В предишната си статия подчертах значителното влияние, което християнството е оказало на родната езикова култура. Този факт едва ли е изненадващ за някого – в продължение на 11 века то е официалната религия на българското население, въпреки всички исторически превратности. Периодът на Възраждането е особено интересен, защото тогава е издигнат библейски национален идеал: обединяването в една държава на една свободна и независима от външни сили нация, споделяща една вяра. Този библейски идеал е прегърнат от огромната част от българите – което показва, че по онова време християнството не е било формална религия, а осмислена вяра на отделния човек. Автентичната ни езикова култура е родена през този период и би трябвало да очакваме тя да носи не само формални библейски заемки, но и да бъде християнска по дух. Фактът, че тя не е такава, е показателен и заслужава размисъл.

Видях наскоро две всекидневни сцени от нашето падение. Не само тях, но в действителност избирам две от многото. Стоях на „Патриарха“ – тролейбусната спирка. И гледах с нарастващо учудване как три, четири, пет тролея пристигат и не тръгват, а се нареждат един зад друг. Защо? Ами една кола, застанала напряко на улицата, пречеше. Реших в началото, че е повредена. Но двама млади мъже си разговаряха спокойно до предната врата, единият бе сложил ръката си на дръжката. Огромната тълпа от чакащи мълчеше. Нищо… Наглост и страх. Две състояния, минали изглежда всяка граница…

Все повече операции в науката и промишлеността се описват числено и се подлагат на математическа обработка. Но колкото и да е странно, самата математика – постепенно се превръща в затворена дисциплина, откъсната от приложенията в други области. Професионалните математици проявяват подчертано предпочитание към чистата, а не към приложната математика. Те посвещават своите усилия на задачи, подсказани единствено от математическата логика, без да се питат дали тези задачи (или тяхното решение) имат някакво отношение към физическия свят.

Много автори представят древногръцката мисъл като същностно не-личностна. Няма личност, няма очи, нито духовна индивидуалност. Има нещо, но не и някой, едно индивидуализирано то, но не и жива личност със свое собствено име… Няма изобщо никой. Има тела, и има идеи. Духовният характер на идеите е убиван от тялото, но топлината на тялото е ограничена от абстрактната идея. Тук има красиви, но студени и блажено безразлични статуи. В платоническата мисъл всичко конкретно и „индивидуално“ в крайна сметка се свързва с абстрактната идея, която съставлява неговата основа и пределен смисъл. Според Платоновия Тимей всички души са създадени еднакви; те стават „различни“ едва след като се сдобият с тела. Това като че ли означава, че във въплътената душа има някаква различна „личност“. Но Платон позволява множество превъплъщения на една и съща душа, дори в телата на животни. У Аристотел, от друга страна, личността се оказва логическо невъзможно понятие точно защото душата е неразривно свързана с конкретното и „индивидуалното“: човекът е конкретна индивидуалност, той обаче съществува само докато съществува това психосоматично единство – смъртта разрушава конкретната „индивидуалност“ напълно и окончателно.

Много образовани хора са на мнение, че съществува огромна вражда между науката и християнството. Нека се опитаме да поставим въпроса за връзката между наука и християнство във възможно най-широката разумна перспектива. Ще започнем с пояснението, че помиряването на науката с други интелектуални дейности не винаги е било лесно. Например в последната книга на Susan Gallagher и Roger Lundeen, “Literature”, се казва: „Понеже в новата история литературата често се оказва в опозиция на науката, то за да разберем модерните възгледи за литературата, трябва да признаем господството на науката в нашата култура. В продължение на няколко столетия учените са били тези, които са поставяли стандартите за истина в западната култура. И неоспоримата полза от тях да ни помагат в организирането, анализирането и боравенето с фактите, им придава безпрецедентна значимост в модерното общество.“