Якоб Бьоме: обущар, мистик и мислител

Една стара латинска поговорка гласи: „Обущарят да не отива по-далеч от обувката си“ (Ne sutor ultra crepidam). Якоб Бьоме е направил доста крачки по-нататък. Без да има формално академично образование, чрез произведенията си той оказва голямо влияние върху много философи и църковни водачи. С професия на обущар и без да е посещавал някога университет, Бьоме написва 29 книги и трактати, вдъхновили редица умове –  сред тях са мислители, християни-пиетисти и мистици не само от неговата епоха, но и до ден днешен. Някои философски и богословски течения също дължат по нещо на Бьоме: квакерството на Джордж Фокс, диалектичната теория на Хегел, немският романтизъм, метафизиката на Анри Бергсон и екзистенциализмът на Мартин Хайдегер. Самият Хегел го определя като „първия германски философ“. Дори радикалният в своето антихристиянство Ницше и мрачният Шопенхауер заимстват идеи от него. Същото може да се каже за протестантския богослов от XX век Паул Тилих.

Според наличните исторически сведения, Якоб Бьоме се ражда на 24 април 1575 г. в Алтзайденберг, германско селце близо до Гьорлиц, кралство Бохемия (днес, Стари Завидов, Полша). Той е четвъртото от общо пет деца в семейството на сравнително богат селянин, лутеранин по вероизповедание. Младият Якоб завършва училище и се грижи за стадата на баща си. Телесната му слабост не позволява тежка земеделска работа и затова бива изпратен като чирак в близкия град, за да се обучава в обущарския занаят. В тези юношески години Бьоме редовно се моли и чете Библията. Запознава се и с произведенията на известния лекар и алхимик Парацелс, както и на реформаторския богослов Каспар Швенкфелд. Следва период на пътувания, вероятно с търговски цели. В крайна сметка се установява в Гьорлиц, като майстор-обущар, със свои собствени работилници. Създава семейство и му се раждат общо шест деца. Години по-късно той ще изостави обущарския занаят и ще прояви завидни предприемачески умения като търговец на кожи.

През 1600 г. лутеранският пастир Мартин Молер се заселва в Гьорлиц. Молер се стреми да подтикне християните към по-задълбочен духовен живот. Той събира в дома си група за библейско изучаване, наречена „Събрание на истинските Божии слуги“. Бьоме се присъединява към нея. Скоро след това той има мистична опитност, представляваща нещо като кулминация на подобни опитности от юношеството му. Вниманието му е приковано от изключителната красота на лъч слънчева светлина, отразен от дъното на калаен съд. В този миг получава видение, разкриващо му духовната структура на света, отношенията между Бога и човека и между доброто и злото. Отначало Бьоме не казва на никого за преживяното. Отдава се на работата и семейството си, но междувременно започва да пише съчинението Утринна заря при изгрев (Morgenröte im Aufgang), а негов приятел предлага заглавието Аврора. След време представя черновата на местен благородник, който изготвя преписи и ги разпространява. Така ръкописът попада в ръцете на наследника на Молер и главен пастир на града Г. Рихтер. Последният е ужасен. В проповед от амвона той обвинява Бьоме в ерес, а впоследствие пише есе срещу ученията му.

Заплашен от местните власти с изгонване от града, Якоб Бьоме спира да пише. През 1610 г. обаче следва друго видение – според думите му, то го води до още по-дълбоко разбиране за единството на космоса и му носи увереност, че Бог му е възложил особено призвание. Това изглежда се потвърждава от настояването на негови приятели да завърши Аврора. Така Якоб Бьоме отново грабва перото – за да не го пусне до края на живота си. В следващите шест години той пише десетина трактата, сред които привличат окото заглавия като Трите принципа на божествената същност, Отговори на 40 въпроса за душата, За последните времена и др. Някои по-кратки творби са включени в първата му отпечатана книга Пътят към Христос (Weg zu Christo). Тя скандализира местните свещенослужители. Бьоме е привикан да дава обяснения пред градския съвет и заявява, че не той, а благородникът Фон Швайниц е дал книгата му за печат.

В крайна сметка обаче Бьоме е принуден да напусне Гьорлиц. Намира топъл прием сред висшето духовенство и академичната общност в Дрезден. Скоро обаче заболява тежко. Последните месеци от живота си прекарва в имението на Фон Швайниц. Умира на 17 ноември 1624 г. Семейството му претърпява страдания през започналата Тридесетгодишната война, която обезкръвява Германия.

Същинската популярност на Бьоме нараства след смъртта му, когато неговите съчинения се разпространяват във всички германски земи, а също в Англия и Холандия. Първото им пълно издание излиза от печат през 1730 г. Вероятно най-популярното му произведение си остава сборникът от духовни размишления Пътят към Христос. В него срещаме следното изказване: „Какво благо носи на душата познаването на Божия път, ако не ходи по него, ами върви в обратната посока? Какво благо ще получи душата, ако се утешава с мисълта, че Христос е неин брат, с Неговите страдания и смърт, и така се самоласкае с надеждите да придобие наследството, ако не встъпи в раждане като брат [на Христа], за да може да стане истинско дете, родено от Христовия Дух, от Неговите страдания, смърт и възкресение?“

Някои от славословията на Бьоме за Христос звучат вълнуващо: „Или Той трябва да се изобрази в нас, или няма да попаднем в Небето.“ Но има и редица изказвания, които показват, че мисълта му не следва ясното учение на Писанията. Влиянието на Бьоме върху следващите поколения се усеща най-силно при онези, които се отклоняват в една или друга степен от евангелските разбирания. Това не е случайно. Самият той очевидно е бил повлиян от неоплатонистични и алхимични идеи.

Основни теми в мисълта на Якоб Бьоме са същината на греха, злото и изкуплението. За него Грехопадението е било неизбежен етап в развитието на света, защото човек достига до Бога, само ако преди това е преминал през страданията на бунта срещу Създателя и отделянето от Него. Крайната цел е цялото творение да достигне до изкуплението, до състояние на съвършена хармония с Бога, превъзхождаща първоначалното състояние на невинност. Все пак Бьоме никога не е твърдял, че злото влиза по необходимост в Божия промисъл, за да дойде едно по-голямо добро. За него злото е безпорядък, бунт и извращаване на духа, който се превръща в слуга на природата. Свободната воля е най-важният дар от Бога към човека, позволяваща ни да търсим съзнателно божествената благодат, като същевременно оставаме самостоятелни личности.

Исторически погледнато, мисълта на Бьоме се вписва в своеобразната „мистична реакция“ спрямо Първата научна революция в Европа от XVI-XVII век. Развитието и успехите на природонаучния метод са впечатлявали силно съвременниците и били възприети от някои християни като опасност за вярата и за духовния живот въобще. Това води до появата на известни антирационалистични тенденции в по-късното протестантство.