Всички в Рим тръпнели в очакване. В продължение на много месеци знаменитият скулптор Микеланджело Буонароти изографисвал тавана на Сикстинската капела, скрит за очите на публиката. Той бил получил от папата свобода при избора на теми, при все че първоначалната поръчка била да нарисува дванадесетте апостоли. Любопитството на малки и големи се разпалило. Какво е сътворил прочутият тосканец1? За неговите статуи говорела цяла Италия.

Кога Исус Христос ще дойде отново? Сам Господ предупреждава, че никой човек не знае деня и часа на славното Му явяване (Мат. 24:36). Но категоричното Му изявление не е възпирало някои прибързани богослови или търсачи на слава в християнската история да обявяват конкретни дати на Второто пришествие. Всички те впоследствие са били разочаровани от хода на събитията. Един от най-известните автори на есхатологични предсказания бил баптисткият проповедник Уилям Милър (1782–1849 г.).

Разногласия между християните възникват често и понякога прерастват в препирни. Ако не се обърне сериозно внимание на проблема и не се потърси общо решение, това може да нанесе вреда на Църквата. И дори да доведе до пълно разцепление (разкол). През IX век над Христовата църква нависнали буреносни облаци. Противоречията между гръцкия Изток и латинския Запад нараствали.

„Баухаус“ не е строителният магазин Bauhaus, а името на авангардно училище за дизайн. То слага началото на модерния дизайн през XX век и коренно променя възприятието ни за изобразителното изкуство, дизайна и архитектурата. Когато говорим за стила Баухаус, за яснота можем да го свържем с матрица от три цвята (червен, жълт и син), три геометрични форми (квадрат, кръг и триъгълник), три града (Ваймар, Десау и Берлин) и три основни изкуства (живопис, дизайн и архитектура). Но влиянието на този стил е твърде многообразно – той се превръща в мощен генератор на идеи по целия свят и преобръща из основи унаследени културни представи. На практика целият ни съвременен начин на живот е свързан с наследството и модернистичните идеи на Баухаус.

Докато тази седмица четях чудесната биография на Франсис Шефър от Бари Ханкинс си припомних много неща, които мислех за напълно забравени. Видях себе си отново как преди 20 години, като новоповярвал християнин, с въодушевление чета знаменитата трилогия: „Богът, който е“, „Бягство от разума“ и „Той е там и не мълчи“ – с благодарност към издателство „Нов човек“ и с чувство за дълг, който едва ли някога ще мога да изплатя. Ясно си спомням и един разговор с мой познат, който каза, че ако му се случи да говори за християнството с човек, интересуващ се от изкуство, смята за най-удачно да му даде да чете Шефър. По-късно (1997 г.) на български език се появи и „Истинската духовност“, която смятам за една от най-добрите му книги.