Библейски канон

По­ня­ти­е­то ка­нон има гръ­ц­ки про­из­ход. В най-ши­рок сми­съл се упо­т­ребя­ва ка­то от­вес, об­ра­зец, мяр­ка, пра­ви­ло, нор­ма. В бо­го­слов­с­ка­та прак­ти­ка ка­нон има сми­съл на све­ще­но цър­ков­но пра­ви­ло, пред­пи­са­ние, ре­ше­ние, нор­ма за вя­ра­та, об­ре­ди­те и по­ве­де­ни­е­то, ус­та­но­ве­но от Цър­к­ва­та (апос­то­ли, св. от­ци, цър­ков­ни съ­бо­ри). По­ня­ти­е­то Биб­лей­ски ка­нон мо­же да оз­на­ча­ва как­то спи­съ­кът на све­ще­ни­те кни­ги, влез­ли в със­та­ва на Биб­ли­ята, та­ка и сбор­ни­кът от съ­щи­те те­зи кни­ги, ко­и­то се при­е­мат за бо­го­от­кро­ве­ни и са при­зна­ти за об­ра­зец и пра­ви­ло на жи­вот в хрис­ти­ян­ска­та вя­ра и доб­ро­де­тел. В хрис­ти­ян­ст­во­то ка­но­нът на Ста­рия За­вет е на­сле­ден от юда­из­ма, а но­во­за­вет­ни­ят ка­нон се офор­мя през пър­ви­те ня­кол­ко ве­ка след Хрис­тос.

История на понятието канон

Още апостол Павел говори за Светото Писание като правило за живот - "на ония, които постъпват по това правило, нека бъде мир и милост" (Гал. 6:16); и като образец на поука и поведение. Същото значение на понятието канон придават и църковните отци. Например Св. Атанасий Велики нарича свещените книги канон, защото те са извор на спасение и правило (канон) за благочестив живот, т. е. съдържат чистите и съвършени правила на вярата и нравствеността и по същество са правилни - напълно съвпадат с Божественото Откровение. Св. Йоан Златоуст в "Беседи върху Битие" говори за канона на Писанията в същия смисъл, на правило и ръководство в живота. От IV в. понятието канон започва да се прилага към сборника от свещените книги - Библията, и в Западната църква. Блаженний Августин говори за "църковния канон", към който принадлежат книгите на пророците и апостолите, т. е. Сборника от свещените книги на Сария и Новия завет. Така, още в първите векове на християнството, названието свещен или библейски канон се дава на свещените книги, които цялата църква признава за боговдъхновени, за разлика от неканоническите книги, които не са вероучителни, а са признати само за полезни с назидателността си.

Канонизации, отразени в Библията

Мойсеевото Петокнижие, наречено Книга на завета, e ядката, около която след това постепенно се групира целият законодателен, богослужебен, възпитателен и исторически материал на Израил (тора). Мойсей написва и обединява най-старата съставна част на свещения кодекс. Така се извършва първата канонизация над свещените книги, поставени в най-святото място и предназначени да се четат в светилището на празнични събрания пред целия народ, за да се учи да почита Бога и изпълнява свещените Му заповеди и наредби.

След това, по времето на Исус Навиев (1255-1220 пр. Хр.), се извършва втора канонизация. След като дава на Израил, пред скинията на Господа в Сихем, наредби и закон, Исус Навиев ги записва в книгата на закона Божий, т. е. добавя ги към Моисеевия закон.

По същия начин постъпват след това и приемниците на Мойсей и Исус Навиев. Още при Самуил (1108-1050 пр. Хр.) последва нова канонизация. Самуил сам излага на народа правата на царството, написва ги в книга, слага ги пред Господа и разпуска народа (1 Цар. 10:25). Тази книга "Правата на Царството" в последствие е разширена и допълнена с живота и подвизите на Самуил и Давид, и прибавена вече като първа и втора книга на Царствата, към образувания вече сборник от книгите на Мойсей и Исус Навиев.

