„Ако Бог беше добър, Той би искал да направи Своите създания съвършено щастливи, а ако беше всемогъщ, щеше да може да извърши това, което желае. Обаче създанията не са щастливи. Следователно на Бог не му достигат или добротата, или силата, или и двете.“ Това е проблемът болка в най-простата му форма. Възможността за разрешаването му зависи от това да се покаже, че определенията „добър“ и „всемогъщ“, а може би също и „щастливи“ са нееднозначни, защото още от началото трябва да признаем, че ако популярните значения, давани на тези думи, са най-добрите или единствено възможните, то тогава проблемът е неразрешим.

Тук няма да се опитвам да защитавам тезата, че има Бог, а само ще се опитам да покажа как можем да търсим отговор на проблема със злото, ако има Бог, такъв какъвто е определен от християнството. Така че, тръгвайки от разбирането за Бога според християнската традиция, ще се опитам да покажа, че Неговото съществуване и съществуването на злото не са две противоречиви схващания. На мен поне ми се струва, че това означава, че е възможно човек рационално да утвърждава едновременно съществуването на Бога и действителността на най-ужасните злини. Ще говоря за Бога такъв, какъвто Го описват християните, т.е. като за един вседобър, всезнаещ и всемогъщ Бог, понеже доколкото разбирам, това е което вярват християните.

Живеем в общество, в което насилието и агресията са неразделна част от ежедневието ни. Пошлост и цинизъм заливат жълтите страници на масовата преса. Зле прикрита омраза струи от изявленията на „водещите“ политици. Злото лукаво наднича иззад вулгарните призиви на набързо скалъпени реклами, уютно се е настанило в изпълнените ни с лъжа и недоверие взаимоотношения, умело манипулира помислите ни, показва озъбеното си лице в кървавите схватки на най-новите компютърни герои, по които са прехласнати децата ни. Дотолкова сме свикнали с присъствието му в живота ни, че отдавна сме престанали да го забелязваме. Приемаме го с апатия и примирение. Разпознаваме го рядко и само, когато ни разтърси с изключителната си жестокост и систематичност. Обвиняваме за съществуването му дълбоко деформираната същност на света, в който се налага да живеем. Почти не размишляваме за него и рядко задаваме въпроси.

Какво е Злото? Дали е просто отсъствие на Добро или е негов антипод, който осмисля и определя същността му? Къде са неговите корени? Има ли достатъчна причина, която да оправдае съществуването му в свят, основан от волята на велик и всемогъщ Бог, за който вярваме, че е всеопрощаващ, добър и справедлив? Защо страдаме при сблъсъка си със злото? Присъствието на Бога и злото в света – парадоксална ли е тази на пръв поглед несъвместима комбинация? Кога няма зло?

Апо­ло­ге­ти­ка­та (ос­нов­но бо­го­сло­вие) е дял от бо­го­сло­ви­е­то, кой­то има за цел да до­ве­де до зна­ни­е­то на об­ще­ст­во­то, да об­яс­ни на раз­би­ра­ем език и да за­щи­ти с разум­ни до­во­ди фун­да­мен­тал­ни­те твър­де­ния на хри­с­ти­ян­ст­во­то. Хри­с­ти­ян­ст­во­то твър­ди, че из­я­вя­ва Ис­ти­на­та: ис­ти­на­та за Бо­га и чо­ве­ка, за жи­во­та и смърт­та, за сми­съ­ла. За­то­ва с ос­но­ва­ние пред­из­вик­ва въп­ро­си, тъл­ку­ва­ния, кри­ти­ки и не­съ­гла­сия. Апо­ло­ге­ти­ка­та е не­го­ви­ят от­го­вор и разум­на за­щи­та.

Тер­ми­нът те­о­ди­цея (или те­о­ди­кея) ид­ва от гръц­ко­то theos – „бог“ и dike – „спра­вед­ли­вост“, ко­е­то оз­на­ча­ва „оп­рав­да­ва­не на Бо­га“. Въ­ве­ден е от нем­с­кия фи­ло­соф Гот­фрид Лайб­ниц през 1710 г.