На това Рождество реших да се огледам около себе си и да открия Коледата на българите – българската Коледа – с надеждата, че истината за Рождество все още живее сред нас. Като начало излязох да се поразходя из софийските улици, но се опитах да погледна града през очите на човек, който за първи път има възможност да види, чуе и преживее Коледа… По стени, огради и стълбове бяха разлепени многобройни афиши за коледни концерти, реклами на коледни базари, „Илиянци – решението за коледните подаръци“, коледни намаления по магазините, благотворителни инициативи, „Българската Коледа“, как да приготвим коледни постни сърмички. Навсякъде срещах картички със снежни човеци, огромни елхи с различни шарении по тях, светлинки, накачени и по дърветата даже, малки фигурки на ангелчета, а съседът ще коли прасе на село. Коледата все още оставаше наразбрана, дори противоречива, затова се обърнах към свои приятели с въпроса какво е за тях Коледа, защото вярвам, че в сърцето на човек често се крие повече смисъл и истина, отколкото можем да видим по делата му. Попитах първо един колега от моя курс – Ростислав Карагьозов, 3-ти курс в специалността Международни отношения в Софийския университет.

Ако попитате първокурсници във Физическия факултет: Защо избрахте да учите физика, много е вероятно да получите някой от следните отговори:
– За да замина за чужбина…
– За да отложа казармата…
– За да разбера света…

Отговорите биха били различни в зависимост от времето и мястото, в което задавате този въпрос. Това, което би останало неизменно според мен е последният отговор. Изумителен е фактът, че човек се ражда с жажда за познание, която обикновеният прагматизъм не може да обясни.

От доста време темата за християнското изкуство е една от „ябълките на раздора“, когато говоря с мои приятели, също християни. Какво може днес, в ХХI век, да се нарече християнско изкуство? И въобще, говорейки за християнско изкуство, какво трябва да разбираме: църковно изкуство, изкуство с религиозно-християнска тематика или просто изкуство, създавано от християни? Къде може да се види съвременно християнско изкуство? Къде е границата между доброто и посредственото изкуство? Въпроси, които понякога убягват от един такъв разговор. Естествено, всеки може да разбира и да интерпретира едно произведение на изкуството по различен начин.Това е нормално и необходимо, защото изкуството говори на различни езици и може да достигне до всеки, който пожелае да се вслуша в някой от тях. Валидно ли е това днес за така нареченото християнско изкуство или то от само себе си е строго дефинирано и предполага само един начин на тълкуване и възприемане?

Под „Ерос“ имам предвид т.нар. състояние на „влюбеност“ или, ако предпочитате, любовта, която изисква предлог „в“. Тук няма да се занимавам с човешката сексуалност. Тя е от интерес за нашата тема единствено като съставка на сложното състояние „влюбеност“. Че можем да имаме сексуално общуване без да сме „влюбени“, аз приемам за дадено, както и че Ерос включва и други неща, освен секса. Плътския или животинския елемент в Ероса ще наричам Венера (следвайки една старомодна терминология), като под Венера имам предвид не сексуалното в някакъв тайнствен и загадъчен смисъл (както е в психологията на подсъзнанието), а в най-очевидния му смисъл – това, което се осъзнава като сексуално от изпитващите го и чиято природа може да се докаже с най-прости наблюдения.

От време на време в долнопробната литература и в действителността се случва да изчезнат тела, но рядко попадате на празен гроб. За разлика от случая с Хелън Брах, проблемът с Исус не е, че никой не го е виждал, а че са го виждали жив, видели са го мъртъв и пак са го видели – жив. Ако вярваме на евангелските разкази, не става въпрос за липсващо тяло. Става въпрос за това, че Исус е още жив, дори и днес, след като пред очите на хората умира от ужасите на разпятието, описани така нагледно в предишната глава. Когато отлетях за Атланта, за да интервюирам Бил Крейг за тази книга, нямах търпение да видя как той ще отговори на предизвикателствата относно празния гроб на Исус.