Научното и духовно наследство на една феноменална личност

„Когато Господ реши да „насипе“ на някого (от Своите дарби), Той го прави без мярка.“ Като дете бях чувал тази поговорка. Не знам кой я е измислил, но тя се потвърждава от живота на немалко личности в историята на християнството. Сред тях е и Блез Паскал – човек с изключителни приноси към природните науки и математиката, богослов и същевременно блестящ апологет.

„Имаме ли вече нужда от Бога? Човек може да се справи и сам с дълбоките въпроси на съществуването си.“ Такава мисъл запленявала въображението на мнозина във Франция от XVII век. Вече почти век страната била измъчвана от идейни и въоръжени конфликти между католици и протестанти (хугеноти). Същевременно напредъкът на природните науки и свързаните с тях открития и изобретения бил повече от забележителен. Дали пък човечеството не се намирало на прага на една нова ера, в която науката и нейните методи ще изместят безплодните и сякаш неразрешими религиозни противоречия? Зараждал се един нов рационализъм, боготворящ Разума (с главна буква) и вярващ в постигането на пълно познание за реалността въз основа на логически, по същество математически, съждения.

Ала тъкмо един от най-видните учени на епохата, Блез Паскал, намира разума за недостатъчен. „Последната стъпка на разума е признанието, че има безкрайно много неща отвъд неговите предели“, пише той. И заключава: „Сърцето има своите основания, които разумът изобщо не познава.“

Едно дете-чудо

Паскал се ражда на 19 юни 1623 г. в Клермон-Феран, в дома на местен съдия и благородник. Майката му умира, когато той е едва тригодишен. Пет години по-късно, баща му се преселва с осиротялото си семейство в Париж. Той не се жени повторно и се посвещава да обучава самостоятелно вкъщи малкия Блез и двете му сестри. Решението му не е своеволно – децата му показват изумителни интелектуални способности, а синът му е същинско дете-чудо в областта на математиката.

Още десетгодишен, Паскал започва да провежда оригинални математически и физични експерименти. На 16 години пише първия си математически труд за сеченията на конуса, впечатлил силно някои водещи учени на епохата. В същата година баща му е назначен за кралски данъчен наместник в град Руан. В усилието си да му помогне при безкрайните и изтощителни пресмятания, 19-годишният Паскал разработва първото механично сметачно устройство в човешката история. В негова чест то е наречено паскалина и е позволявало извършването на операциите събиране и изваждане. Поради високата цена за изработването ѝ, паскалината не влиза в широко приложение, но носи на създателя си известност в обществото. Все пак, с известни модификации, тя продължава да се използва чак до появата на електронните компютри през XX век.

Основни научни приноси на Паскал

Следват години на плодотворна научна дейност на Паскал, независимо от сериозните здравословни проблеми, които го измъчват.

В областта на физиката той се вълнува най-вече от механиката на течностите и газовете (флуиди). Формулира един от основните ѝ принципи, наречен в негова чест закон на Паскал: промяната на налягането във всяка точка на несвиваем флуид (с непроменима плътност) се предава еднакво във всички посоки, до всички точки. Законът изиграва голяма роля за създаването на първата хидравлична преса през следващия век.

Паскал показва по експериментален път, че „вакуум“ не е абстрактно понятие, а има място във физиката, макар и не в абсолютен смисъл. Това му помага да определи теглото на въздуха и да съответно да обоснове защо във високата планина въздушното налягане е по-ниско, отколкото в низините. Впоследствие той установява, че то зависи също и от температурата и влажността. Тези открития превръщат Паскал в баща на метеорологията като физична наука. Напълно заслужено, единицата за налягане в съвременната универсална система (SI) е наречена на негово име. Тя измерва твърде ниски налягания, затова във всекидневните прогнози за времето се работи с нейната производна хектопаскал (=100 паскала). Стандартното налягане на морското равнище е близо 1013 хектопаскала.

