Има исторически личности, чиито имена се свързват повече с онова, срещу което са се борили, отколкото с техните собствени постижения. Изглежда такъв е случаят и с Фридрих Ницше (1844–1900): от оригиналните му философски творби най-запомнящите се са „Антихрист“ и „Тъй рече Заратустра“, които са изпълнени с непримирими критики срещу християните и срещу християнството изобщо. Втората книга представлява своеобразна изповед и програмна декларация и може да ни даде доста точна представа за личните преживявания и възгледите на Ницше. Страстните нападки на неговия Заратустра срещу християнството не са плод на сухи размишления, а на нещо видяно и дълбоко преживяно. Те обаче се повтарят до ден днешен от много хора, които не са се запознали отблизо с християнската вяра. С кратките си размишления бих искал да ги подтикна да го направят.

Блез Паскал е известен предимно като гениален математик и физик. Трудовете му се смятат за основополагащи в области като алгебрата, теорията на числата, теория на вероятностите, хидростатиката. Изобретател е и на първата сметачната машина. По-малко известно е, че Паскал е бил убеден християнин и защитник на християнската вяра. Той живее във време, когато разумът все повече се възприема като върховен съдник за Истината. За разлика от своите съвременници, Паскал – може би защото има гениален ум, – осъзнава, че разумът е нещо велико, но същевременно и ограничено.

Късно в петък следобед тялото на Исус е погребано от Йосиф от Ариматея в собствената му гробница. Скоро след това започва шабат (от 18:00 ч. в петък до 18:00 ч. в събота). Това е почивен ден, но за последователите на Исус е ден на душевен смут. Евангелията не ни осведомяват за преживяното от тях, понеже разказът за Разпети петък и Великден не се отнася за тях, а за Исус. Почти сигурно е обаче, че за учениците това е ден на скръб и голямо объркване. Поради опасения за възможна кражба на тялото на Исус от страна на учениците, юдейските водачи искат от Пилат Понтийски римски стражи за гробницата и ги получават. През цялата събота гробницата се охранява от римски войници и римски печат. Но с настъпването на неделната утрин се случва безспорно най-великото събитие в човешката история.

Хората, които са изцяло светски, не са в състояние да проумеят дори и света – те разчитат на една-две цинични максими, които са неверни. Спомням си как веднъж, докато се разхождах с един преуспяващ издател, той каза нещо, което често бях чувал, нещо, превърнало се в мото на съвременния свят. И все пак, бях го чувал толкова много пъти, а изведнъж разбрах, че не съдържа никакъв смисъл. Издателят каза за някого: „Този човек ще успее. Той вярва в себе си.“. Вдигнах глава, за да покажа, че го слушам и погледът ми случайно попадна на омнибус с надпис „Хануел“. „Искаш ли да ти кажа къде се намират хората, които най-силно вярват в себе си?“ – отговорих аз. „Защото мога да ти кажа…“

Колко „реални“ са обектите от света на математиката? Според една гледна точка те нямат нищо общо с реалността. Математическите обекти са просто идеи. Те са умозрителни идеализации на математици, най-често мотивирани от видимия ред на някои аспекти от заобикалящия ни свят, но независимо от това те остават умозрителни идеализации. Могат ли математическите обекти да бъдат нещо друго освен произволни построения на човешкия разум? В същото време често се оказва, че тези математически идеи са свързани с необяснима реалност, която значително надхвърля границите на умозрителните анализи на който и да е отделен математик. Излиза, че човешката мисъл се насочва към някаква вечна външна истина – истина, която притежава собствена реалност и пред нас се разкриват само части от нея.