Професорите и праисторическият човек

Науката е безпомощна по въпросите на праисторията по начин, за който едва ли мнозина си дават сметка. Науката, на чиито съвременни чудеса всички се дивим, постига успехи благодарение на непрекъснато трупане на данни. При всички изобретения с практическо приложение и при повечето открития в естествознанието тя винаги може да подкрепи доказателствения материал с експеримент, Но тя не може експериментално да получи човек или да установи по наблюдения какво са правили първите хора. Дори да експериментира само с пръчки и парчета ламарина в двора си, изобретателят може стъпка по стъпка да напредне в конструирането на самолет. Но не може да наблюдава в двора си еволюцията на „липсващото звено“ 1. Ако е допуснал грешка в изчисленията, самолетът ще я поправи, като се разбие в земята. Но ако греши в предположението си, че предците му са живели по дърветата, няма да може да види как те падат от клона. Не може да има в двора си като домашен любимец пещерен човек, както има котка, и да го наблюдава дали наистина практикува канибализъм или си взима брачна партньорка с ритуално отвличане. Не може да си отгледа племе първобитни хора, подобно на глутница ловджийски кучета, за да проследи колко силен у тях е стадният инстинкт. Ако забележи, че дадена птица се държи по специфичен начин, той може да събере още птици, за да установи дали и те ще се държат по същия начин, но и да намери череп или парченце от череп в някоя пещера на хълма, няма как от това да напълни долината с кости. Занимавайки се с едно почти напълно загубено минало, той може да разчита само на свидетелствата, но не и на експеримента. А едва ли са останали достатъчно свидетелства, че да могат изобщо да свидетелстват за нещо. И така, докато повечето науки се движат по спирала, непрекъснато коригирани от нови доказателства, тази наука излита по права линия направо в облаците, понеже няма никакъв коректив. Обаче навикът да се правят заключения, както се правят в някои по-плодотворни области, е така вкоренен в научната мисъл, че тя не може да устои на изкушението. Тя говори за идеята, подсказана от парченцето кост, сякаш то е нещо като самолета, който, така или иначе, е конструиран от куп метални парчета. Проблемът на професора по праистория е, че той не може да изхвърли своето парченце на бунището. Великолепният триумфиращ самолет е плод на стотици грешки. Антропологът може да направи само една и да се държи за нея като удавник за сламка.

Съвсем справедливо се говори за търпението на науката, но в тази област би било по-вярно да се говори за нетърпението на науката. Благодарение на гореспоменатата трудност, теоретиците доста са се разбързали. Вече се появиха множество толкова прибързани хипотези, че спокойно бихме могли да ги наречем фантазии, които в никакъв случай не могат да бъдат коригирани от допълнителни факти. И най-големият емпирик сред антрополозите в това отношение има не по-голяма свобода от един антиквар. Той може единствено да се закачи за някои фрагменти от миналото, без надеждата, че те ще станат повече в бъдеще и единственото, което му остава е да стиска тези парчета факти така здраво, както праисторическият човек е стискал своето парче кремък. И наистина, емпирикът си служи с тях почти по същия начин и с почти същата цел. Те са неговият инструмент и при това – единственият му инструмент. Те са неговото оръжие и то – единственото му оръжие. Той често го употребява с далеч по-голям фанатизъм от ония учени, които могат да съберат повече факти на базата на опита и с експерименти дори да добавят нови данни. Понякога професорът с кокала може да бъде не по-малко опасен, отколкото кучето с кокала. Кучето поне не извежда от своя кокал теорията, че хората ще еволюират в кучета или че произлизат от тях.

