Еразъм Ротердамски зарежда оръдието, с което по-късно ще гръмне Лутер. Бидейки най-великият учен на своето време, той произвежда два изстрела в „бурето с барут“, което ще избухне през XVI век в Европа и ще влезе в историята под името Реформация. Първият изстрел е сатиричната творба, озаглавена „Възхвала на глупостта“, в която се осмиват грешките на християнска Европа. Вторият му изстрел е издаването на гръцки Нов Завет на 1 февруари 1516 година, точно преди 500 години.

На 8 януари преди 60 години петима евангелски американски мисионери са нападнати неочаквано в своя лагер на брега на реката Курарай в Еквадорската джунгла и загиват от копията на местното индианско племе Уаорани, с които се опитват да установят контакт в последните няколко месеца. Петимата млади мъже са наясно с рисковете. Уаораните имат репутация на опасно и враждебно племе, склонни към насилие както към външни хора, така и помежду си. Местното население ги нарича с името Аука, което на езика кичуа означава „диваци“. Глупаво ли постъпват петимата мисионери, всички от които са женени, а някои имат деца, като залагат живота си на карта за да споделят благата вест за Исус Христос с едно изолирано племе в джунглата? За Джим Елиът, един от главните инициатори на „Операция Аука“, този въпрос е намерил отговор поне пет години преди тези събития.

Ако погледнем Рождество Христово под ъгъла на една равносметка на отминаващата година, тържественото ни настроение (ако изобщо го има) е на път да се изпари. Но точно този празник ни предлага ключ, чрез който да направим една тържествена – или поне ведра – настройка. Да настроим ума си да търси и оценява истинските и непреходни стойности. Да настроим душите си да улавят Божието послание и зов. И да настроим волята си да откликваме на този зов, за да го претворим на дело в личния и обществения живот. Въплътилият се Божий Син е станал и Човешки Син. И това носи обещанието, че човешката ни природа може да бъде изцелена от злото и тържествено възвисена.

В забързаното ни всекидневие дните и месеците се надбягват и се избутват бързо един друг. И отново е зима, и отново идват празници… Лекичко, лекичко големите омекват и започват да си припомнят детските представи и мечти, и почти започват да се променят. Или да си мислят и вярват, че се променят. Че стават по-добри, по-обичащи, по-всеотдайни, по-внимателни и по-посветени на децата си; на най-близките до себе си; на работата си или на проектите си. Новото Рождество или Коледа е повод за нови надежди. Нови мечти. Нови планове. Нови обещания. Ново начало. До кога? До кога издържат упованията и наложените машинално представи за ново начало и за светла промяна?

В много западни страни през рождественския сезон се празнува Santa Claus (Санта Клаус), който у нас е наречен Дядо Коледа, а по времето на социализма, Дядо Мраз. Откъде е тръгнала тази легенда, превърнала се днес в отблъскващ кич? От историческата фигура на св. Николай. За личността му не разполагаме с много сигурни сведения. Според преданието той бил роден през втората половина на III век в малоазийския град Патара, в римската провинция Ликия. Родителите му били заможни, но бездетни, и дълго се молели за рожба. Накрая Бог отговорил на молитвите им – родил им се син, когото нарекли Николай.