Зав­ет, в юдео-хрис­ти­ян­ския сми­съл на по­ня­ти­е­то, оз­на­ча­ва до­го­вор, спо­год­ба, обе­ща­ние склю­чен меж­ду две или по­ве­че стра­ни. То­ва е ле­гал­на фор­ма на до­го­во­ре­ност, ко­я­то има за­дъл­жа­ващ ха­рак­тер. За­вет мо­же да бъ­де склю­чен:

• меж­ду хо­ра – в то­зи слу­чай той ре­гу­ли­ра оп­ре­де­ле­ни по­ли­ти­чес­ки, тър­гов­ски, со­ци­ал­ни и лич­ни съг­ла­ше­ния. Бра­кът се до­бли­жа­ва до то­ва опре­де­ле­ние за за­вет.
• меж­ду Бо­га и хо­ра­та – в Биб­ли­я­та и в хрис­ти­ян­ско­то бо­го­сло­вие е по­ста­ве­но уда­ре­ние имен­но вър­ху то­зи вид от­но­ше­ния.

В един по-раз­ли­чен и пре­но­сен сми­съл за­вет се из­пол­зва ка­то на­ри­ца­тел­но за две го­ле­ми гру­пи кни­ги в Биб­ли­я­та на­ре­че­ни съ­от­вет­но Стар и Нов зав­ет.

Сим­вол на вя­ра­та (още, ве­рую или кре­до) е из­ло­же­ние в сбит вид на ос­нов­ни­те ис­ти­ни на хрис­ти­ян­ска­та вя­ра, ко­и­то я оп­ре­де­лят ка­то та­ка­ва. Сим­во­ли­те на вя­ра­та в ис­то­ри­я­та на хрис­ти­ян­ст­во­то са би­ли със­та­вя­ни спо­ред нуж­да­та на Църк­ва­та в съ­от­вет­на­та епо­ха. Те имат ка­то своя ос­но­ва и пър­во­из­точ­ник Све­то­то Пи­са­ние (Биб­ли­я­та). На­и­ме­но­ва­ни­я­та Ве­рую (ста­ро­сла­вян­ски) и Credo (ла­тин­ски) про­из­ли­зат от пър­ва­та ду­ма – „вяр­вам“ – на ут­вър­де­ния в цър­ков­на­та прак­ти­ка и тра­ди­ция Ни­кео-ца­ри­град­ски сим­вол на вя­ра­та, ко­я­то се е из­пол­з­ва­ла ка­то име на то­зи ве­ро­из­по­ве­ден текст. Днес те­зи ду­ми се из­пол­з­ват с по-ши­ро­ко зна­че­ние в сми­съл на есен­ци­я­та на лич­ни или гру­по­ви убеж­де­ния от ка­къв­то и да е вид.

По­ня­ти­е­то ка­нон има гръ­ц­ки про­из­ход. В най-ши­рок сми­съл се упо­т­ребя­ва ка­то от­вес, об­ра­зец, мяр­ка, пра­ви­ло, нор­ма. В бо­го­слов­с­ка­та прак­ти­ка ка­нон има сми­съл на све­ще­но цър­ков­но пра­ви­ло, пред­пи­са­ние, ре­ше­ние, нор­ма за вя­ра­та, об­ре­ди­те и по­ве­де­ни­е­то, ус­та­но­ве­но от Цър­к­ва­та (апос­то­ли, св. от­ци, цър­ков­ни съ­бо­ри). По­ня­ти­е­то Биб­лей­ски ка­нон мо­же да оз­на­ча­ва как­то спи­съ­кът на све­ще­ни­те кни­ги, влез­ли в със­та­ва на Биб­ли­ята, та­ка и сбор­ни­кът от съ­щи­те те­зи кни­ги, ко­и­то се при­е­мат за бо­го­от­кро­ве­ни и са при­зна­ти за об­ра­зец и пра­ви­ло на жи­вот в хрис­ти­ян­ска­та вя­ра и доб­ро­де­тел. В хрис­ти­ян­ст­во­то ка­но­нът на Ста­рия За­вет е на­сле­ден от юда­из­ма, а но­во­за­вет­ни­ят ка­нон се офор­мя през пър­ви­те ня­кол­ко ве­ка след Хрис­тос.