Както изтъкнах, трудно е да отгледаш маймуна и да наблюдаваш как еволюира в човек. Понеже експерименталното доказване на подобна еволюция е невъзможно, професорът не се задоволява да каже (за разлика от повечето от нас), че тя е донякъде вероятна. Той изважда своето малко кокалче, или малката сбирка кокали, и от нея извлича най-невероятни неща. На о. Ява той намерил парче от череп, както личало от очертанията – по-малък от човешкия. Някъде наоколо намерил и бедрена кост и няколко разпръснати зъба, които не приличали на човешки 2. Ако те бяха част от едно същество, което е съмнително, представата ни за това същество би била също толкова съмнителна. Но отзвукът в популярната наука доведе до изграждането на цялостен и сложен образ на това същество, завършен до последния детайл на прическата и нрава. Дадоха му име като на действително историческо лице. Хората заговориха за питекантропа като за Пит и Фокс 3 или за Наполеон. Популярните учебници по история поместиха негови портрети, подобно на портретите на Чарлз I 4 или на Джордж IV 5. Направиха му подробна рисунка, в цял ръст, с всички светлосенки, та да се види, че и космите на главата му са преброени 6. Всеки, който не е запознат със случая, не би допуснал и за миг, че това старателно набръчкано лице и тези замислени очи са всъщност портрета на една бедрена кост или на няколко зъба и парче от череп. Освен това хората говорят за него, сякаш е личност, чието влияние и характер са ни добре познати. Наскоро в едно списание четох за Ява и за това как съвременните ѝ бели обитатели били склонни да се държат зле поради персоналното влияние на бедния стар питекантроп. Това, че съвременните жители на Ява се държат зле, съм готов да повярвам. Но не мога да си представя, че вината за това непременно се дължи на няколко крайно съмнителни останки от кости. В крайна сметка тези кости са твърде малобройни, фрагментирани и съмнителни, за да запълнят огромната бездна, която лежи и в съзнанието, и в реалността между човека и неговите животински прародители, ако изобщо е имал такива. Ако допуснем подобна еволюционна връзка (каквато не ми е работата да отричам), действително поразителен и забележителен е фактът, че към настоящия момент до голяма степен отсъстват каквито и да било останки, които да я регистрират. Честният Дарвин си го признава и така се стига до използването на термина „липсващо звено“. Но догматизмът на дарвинистите е много по-силен от агностицизма на Дарвин и хората несъзнателно започнаха да превръщат този напълно отрицателен термин в положителен образ. Те говорят за навиците и естествената среда на „липсващото звено“ и това е все едно да кажеш, че си „на ти“ с празнината в някое повествование или с пропуска в дадена аргументация, или че се разхождаш с non sequitur 7, или пък обядваш със „златната среда“.

В този очерк пиша за отношението на човека към дадени религиозни и исторически проблеми и затова няма да хабя повече време за спекулации по въпроса, какво е бил човекът преди да стане човек. Тялото му може и да е еволюирало от животните, но ние не знаем нищо за подобен преход, който да хвърля и най-малка светлина върху появата на неговата душа в историята. За съжаление авторите от тази школа използват същия стил на разсъждение, когато стигнат и до първите истински свидетелства за първите реални хора. Строго погледнато, естествено е да не знаем нищо за праисторическия човек по простата причина, че е бил доисторически. Съвсем очевидно противоречие се съдържа в самия термин „история на доисторическия човек“. Това е ирационалност, която могат да си позволят само рационалисти. Ако някой свещеник случайно каже, че Потопът е бил допотопен, вероятно мнозина биха се надсмели над логиката му. Ако някой епископ каже, че Адам е бил „пред-адамит“, би ни се сторило малко странно. Но не се очаква да обръщаме внимание на подобни езикови дреболии, когато скептичните историци говорят за доисторическата част на историята. Истината е, че те използват термините „история“ и „доистория“ без ясен критерий или дефиниция в съзнанието си. Това, което подразбират е, че има следи от човешки живот, преди човекът да започне да разказва историята си, и в този смисъл поне знаем, че човечеството е съществувало преди историята.

