Петицията за корените и клоните

Коя е най-добрата форма на църковно управление? Дали да има йерархична система от управляващи епископи или всяка местна църква да бъде независима? Или пък църковната политика и линия трябва да се утвърждава от събори или съвещателни органи (синоди)?

По тези въпроси в Англия през XVII век се разгарят ожесточени дебати. Така на 11 декември 1640 г. граждани на Лондон внасят в парламента петиция, подкрепена с 15 000 подписа. Тя влиза в историята под името Петиция за корените и клоните, тъй като призовава за отмахване на всякаква църковна йерархия, с всичките нейни „зависимости, корени и клони“. В оригиналния си вид е написана от изтъкнатия съдия и политик сър Оливър Синджън, а пред законодателите е представена от двама видни бъдещи дейци на война между краля и парламента: Хенри Вейн Младши и генерал Оливър Кромуел.

В петицията се изброяват десетки причини за разграждане на съществуващата система на управление на църквата на Англия. Втората точка от нея може да послужи като пример за духа на целия документ. Тя съзира голямо зло в „малодушието на служителите да проповядват Божията истина, та да не би да раздразнят прелатите¹, а именно: учението за предопределението, за свободно даруваната благодат, за устояването [на светиите], за изначалния грях, който остава след кръщението, за съботната почивка; учението срещу всеобщата благодат, за [Божия] избор на предвидените за вяра, за свободната воля срещу Антихриста, за пришълците [на тази земя], за човешките измислици [привнесени] в поклонението на Бога; всички тези [неща] са укрити от знанието на хората, защото не са по вкуса на епископите“. Както се вижда, петицията е пропита от ученията на калвинизма, застъпвани от пуританите.

Законодателното събрание, в което е внесена Петиция за корените и клоните, добива известност като Дългия парламент. То е свикано през есента на 1640 г. от крал Чарлз I в отчаяната му нужда от финансови средства. Мандатът му продължава цели 20 години. Мнозинството от депутатите е настроено антироялистично. Веднъж конституиран, парламентът предприема мерки за отмяна на абсолютната власт на краля по отношение както на гражданските, така и на религиозните дела. Макар и трудно, Камарата на общините приема Петицията за корените и клонките и прокарва съответен законопроект за осъществяване на исканията ѝ. Мнозинството от депутатите смята, че епископската длъжност и правомощията на кентърбърийския епископ Лоуд трябва да бъдат премахнати, но липсва ясно разбиране каква нова форма на църковно управление да се установи. Самият Оливър Кромуел заявява: „Мога да ви кажа, господа, какво не бих искал да имаме, макар да не мога да кажа какво бих искал.“

Разглеждат се няколко възможности за нова църковна уредба, след като бъде премахната старата йерархия от епископи, одобрявани от краля. Едни предлагат да се учреди държавна църква начело с ръководство, което се избира от парламента. Други клонят към някаква форма на презвитерианство от шотландски тип. Трети искат мрежа от независими църкви, всяка от които да урежда автономно своите собствени дела.

След доста обсъждания се оказва, че до общо съгласие не може да се стигне. Камарата на общините подкрепя презвитерианската система, а армията предпочита независими църкви. Камарата на лордовете, в която членували и редица епископи, изцяло отхвърля Петицията за корените и клоните, противопоставяйки се на всеки натиск за преустройството ѝ от страна на народа. В крайна сметка, след като законопроектът се отхвърля от Камарата на лордовете, епископалната структура на Англиканската църква се запазва.

Целите на петицията се осъществяват в разгара на Гражданската война (1646 г.), когато парламентът издава Декрет за премахване на [длъжностите на] архиепископи и епископи в Англия и Уелс и за поставяне на техните земи и притежания под попечителство за обществено ползване. Това положение обаче се оказва краткотрайно. Англиканската църква е възстановена в почти същата форма при крал Чарлз II по време на Реставрацията. В този процес монархът успява да привлече някои от умерените критици, което спомага за постепенно помирение сред протестантите.