В началото на 20-ти век учението за непогрешимостта убедително доминира консервативните кръгове на евангелското движение. Евангелското богословско общество – влиятелна организация на богослови с различна конфесионална принадлежност – приема като единствено изискване за членство ежегодно съгласие със следното заявление: „Единствено Библията и Библията в нейната цялост е записаното Божие слово и следователно е непогрешима в нейните автографи.“ Друг пример е Чикагската декларация за непогрешимост от 1978 г. подписана от повече от 300 водещи евангелски водачи и учени на събиране в Чикаго, спонсорирано от Международния съвет за непогрешимост на Библията. През следващите години хората, свързани с нея публикуват значителна по своя обем литература, която представлява най-добрата научна защита на учението за непогрешимостта.

Настоящата статия поставя въпроса за възможността в Библията да има грешки, както и различните начини, по които може да се подходи към него. Първата част проследява историческите, философски и богословски предпоставки, свързани с възникването и утвърждаване на учението за непогрешимостта през първата половина на 20-ти век. Втората част излага критическите аргументи станали причина за почти повсеместното му отхвърляне в по-ново време. Статията завършва с някои предложения за това как бихме могли да излезем от настоящото объркване и да развием един по-холистичен подход към Библията и свързаните с него херменевтика и апологетика. Разбира се, те в никакъв случай не представляват цялостна и завършена система. В най-добрия случай, това са насоки, които могат да дадат на читателя нова перспектива, и върху които той би могъл да продължи да мисли по-нататък.

Време е отново да мислим за Бога. Нищо не изразява по-ясно вътрешното състояние на много от нашите съвременници, колкото тази мисъл на Карл Леман. През последните десетилетия на изминалия век все повече хора израстваха, без да имат някакво отношение към Бога. За цяло едно поколение религията е нещо съвсем чуждо и не принадлежи към нещата, които могат или биха могли да му помогнат да изживее пълноценно живота си или да открие смисъла на съществуването си. Но тези хора все повече усещат, че в живота им липсва нещо от решаващо значение.

Въобще не е лесно да погледнем на Новия завет като на нов. Въобще не е лесно да осмислим Благата вест като току-що получена вест. За добро или зло, познатото ни изпълва с предположения и асоциации и никой представител на нашата цивилизация, каквото и да мисли за религията, не може да прочете Новия завет наистина така, сякаш никога преди не е чувал за него. Естествено, при всички случаи е крайно неисторично да се твърди, че Новият завет е паднал, спретнато подвързан, направо от небето. Той е един подбор, направен от авторитетите на Църквата измежду масата ранна християнска литература. Като оставим настрана подобни въпроси обаче, съществува и психологическата трудност да почувстваме Новия завет като нов. Трудно е психологически да се възприемат тези добре познати слова просто такива, каквито са, без да се преминава отвъд онова, което те собствено означават.