Човешката цивилизация е по-стара от човешките хроники. Това е разумният начин да представим отношенията между далечни едно спрямо друго неща. Хората са оставили образци от другите си изкуства, далеч преди да се появи изкуството на писмеността или поне някакво писмо, което да можем да разчетем. Но е сигурно, че примитивните изкуства са изкуства, а и по всичко личи, че примитивните цивилизации са цивилизации. Човекът е оставил рисунки на елен, но не е оставил истории, как е ходил на лов за елени и следователно това, което казваме за него, е хипотеза, а не история.

Репродукция на скална рисунка на елен от пещерата Ла Пасиега, северна Испания (Източник: Wikipedia)

Но изкуството, което наистина е практикувал, е доста артистично. Рисунките му са доста интелигентни и няма причина да се съмняваме, че и разказът за лова му би бил много интелигентен, само че и да е съществувал, няма как да го научим. Накратко, терминът „праисторически период“ не трябва непременно да означава „примитивен“ – в смисъл на „варварски“ или „животински“. Той не обозначава времето преди цивилизацията или времето преди изкуствата и занаятите. Това е просто времето преди появата на някакво свързано повествование, което можем да прочетем. Тук огромна роля играят споменът и забравата. Напълно възможно е да са съществували всякакви забравени форми на цивилизация, както и всякакви забравени форми на варварство. Във всеки случай по всичко личи, че много от тези забравени и полузабравени обществени етапи са били доста по-цивилизовани и по-малко варварски, отколкото днес грубо си представяме. Но дори за тези ненаписани истории на човечеството, когато то безспорно е било човешко, можем да имаме само предположения – с голяма доза съмнение и предпазливост. За съжаление, съмнението и предпазливостта са последните неща, които се насърчават от разюздания еволюционизъм на съвременната култура. Защото тази култура е крайно любопитна и единственото нещо, което не може да понася, е мъчителната болка на агностицизма. Думата „агностик“ се появи за първи път по времето на Дарвин и оттогава за нищо на света не искаме да признаем, че нещо ни е неизвестно.

Трябва откровено да се признае, че така просто прикриваме невежеството си с безсрамие. Изявленията се правят така открито и категорично, че човек трудно намира смелост да се спре на тях и да установи тяхната безпочвеност. Онзи ден прочетох една научна статия за обичаите на някакво праисторическо племе и тя започваше конфиденциално с думите: „Те не са носели никакви дрехи“. Едва ли и един на сто от читателите е спрял и се е запитал откъде знаем дали са носели дрехи хора, от които е изчезнало всичко, освен няколко парченца кост и камък. Навярно учените искат да ни кажат, че трябва да намерим каменна шапка, както намираме каменни брадви. Очевидно очакват, че може да се открие някакъв неунищожим чифт панталони от същата материя като неунищожимата скала. Но дори и да не реагираме така бурно, веднага би трябвало да ни стане ясно, че примитивните хора може би са носили обикновено облекло или дори облекло с изключително пищна украса, без от него да останат повече следи, отколкото от самите хора. Например изделията от плетена тръстика и трева може да са ставали все по-изящни, без ни най-малко да стават по-дълговечни. Някоя цивилизация може да е била специализирана в изработването на неща, които са се оказали нетрайни като тъканите и бродериите, а не устойчиви като архитектурата и скулптурата. Има много примери за общества с подобна специализация. Със същия успех, ако открие останки от днешните фабрични машини, човекът от бъдещето може да заключи, че сме познавали желязото, но не и други материали; и ще оповести откритието, че собственикът и управителят на фабриката несъмнено са ходели голи или вероятно са носели железни шапки и панталони.