Биб­ли­я­та (или Све­ще­но­то Пи­са­ние) е сбор­ник от пис­ме­ни до­ку­мен­ти (биб­лей­ски кни­ги), за ко­и­то се вяр­ва, че раз­кри­ват по ис­ти­нен и прав­див на­чин ха­рак­те­ра на Бо­га и същ­ност­та на вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та Mу с чо­ве­че­ст­во­то. При­чи­на­та, по­ра­ди ко­я­то те­зи кни­ги са цен­т­рал­ни как­то за юда­из­ма (ед­на част от тях), та­ка и за хри­с­ти­ян­ст­во­то, е спо­де­ле­на­та меж­ду юдеи и хри­с­ти­я­ни вя­ра, че Бог е го­во­рил в чо­веш­ка­та ис­то­рия и че Tой е дви­же­ща­та стра­на във вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та Си с хо­ра­та. Све­ще­но­то Пи­са­ние, в та­къв слу­чай, се явя­ва но­си­тел на бо­же­ст­ве­но­то по­сла­ние към чо­ве­ка и на на­чи­на, по кой­то Бог се раз­кри­ва и пра­ви се­бе си по­зна­ва­ем за хо­ра­та (Бо­же­ст­ве­но от­кро­ве­ние).

Ек­зе­ге­зис (от гр. exēgeomai – извеждам, обяснявам) е кри­ти­чес­ко тъл­ку­ва­не или ин­тер­пре­та­ция на текст и по-спе­ци­ал­но на ре­ли­ги­о­зен текст. Тра­ди­ци­он­но тер­ми­нът се е из­пол­з­вал в ми­на­ло­то в сми­съл на тъл­ку­ва­не на тек­ста на Биб­ли­я­та. Днес зна­че­ни­е­то му е раз­ши­ре­но до об­яс­не­ние на про­из­во­лен текст, за­то­ва за обоз­на­ча­ва­не тъл­ку­ва­не­то на биб­лей­ски текст ве­че се полз­ва по-кон­крет­ни­ят тер­мин „биб­лей­ски ек­зе­ге­зис“.

С то­ва по­ня­тие се обоз­на­ча­ва пе­ри­о­дът меж­ду па­да­не­то на За­пад­на­та Рим­ска Им­пе­рия през V в. и на­ча­ло­то на зна­чи­тел­ни про­ме­ни в За­пад­на Ев­ро­па през Х век. След раз­па­да­не­то на За­пад­на­та Рим­ска им­пе­рия на­се­ле­ни­е­то на­ма­ля­ва по­ра­ди уве­ли­че­ния брой кон­флик­ти и сни­же­но­то про­из­вод­ст­во. От­но­си­тел­но един­на­та рам­ка от иму­ще­ст­ве­ни пра­ва вър­ху ог­ром­на те­ри­то­рия пре­ста­ва да съ­ще­ст­ву­ва. Вслед­ствие на то­ва па­за­ри­те се раз­па­дат, на­ма­ля­ва спе­ци­а­ли­за­ци­я­та, на­стъп­ва обед­ня­ва­не, ко­е­то ес­те­ст­ве­но во­ди до ог­ра­ни­ча­ва­не на на­се­ле­ни­е­то.

Апо­ло­ге­ти­ка­та (ос­нов­но бо­го­сло­вие) е дял от бо­го­сло­ви­е­то, кой­то има за цел да до­ве­де до зна­ни­е­то на об­ще­ст­во­то, да об­яс­ни на раз­би­ра­ем език и да за­щи­ти с разум­ни до­во­ди фун­да­мен­тал­ни­те твър­де­ния на хри­с­ти­ян­ст­во­то. Хри­с­ти­ян­ст­во­то твър­ди, че из­я­вя­ва Ис­ти­на­та: ис­ти­на­та за Бо­га и чо­ве­ка, за жи­во­та и смърт­та, за сми­съ­ла. За­то­ва с ос­но­ва­ние пред­из­вик­ва въп­ро­си, тъл­ку­ва­ния, кри­ти­ки и не­съ­гла­сия. Апо­ло­ге­ти­ка­та е не­го­ви­ят от­го­вор и разум­на за­щи­та.

Тер­ми­нът те­о­ди­цея (или те­о­ди­кея) ид­ва от гръц­ко­то theos – „бог“ и dike – „спра­вед­ли­вост“, ко­е­то оз­на­ча­ва „оп­рав­да­ва­не на Бо­га“. Въ­ве­ден е от нем­с­кия фи­ло­соф Гот­фрид Лайб­ниц през 1710 г.