията си самият апостол изброява някои от своите страдания заради вярата (II Кор. 11:25–28). Списъкът е впечатляващ. Но мъченическата му смърт е кулминацията на един живот на саможертва, „поднесен като принос на възлияние“ пред неговия Господ Исус Христос (II Тим. 4:6).

В Новия Завет не се споменава къде и как е загинал апостолът. Със сигурност може да се каже, че е бил убит и това е станало между 64 г., когато в Рим избухва голям пожар (и християните са набедени като виновници за трагедията), и 68 г. сл.Хр., последната от управлението на император Нерон. Най-ранното споменаване на мъченичеството му е в посланията на св. Климент Римски. Има ред свидетелства от ранната църковна традиция, че Павел е бил обезглавен: екзекуция, която била в съответствие с римското му гражданство. За обезглавяването на апостола на езичниците по заповед на Нерон пишат Тертулиан (около 200 г.), църковният историк Евсевий Кесарийски (320 г.), Лактанций (318 г.) и св. Йероним (392 г.). Съвременни исторически изследвания1 сочат като най-вероятна дата 29 юни, 67 г. сл.Хр. Ако тази оценка е вярна, то през настоящата година отбелязваме 1950 години от края на земния път и на невероятния подвиг на най-успешния мисионер в историята на християнството.

Самата дата 29 юни е утвърдена в църковната традиция за почитане на паметта на апостолите Петър и Павел.

Превод с допълнения: Тодор Велчев
Съвместна публикация с в. „Зорница“, бр. 6, 2017 г.
  • 1. The Peoples Chronology, James Trager, Owlet (August 1994)

Нов коментар