Успоредно с физичните си изследвания, Блез Паскал си блъска главата над математически проблеми. Той формулира правило за пресмятане на биномните коефициенти, които възникват при разлагането на израз от типа (1+x) на степен n (където n е цяло неотрицателно число) на събираеми членове. Графичният израз на правилото е т.нар. аритметичен триъгълник на Паскал, в който всяко число представлява сума от двете, които стоят над него. Правилото играе важна роля в комбинаториката, а това помага на Паскал да положи основите на математическата теория на вероятностите. Това става през 1654 г., в кореспонденция с гениалния математик Пиер дьо Ферма. Една любопитна подробност: дискусията между двамата учени получава импулс от конкретен проблем от практиката на хазартните игри, любимо занимание на аристокрацията по онова време. Проблемът е бил следният. В играта участват двама души, които предварително се съгласяват, че който спечели пръв определен брой кръгове, ще прибере цялата заложена на масата сума. В един момент се налага играта да бъде прекратена поради непредвидени обстоятелства. Играчите искат да разделят честно натрупаната сума. Но как? Едно бързо и интуитивно решение е това да стане пропорционално на броя кръгове, спечелен до момента от всеки играч. Обаче то не отчита различния брой кръгове, от които се нуждае единият или другият, за да стигне до победата, ако играта не бъде прекратена. Би ли било справедливо такова решение, ако на единия играч му трябва, например, да спечели само един кръг до края? Така се ражда идеята за математическото очакване, тоест прогноза за крайния резултат, която взема предвид досегашното развитие на играта. Елегантното решение на проблема, до който достигат Паскал и Ферма, им помага да развият концепции от фундаментална важност в теорията на вероятностите.

Внезапното обращение на Паскал

За западните християнски общности XVII век е не по-малко турбулентен, отколкото за хората извън църквата. Изминало е почти столетие от началото на Реформацията, но нейното отражение върху практическия живот на вярващия тепърва трябвало да се осмисли в дълбочина. След като ранните протестанти са отхвърлили категорично почитането на светиите, сега някои от техните духовни наследници започват да поставят особено ударение върху личното благочестие и стремежа към свят живот, съчетани с постоянно изучаване на Библията. Така в Германия се заражда пиетизмът, който впоследствие ще се превърне в много влиятелно движение и ще даде тласък и на уеслианското обновление в Англия. В предимно католическа Франция се разпространява янсенизмът, реформаторско католическо течение, което преоткрива Августиновата концепция за благодатта и поставя ударение върху нейното спасително действие, независимо от човешките усилия и без човешко сътрудничество с Бога.

Паскал попада под влиянието на янсенистите. Той е бил израстнал с вярата, че Библията е Божието слово, но разбиранията му са били по-скоро абстрактни. Чрез своите нови приятели, той преживява нещо като „първо обращение“ към Христос. Ала то не продължава дълго.

Следват нелеки години на хронични болести, роднински неразбирателства и нарастващи материални затруднения. Бащата на Паскал умира. Блез трябва да раздели наследството със сестра си Жаклин, която обаче става послушница в Пор Роаял и в крайна сметка приписва своя дял на този янсенистки манастир. Паскал, който е бил дълбоко привързан към нея, се чувства изоставен и – отгоре на всичко – е сериозно обеднял. Изпада в духовно униние, достигащо до отчаяние. Опитва се да „се спаси“ чрез светски забавления, но това не му помага. Отвратен от себе си, веднъж той пише: „Ако човек не познае себе си като изпълнен с гордост, нездрави амбиции, похотливост, немощ, дребнавост, несправедливост, той е напълно сляп. А ако проумее това и не иска да бъде избавен, какво можем да кажем за такъв окаяник?“ Паскал все повече презира светските страсти, но не се чувства привлечен от Бога.

Тогава, на 23 ноември 1654 г. става нещо, което преобразява живота му. Докато преминава по един мост с карета, конете внезапно се забързват и пропадат в реката. Паскал е изхвърлен на пътя и по чудо оцелява. Той вижда в случилото се пряко предупреждение от Бога. И през същата нощ преживява (второ) обращение към Христос, вследствие на което забележителната му научна работа ще отстъпи на заден план. Според свидетелството на Паскал, стаята му се изпълнила със светлина и той разпознал присъствието на Исус. На парче пергамент ученият записва няколко изречения, избликнали от екстаза на душата му в този момент: „Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов, не богът на философите и на учените... Радост, радост, радост, сълзи от радост... „Това е вечен живот, да познаят Тебе, единствения истинен Бог, и Исуса Христа, Когото Ти си изпратил1.“ Исус Христос. Исус Христос... Нека никога не отпадна от Него... Не ще забравя Твоето слово2. Амин.” Паскал зашива този пергамент в подгъва на палтото си и го носи със себе си до края на своя живот. От този ден насетне, той се изпълва с все по-дълбока увереност, че трябва да живее най-вече за Бога.

