Хрис­ти­ян­с­ки­ят фун­да­мен­та­ли­зъм е бо­гос­лов­с­ко идей­но дви­же­ние, въз­ник­на­ло в САЩ в края на XIX и на­ча­ло­то на XX век ка­то ре­ак­ция на на­би­ра­що­то си­ла и по­пу­ляр­ност по съ­що­то вре­ме ли­бе­рал­но бо­го­с­ло­вие. За да се про­ти­во­пос­та­вят на опас­ност­та хрис­ти­ян­с­ко­то уче­ние да бъ­де бе­зо­глед­но ре­ла­ти­ви­зи­ра­но и обез­ли­че­но от но­ви­те тен­ден­ции, ня­кои бо­гос­ло­ви от кон­сер­ва­тив­ния ла­гер се обе­ди­ня­ват в ут­вър­ж­да­ва­не­то на пет ос­но­во­по­ла­га­щи (фун­да­мен­тал­ни), спо­ред тях, за хрис­ти­ян­с­ка­та вя­ра уче­ния: не­по­гре­ши­мост­та на Биб­ли­я­та, не­по­роч­но­то за­ча­тие, за­мес­ти­тел­но­то из­куп­ле­ние, телес­но­то въз­кре­се­ние на Исус и ав­тен­тич­ност­та на из­вър­ше­ни­те от Не­го чу­де­са. По та­зи при­чи­на те би­ват на­ре­че­ни фун­да­мен­та­лис­ти.

Представител на Северозападната група семитски езици. Това е говоримият език в Палестина по времето на Исус, засвидетелстван в Новия завет с определени думи и изрази всред гръцкия. Макар исторически и етимологично да се разглежда като сирийски, тоталната експанзия на този език не е следствие на териториално могъщество и влияние на сирийските държавни образувания.

Септуагинта е първият превод на гръцки на древноеврейския текст на Стария завет. Направен е в Александрия III в. пр.Хр. от 70, или по-точно, 72-ма юдейски книжници, затова получава името Септуагинта. Това заглавие, приложено първоначално върху Петокнижието, впоследствие се разпростира и върху целия Стар Завет. Септуагинта е била използвана от еврейската диаспора по гръцки земи, предвид отдалечаването от родния еврейски с поколенията. До нея получават достъп и неевреи и така се запознават с еврейската мисъл, което павира пътя на християнството. Именно този превод се ползва от първите християни. В библеистиката се използва обозначението LXX.

Терминът изкупление в християнското богословие се отнася за начина, по който се възстановява връзката между падналото в грях Божие творение и неговия Създател, с Когото грехът е морално и онтологично несъвместим. Учението за Изкуплението е централно за християнството и е свързано с много други учения, всяко едно от които хвърля светлина върху различни негови аспекти. Тясно свързани по смисъл с изкуплението са термините умилостивение и помирение.

Све­тог­лед е сис­те­ма­та от въз­г­ле­ди, прин­ци­пи и вяр­ва­ния, ко­и­то са оп­ре­де­ля­щи за раз­би­ра­не­то ни за све­та, в кой­то жи­ве­ем и за мяс­то­то на чо­ве­ка в не­го. С дру­ги ду­ми, све­тог­ле­дът е идей­на­та рам­ка, в ко­я­то и спря­мо ко­я­то все­ки чо­век под­реж­да не­ща­та, ко­и­то на­у­ча­ва за за­оби­ка­ля­ща­та го ре­ал­ност. По то­зи на­чин раз­би­ра­не­то за све­тог­лед е свър­за­но с те­ори­я­та на поз­на­ни­е­то (епис­те­мо­ло­гия). Все­ки чо­век из­хож­да от ня­ка­къв све­тог­лед, не­за­ви­си­мо да­ли съз­на­ва то­ва или не; все­ки чо­век има ня­как­ви ут­вър­де­ни из­ход­ни по­зи­ции, ко­га­то мис­ли за за­о­би­ка­ля­щия го свят.

По­ня­ти­е­то ре­ла­ти­ви­зъм е свър­за­но с то­ва как­во оз­на­ча­ва да­де­но твър­де­ние да бъ­де ис­тин­но. Ре­ла­ти­вис­тич­на е та­ка­ва глед­на точ­ка, ко­я­то нас­то­я­ва, че ис­тин­ност­та на да­де­ни твър­де­ния не е аб­со­лют­на, а тряб­ва да се оце­ня­ва по от­но­ше­ние на дру­ги не­ща ка­то кул­ту­ра, ис­то­ри­чес­ки мо­мент, език и т.н., т.е. раз­лич­ни­те ус­ло­вия во­дят до раз­лич­ни оцен­ки за ис­тин­ност. Раз­би­ра­не­то, че ис­тин­ност­та мо­же да се оце­ня­ва са­мо по та­къв на­чин се на­ри­ча ре­ла­ти­ви­зъм. То­ва е становище, ко­е­то се по­зо­ва­ва из­к­лю­чи­тел­но на от­но­си­тел­ност­та (от англ. “re­l­at­ive” – „от­но­си­те­лен“).

