И в ежедневните си разговори, и в творчеството си, българинът винаги отделя подобаващо място на злото. То е все на езика му и в съня му. Протяга към нас хищните си лапи, смазва самочувствието ни, опропастява житейските ни планове. Но странно, уж само се оплакваме от злото около нас, а постоянно говорим за него с един странен пиетет. С един вид преклонение пред всепобеждаващата му сила. Която хем ни мачка, хем е някак привлекателна. Не можем да откъснем взора си от черния лик на злото. Сякаш нямаме друг избор, освен да му служим; пък дори и само със словата си.

Преди няколко дни имаше събитие от изключителна важност за едни хора, мъже и жени, наричащи себе си „Бяло братство“. Последователи на Петър Дънов (познат и с духовното му име Беинса Дуно). В събота, 20 август, случайно попаднах на кратко репортажче за посрещането на „Космическата Нова година“, за дъновистите, за „Бялото братство“, за паневритмията и за това какво учи Учителят Дънов. Информацията беше подплатена и с три интервюта с дъновисти. Какво ми беше впечатлението? Какво разбрах или не разбрах? Какво остана в мен, след като репортажът свърши?

Истинската красота е скромна, деликатна, ненатрапчива… Сещам се за Малкия Принц когато говори за своето цвете и за неговата мимолетност. Човек остава с впечатлението, че истински стойностните неща са мимолетни, преходни. Не съм съгласен, но все пак ми се струва, че го разбирам. Дали пък Малкият Принц не бърка мимолетността с тази свенлива уязвимост, която истинската красота излъчва? И върху това може би се наслагва естественото човешко огорчение, че по незнайни причини не можем да я задържим?

Наскоро станаха известни окончателните резултати от Преброяване 2011. Данните по демографските, икономическите и социалните показатели оставям на статистиците; те могат да се анализират и оценят чрез техните методи. Но има един показател, който трудно – ако изобщо, – се поддава на статистика: личната вяра на гражданина. Той фигурира сред данните, скрит зад термини като „вероизповедание“ и „религиозност“, които звучат някак по-научно. Но от това картината на вярата на българските граждани едва ли става по-ясна.

Народите са като хората – имат си младини, зряла възраст и период на остаряване (не задължително в демографски смисъл). За българския изследванията сочат, че „се топи“ и „застарява“. А кога са били времената на неговата зрялост? И можем ли да преценим дали той изобщо е преминал през този стадий? Защото, ако продължим аналогията с живота на отделния човек, това съвсем не е задължително. Има хора, които са проявявали завидна зрялост и мъдрост още като голобради юноши, но има и побелели глави, които по акъл са още някъде в ранния пубертет.