Паскал като богослов и апологет

През следващите няколко години, Паскал редовно посещава сестра си в манастира Пор Роаял. Отдава се на писане на полемични съчинения, което ще му донесе славата на един от майсторите на френската проза. През този период изпод перото му се раждат „Писма до един провинциалист“ (Les Provinciales), сборник от 18 есета, изпълнени с брилянтна ирония и сатира. В тях Паскал атакува йезуитите и тяхната казуистика – подход за извличане на абстрактни морални правила от конкретни случаи (казуси) и тяхното разширяване към други. Всъщност целта на йезуитската казуистика била да се предложат на все по-светски ориентираното френско общество рационални основания за християнския живот и морал. Но според Паскал богословието не бива да се основава на автономния разум, претендиращ, че може да схване истината на Откровението. Той пламенно защитава настояването на янсенистите за завръщане към високата християнска нравственост, както и схващанията на Блажени Августин за Божията благодат. Тогавашният папа Александър VII осъжда творбата на Паскал. Това обаче не успява да заглуши разгорелите се ожесточени дискусии; образованите кръгове във Франция продължават да я четат и коментират.

Но Паскал ще влезе в историята на християнската мисъл преди всичко със своите „Мисли“ (Pensées). Това произведение всъщност представлява сборник от предварителни бележки върху замисления пространен труд „Апология на християнската религия“. То не е завършено поради ранната смърт на автора си и е публикувано за пръв път през 1669 година. В него той обрисува човечеството като разкъсвано между злочестината и щастието и намиращо се в безпомощно състояние без Бога. Хората се опитват да се отдалечат от тази бездна, като се разсейват с какво ли не. Същевременно Паскал представя един балансиран християнски възглед за човека, като подчертава неговата уникалност като Божие творение, различно от всички останали. Известни са неговите думи: „Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже; лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но... човек пак ще надвишава онова, което го убива. Защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато тя няма никаква представа за това. Той ще иска да се извиси над човешките си измерения, а в крайна сметка е само човек, тоест годен за малко и за много, за всичко и за нищо: нито ангел, нито звяр, а човек.“

Паскал отхвърля решително идеята, че разумът и науката могат сами по себе си да доведат един човек до вярата в Бога. Разумът не може да докаже дори основните принципи, на които се гради самата наука. Съответно познанието на Всевишния произлиза единствено от живия опит с Христос. Според Паскал вярата идва от „сърцето“. Последното понятие обаче е далеч от съвременното; „сърцето“ е не просто източник на чувства и емоции, а дълбока интуиция, която схваща, без да прибягва до разума. Това се случва под действието на Божията благодат: „Не се учудвайте на виждането на обикновените хора, които вярват без аргументи. Бог им дава способност да Го любят и да мразят себе си. Той склонява сърцата им към вяра. Никога няма да имаме силна, деятелна и непоколебима вяра, ако Бог не докосне сърцата ни; а щом Той го стори, ние веднага ще повярваме.“

Паскал обаче съзнава, че една чиста „апология на сърцето“ не може да бъде достатъчно убедителна апология на християнството. Когато се заема с апологетика, в него заговаря и ученият. Прочутият аргумент в полза на християнството, представен в неговите „Мисли“, заимства от новата му теория на вероятностите. По-късно ще го нарекат облогът на Паскал. Той стъпва на предпоставката, че разумът не може да ни даде абсолютна сигурност относно истината. Много неща са истински, но са спорни, докато много лъжливи неща се приемат без противоречия. Разумът не може да ни помогне да отсъдим, но той може да оцени потенциалната печалба или загуба, ако повярваме в нещо. Нека тогава го поставим пред алтернативите: или има Бог (какъвто Го разкрива християнството), или няма. Ако заложиш на първото и спечелиш, ти би спечелил всичко: вечен живот и блаженство; а ако загубиш облога, всъщност не би загубил нищо. Ако заложиш на второто, при всички случаи няма да спечелиш нищо. Така, от чисто рационална гледна точка, алтернативите са с еднаква вероятност, но от гледна точка на човешкото ни съществуване изборът на вярата е много по-благоприятен. Един мъдър човек би приел такъв облог.

През по-голямата част от живота си Паскал има крехко здраве. Накрая многобройните му болести го повалят – той умира на 19 август 1662 г., ненавършил 40 години. Само Бог знае какво още би могъл да даде на човечеството неговият гений, ако бе поживял повече на тази земя. Но към щедрите Си дарби Бог прибавя и ограничено време за разгръщането им. Както и да ги измерваме според човешката мярка, сигурно е едно: те не са били дадени напразно.

 

• 1. Йоан 17:3
• 2. Пс. 119:16