Епи­с­те­мо­ло­ги­я­та е дис­ци­пли­на от фи­ло­со­фи­я­та, ко­я­то се ин­те­ре­су­ва от същ­ност­та и при­ро­да­та на по­зна­ни­е­то. Тер­ми­нът епи­с­те­мо­ло­гия е съ­ста­вен от гръц­ка­та ду­ма епи­с­те­ме (по­зна­ние) и ло­гос (уче­ние). Счи­та се, че е въ­ве­ден за пръв път от шот­ланд­ския фи­ло­соф Джеймс Фре­де­рик Фе­рие, кой­то в твор­ба­та си „Ос­но­ви на ме­та­фи­зи­ка­та“ (1854) раз­де­ля фи­ло­со­фи­я­та на он­то­ло­гия (как­во съ­ще­ст­ву­ва в дей­ст­ви­тел­ност) и епи­с­те­мо­ло­гия (как по­зна­ва­ме дей­ст­ви­тел­ност­та).

В рам­ки­те на по­ве­че­то ис­то­ри­чес­ки поз­на­ти кул­ту­ри, бра­кът е об­ще­ст­ве­но раз­поз­нат съ­юз меж­ду мъж и же­на, кой­то съз­да­ва но­ви род­стве­ни връз­ки за­ед­но с об­ще­ст­ве­но при­ем­ли­ви ус­ло­вия за по­ло­во об­щу­ва­не, раж­да­не и от­глеж­да­не на де­ца. Мно­го­жен­ст­во­то и мно­го­мъ­же­ство­то са ка­то ця­ло мно­го по-ред­ки фор­ми на брак, ко­и­то ос­вен то­ва ос­та­ват ог­ра­ни­че­ни в тяс­на прос­лой­ка на об­ще­ства­та, в ко­и­то се прак­ти­ку­ват. В най-общ сми­съл, по­ня­ти­е­то за брак има ня­кол­ко ос­нов­ни ком­по­нен­ти, ко­и­то са под­чер­та­ни по раз­ли­чен на­чин при раз­лич­ни­те кул­ту­ри. Брач­ни­ят съ­юз функ­ци­о­ни­ра ка­то об­ще­ст­вен до­го­вор, свър­зан е с оп­ре­де­ле­ни мо­рал­ни нор­ми, ре­гу­ли­ра сек­су­ал­но­то по­ве­де­ние на хо­ра­та, при­да­ва иден­тич­ност и съз­да­ва бла­го­при­ят­ни ус­ло­вия за от­глеж­да­не и въз­пи­та­ние на де­ца.

Зав­ет, в юдео-хрис­ти­ян­ския сми­съл на по­ня­ти­е­то, оз­на­ча­ва до­го­вор, спо­год­ба, обе­ща­ние склю­чен меж­ду две или по­ве­че стра­ни. То­ва е ле­гал­на фор­ма на до­го­во­ре­ност, ко­я­то има за­дъл­жа­ващ ха­рак­тер. За­вет мо­же да бъ­де склю­чен:

• меж­ду хо­ра – в то­зи слу­чай той ре­гу­ли­ра оп­ре­де­ле­ни по­ли­ти­чес­ки, тър­гов­ски, со­ци­ал­ни и лич­ни съг­ла­ше­ния. Бра­кът се до­бли­жа­ва до то­ва опре­де­ле­ние за за­вет.
• меж­ду Бо­га и хо­ра­та – в Биб­ли­я­та и в хрис­ти­ян­ско­то бо­го­сло­вие е по­ста­ве­но уда­ре­ние имен­но вър­ху то­зи вид от­но­ше­ния.

В един по-раз­ли­чен и пре­но­сен сми­съл за­вет се из­пол­зва ка­то на­ри­ца­тел­но за две го­ле­ми гру­пи кни­ги в Биб­ли­я­та на­ре­че­ни съ­от­вет­но Стар и Нов зав­ет.

Сим­вол на вя­ра­та (още, ве­рую или кре­до) е из­ло­же­ние в сбит вид на ос­нов­ни­те ис­ти­ни на хрис­ти­ян­ска­та вя­ра, ко­и­то я оп­ре­де­лят ка­то та­ка­ва. Сим­во­ли­те на вя­ра­та в ис­то­ри­я­та на хрис­ти­ян­ст­во­то са би­ли със­та­вя­ни спо­ред нуж­да­та на Църк­ва­та в съ­от­вет­на­та епо­ха. Те имат ка­то своя ос­но­ва и пър­во­из­точ­ник Све­то­то Пи­са­ние (Биб­ли­я­та). На­и­ме­но­ва­ни­я­та Ве­рую (ста­ро­сла­вян­ски) и Credo (ла­тин­ски) про­из­ли­зат от пър­ва­та ду­ма – „вяр­вам“ – на ут­вър­де­ния в цър­ков­на­та прак­ти­ка и тра­ди­ция Ни­кео-ца­ри­град­ски сим­вол на вя­ра­та, ко­я­то се е из­пол­з­ва­ла ка­то име на то­зи ве­ро­из­по­ве­ден текст. Днес те­зи ду­ми се из­пол­з­ват с по-ши­ро­ко зна­че­ние в сми­съл на есен­ци­я­та на лич­ни или гру­по­ви убеж­де­ния от ка­къв­то и да е вид.