Един от най-важните уроци, на които ни учи историята, е непредвиденият развой на събитията. Нещата не се случват по начина, по който очакваме. Вземете например отговора, който нашата цивилизация дава в историята си на най-важния от всички въпроси: „Какво означава да бъдеш човек?“ От епохата на Просвещението насам, много хора в западния свят имат впечатлението, че да се отговори на този въпрос е лесно – трябва само да проведеш емпирично наблюдение на човешкото поведение във времето и пространството и да извлечеш няколко универсални максими въз основа на събраните данни. Разбирането ни е, че можем да разчетем истината за самите нас в свидетелствата на природата по начина, по който четем историята в някоя книга.

Тази година нашите себеподобни властници все пак ни изненадаха. Те не само дават, пускат, забраняват, но и организират избори посред пандемията. Така де, и без това народът пълни булевардите в почивен ден, защо пък да не гласува мимоходом? Пандемията не го уплаши достатъчно, та едни избори ли? При най-трудни обстоятелства той запазва нормалния си начин на живот. Не е далеч от ума, че ще направи и своя нормален избор: изборът, който гарантира нормалното състояние на нещата. Да, българинът е способен да избира нормалното, дори по време на чума. Големият въпрос на току-що отминалите избори беше какво той определя като „нормално“.

Джон Хенри Нюман е роден на 21 февруари 1801 година в Лондон. Обръща се към Христос като юноша; много години по-късно ще напише, че спасителното му покаяние е „толкова сигурно, колкото това, че имам ръце и крака“. Първоначално е под силното влияние на английския калвинизъм. Следва в колежа „Тринити“ в Оксфорд, а след завършването си, през 1824 г. е ръкоположен за свещеник към Англиканската църква. Едно от нейните крила, наречено „висока църква“ (High church), се придържа към някои елементи на ритуала и доктрината с римокатолически корени. Младият свещеник се сближава с някои видни фигури на „високата църква“ като Джон Кибъл и постепенно променя възгледите си в този дух.

Просветителят и мисионерът Месроп Маштоц, живял през IV-V век, заслужено попада във вечната класация на най-великите личности в арменската история. По думите на един историк: „На Месроп ние дължим запазването на езика и литературата на Армения; без неговото дело арменският народ би бил асимилиран от персите или сирийците и би изчезнал, както се е случило с толкова много племена в Близкия Изток.“ Но важността на фигурата на Месроп надхвърля тясно националните рамки. Благодарение на създадената от него азбука и на основаните от него училища, са съхранени множество стари библейски ръкописи и съчинения на ранноцърковни писатели, които иначе биха били загубени за целия християнски свят. Паметта на Месроп се почита в православния църковен календар на 19 февруари.

Два ключови периода на духовен подем в нашата история се олицетворяват от християнски дейци с прозвището „Рилски“. В християнизиращите се български земи през X век се прочува името на монаха-чудодеец Йоан, основател на Рилския манастир. Почти едно хилядолетие по-късно същият манастир ще стане обител на друг монах, Неофит, дал огромен принос за развитието на модерното българско училище, за установяването на книжовна норма на новобългарския език и за превода на Библията на него. Историкът Константин Иречек го нарича „патриарх на българските учители и книжовници“.