Тук не настоявам, че примитивните хора обезателно са носели дрехи или пък че са плели всичко от тръстика, а само че нямаме доказателства, че не са. Но може би си струва да се върнем за момент на някои от малкото неща, които със сигурност знаем и които тези хора със сигурност са правели. Ако ги разгледаме внимателно, в никакъв случай няма да ни се сторят несъвместими с понятия като „облекло“ и „орнамент“. Ние не знаем дали те са украсявали всичко онова, което не е оцеляло и не знаем дали са познавали бродерията, а и да са я познавали, не можем да очакваме тя да се е запазила, но с положителност знаем, че са рисували и че рисунките са се запазили. А с тях имаме запазено, както вече споменах, свидетелство за нещо невероятно и уникално, което е притежание единствено на човека и на никое друго същество. А това вече е разлика по род, а не просто разлика в степените. Маймуната не рисува непохватно, за разлика от човека, който рисува изкусно. Маймуната не е положила начало на изобразителното изкуство, което човекът е развил до съвършенство. Маймуната изобщо не рисува. Тя никога не е започвала да рисува. Никога не е и започвала да започва да рисува. С появата на първата бледа резка рязко е била премината граница, разделяща природи.

Един виден писател в коментара си към пещерните рисунки, приписвани на неолитния човек твърди, че при никоя от тях няма основания да се говори за религиозни функции. Малко остава да заключи, че неолитният човек не е имал и религия. Трудно мога да си представя по-слаба аргументация от тази, която реконструира най-съкровени нагласи на праисторическото съзнание от факта, че на някой, който надраскал няколко скици върху скалата по незнайно каква причина и с незнайно каква цел, по силата на непознати обичаи и неведоми условности, му е било по-лесно да нарисува елен, отколкото да нарисува религия. Той може да го е нарисувал, защото това е бил религиозният му символ. Може да го е нарисувал, защото това не е бил религиозният му символ. Той може да е бил склонен да рисува всичко друго, но не и религиозните си символи. Може да е рисувал истинските си религиозни символи на съвсем друго място или пък те да са били умишлено унищожавани, след като са били нарисувани. Той може да е правел или да не е правел милион неща. Но във всеки случай да заключим, че не е имал религиозни символи, или дори да заключим, че тъй като не е имал религиозни символи, не е имал и религия, е невероятна логическа еквилибристика. Този конкретен случай много ясно илюстрира ненадеждността на подобни догадки. Защото от малко по-късен период в пещерите са открити не само рисунки, но и фигурки на животни. Споменава се, че върху някои от тях има резки и дупки – вероятно белези от стрели– и се предполага, че повредените фигурки са останки от някакъв магически обред за убиване на диви животни в техните изображения, докато здравите се обясняват във връзка с друг магически обред за измолване на плодородие на стадата. Ето го отново забавният навик на учените да тълкуват нещата ту така, ту иначе. Ако фигурката е повредена, тя доказва едно суеверие, ако не е – друго. Ето още една безумна логическа еквилибристика. Едва ли някой от тия мислители се сеща, че е съвсем естествено на група ловци, затворени в пещерата през зимата, да им се прииска да се позабавляват и като един вид салонна игра да целят фигурките със стрели. Във всеки случай, ако рисунките са плод на суеверие, какво остава от хипотезата, че нямат нищо общо с религията? Истината е, че всички тези догадки нямат нищо общо с каквото и да било. Всички те стрелят във въздуха и за разлика от стрелянето по нарисуван елен, с тях не можеш да се развличаш през скучните зимни вечери.

• 1. Предполагаемата връзка между човека и неговите антропоидни предшественици в еволюционната верига.
• 2. Честъртън има предвид намерените на о. Ява през 1920 г. останки от питекантроп.
• 3. Уилям Пит (1759–1806) – английски политик, премиер-министър от 1783 г. Джеймс Фокс (1749–1806) е бил негов политически съперник.
• 4. Чарлз 1 (1600–1649) – английски крал от 1625 г., убит по време на английската буржоазна революция.
• 5. Джордж IV (1762–1830) – крал на Англия от 1820 г.
• 6. Срв. „…а вам и космите на главата са всички преброени“ (Мат. 10:30).
• 7. non sequitur (лат.) – „не следва“ – термин в логиката, означаващ „извод, който не следва логически от предпоставките“.