По-нататъшното събиране, подреждане и причисляване на нови свещени книги към този свещен сборник, известен с почетното име "книга Господня" (Ис 34:16) се извършва от еврейските религиозни общества, пророческите школи (1 Цар. 10:5, 10; 19:18-21), съставени първоначално от ученици на пророк Самуил (Гад, Натан и др.). Те са следващите хронисти (писатели и пазители) на свещените книги, съхранявани в Святая Святих наред с ковчега на завета. Такова книжовно общество при цар Давид събирало и издавало творенията на тогавашни писатели като Асаф (лиричен поет псалмописец), пророк Натан, цар Давид и други.

Цар Соломон (1015-975 пр. Хр.) разширява това общество, като привлича в него Етан Езрахитец, Еман, Халкол и Дард - Махоловите синове, които славели името му (3 Цар. 4:31).

По време на пророческите школи към канона се добавят книгите: Съдии, Рут, книгата на пр. Исаия, Песен на песните, Еклисиаст и Псалтир.

Формиране на Старозаветния канон

Историята на образуването на старозаветния канон е отразена в групирането на старозаветните книги на три групи: Закон (тора), Пророци (невиим) и Писания (кетувим).

Оформянето на първата група (тора) като каноническо цяло вероятно е започнало при цар Иосия (640-609 пр. Хр.) и завършило по времето на пророците Ездра (4 Цар. 21-23 гл.) и Неемия (8:2-8). След приключването на тора става канонизацията на пророческите книги от Исус Навиев до Малахия, вероятно към 200-165 година пр. Хр. Още по-късно към така образувания канон са причислени и третата група свещени книги - кетувим. Така че към края на втори век сл. Хр. старозаветният канон бил вече окончателно приключен.

Формиране на новозаветния канон

Формирането на Новозаветния канон може да се раздели на 3 основни етапа:

1. Събиране: Ранните християнски църкви от първи век са запазвали писмата на апостолите и на водачите на църквата. На църквата и е било необходимо ръководство от хора, живеели по времето на Исус и познаващи от личен опит развилите се тогава събития. По този начин писанията на очевидците са имали голяма стойност всред младата църква. Тази практика на съхраняване е позната още от еврейските синагоги. Така съхранени писмата са били използвани в богослуженията на църквата. В посланието на Клеменс до коринтяните (края на 1 в. сл. Хр.) авторът цитира текстове от първото посланието на ап. Павел до коринтяните. Това показва, че много ранно посланията на Павел са имали каноничен авторитет сред християните.

2. Подреждане: Около 140 г. сл. Хр. християнски водач на име Марцион сформира свой канон, в който вкарва само 10 от посланията на Павел. Останалите днешни книги на Новия завет той счита за юдейски трудове и ги отхвърля. Малко по-късно около 170 г. сл. Хр. се появаява един друг канон, наречен “Канон Муратори”, в който са включени всички послания на Павел, но без посланията на Петър, Йоан и Яков. В допълнение на това, по това време се появяват и много апокрифи, които застрашават чистотата на учението. Така църквата е предизвикана да състави и определи канона на Новия завет. В края на втори век Ириней разпознава 13-те послания на Павел. Малко по-късно и Тертулиан говори за тях, без да споменава 2 и 3 Йоан, Яков и 2 Петрово. Така се заражда една дискусия относно канона, която продължава до четвърти век.

3. Определяне на канона: През четвърти век всичките книги на Новия завет са споменати на няколко събора в западната църква. Това показва, че във втората половина на четвърти век канонът на Новия завет е бил вече окончателно определен.

Еврейските неканонически книги

Неканоническите 11 книги:

• Товит
• Юдит
• Премъдрост Соломонова
• Премъдрост на Исус, син Сирахов
• Варух
• Първа и Втора Макавейска
• Послание на Иеремия
• Втора и Трета Ездра
• Трета Макавейска

са написани след приключване на пророческата ера при Артаксеркс и затова не са включени в еврейския канон. Тези книги обаче са били известни на юдейските среди и ценени като полезни и поучителни.

Така, наред с признатите 24 канонически книги според Талмуда, част от Църквата допуска и единайсетте неканонически книги заради нравствената им и поучителна стойност. Затова те се намират в Библиите на източноправославната и на западно-католическата църкви, без да са облечени с равностоен канонически авторитет.

Ползвани източници:

pravoslavieto.com: Каноничност на Библията: Свещен библейски канон