Страстната седмица: Градината на Мира и Реда и градината на скръбта и угнетението

Историята на човечеството започва от една градина и завършва и започва отново в градина. Започва с избора на Адам, архитипа на всеки човек, в Едемската градина и завършва с избора на Богочовека Христос в Гетсиманската градина, простил и примирил човешката природа с Божията в едно ново естество.

Още в книгата Битие можем да разпознаем и определим градината като място и концептуално понятие, обединяващо две страни: планирания Божий ред и Територията на хаоса и страха.

Едната страна ни води към разбиране и осмисляне на градината като култивирана, отделена от дивата, неподредена природа, одухотворена земя. Една духовна обител и пространство за общение между човека и неговия Създател. Място за среща на човека с Бога. Едновременно място за почивка и за работа. Местоположението на тази архи-утроба на живота на Земята е уточнена в библейския текст (вж. стихове от 10 до 14 в Битие, 2 гл.). Първата и най-ранна цивилизация е тази на Двуречието между Тигър и Ефрат, но дори и потвърдените археологически факти нямат толкова голямо значение за вникването в текста на Битие. Дали люлката на човечеството или Едемската градина е била някъде между Тигър и Ефрат или на друго място, не е от фундаментално значение за разбирането на смисъла на градината, като място за среща между човека и Бога, като място на появата на първите хора. Важна е концепцията, която ни представя този текст. Райската градина е представена като дом, като място, в което човекът да управлява, като се грижи и милее за поверената му природа:

„И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази.“ (Битие 2:15)

Така в книгата Битие ни е представена Райската градина. Светът, организиран, подреден и сътворен от Създателя; свят, в който човекът има отговорната и съзидателна роля да бъде пазител, сътрудник и стопанин: Първият Адам 1. Да бъде достоен домогрижител на света, в който живее. Градината в Едем е физическо и духовно място, представящо Божия ред.

Евангелията ни представят една друга градина – тази на молитвата и на агонията на Втория Адам в лицето на Исус Христос. Случилото се в нея е многопластов и дългогодишен резултат от бунта на човека и неговото отстраняване от градината на Живота, Мира и Реда.

Втората насока в разбирането на градината, като място на бунт, сблъсък, хаос и страх, идва след отказа на човека да се довери напълно на своя Създател. Отказ, който се мултиплицира и се превръща в нестихваща вълна на хаос, в самопораждащо се, непрестанно зло. От братоубийство до неконтролируми природни и социални катаклизми и хаос.

След своето падение, човекът престава да разпознава гласа на своя Създател и се отчуждава от него. Неговото същество се самопоставя в състояние на непрекъснат бунт срещу Бога. Поради своята променена и повредена природа, човекът бива отстранен, изгонен от Райската градина.

С тази променена и смъртна човешка природа, той няма място в Светото присъствие на Бога. Буквално или символично, Едем е мястото на организираната от Бога природа, човекът остава отвън, без достъп до това пространство и без пряк достъп до Святата природа на Бога. Остава извън мястото на защита, извън Божествения ред, извън истинското познание; извън своя дом, напълно изолиран от своята същностна роля, тази на грижител, творчески съучастник и владетел на Земята.

„И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие; и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята.“ (Битие 1:26)

Отчужден от своята същност, човек постепенно се самоосакатява от невъзможността да бъде в близост до своя Създател и непреодолимо започва да изтърбушва, замества, изменя своето естество във все по-нечовешко, все по-хаотично, все по-непредвидимо и отделено от себе си и от Бога. Разполовен. Разделен от Източника на живота, смъртен и уязвим.

Недоверил се на думите на своя Създател, изкушен, че може да бъде на мястото на Бога и като Бога, излъган от Противника на живота в образа на змия, човекът сам допуска да бъде изгонен от градината на Живота и понася последствията от своя избор. Става смъртен, изплашва се и се отчуждава от Бога. Точно това човешко състояние на отчуждение и недоверие християнството нарича грях.

„…и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.“ (Битие 3:8)

Сам със себе си, сам със желанията и страховете си, сам с непреодолимото желание да се върне отново в градината, да си върне организираната цялост, да си върне властта над природата. Да бъде възстановен и поставен отново на своето място. Но не може.

От домогрижител и природогрижител, човекът се поставя в ролята на бягащ и страхуващ се субект, непрекъснато лутащ се и губещ посоката.

Една градина става пространство на беззвъзвратното прекъсване на личната връзка между човека и Бога. Но една друга градина става място за решение и послушание пред Бога, място на борба и молитва между човешката и Божията природа. Физическите измерения на тази духовна борба и кърваво страдание са тялото на Човешкия и Божия Син Исус Христос и градината в Гетсимания.

От тази втора градина започва бъдещото обещание за възстановяване и изкупление на падналия човек, чийто първообраз е Първият Адам. Разделеният от Бога ще се съедини в нова същност, в неподвластната на смъртта обновена природа на Втория Адам, Исус Христос. За това чудо на изкуплението и обновлението се плаща много висока цена. Цената на живота на самия Източник на живота, Божия Син.

Събитията, случили се в Гетсиманската градина, са подробно описани от евангелистите Матей, Лука и Марк. В разказа на Марк, 15 глава, 33 и 34 стихове четем следното:

„…И взе със Себе Си Петра, Якова и Иоана, и захвана да се ужасява и да тъгува. И казва им: Душата Ми е прескръбна до смърт; постойте тука и бдете.“

Ужасът и страхът не са нещо непознато за Исус. Напълно човек и напълно Бог, само Той може да бъде Изкупителят. Станалото плът Слово. Първият и Последният. Този, Който е съединил и примирил човешката с Божествената природа. Началото и Краят.

Неговата агония в Гетсимания е непосилна за пълно разбиране от човешкия ум и неподвластна на пълно логическо и физиологическо обяснение. Съединилият се с човека Бог Слово познава човека отблизо, отвътре. Познава страховете на човека, защото и Той е бил подложен на страхове, на скръб и болка; бил е изкушаван като всеки един от нас. Затова Той може да бъде изцяло милостив към човека и изцяло послушен на Бог Отец, послушен дори до позорна смърт на кръст.

Библейският разказ ни въвлича в най-драматичния момент, когато Христос се моли с кървава пот на Своя Отец.

„…И като отиде малко напред, падна на земята; и молеше се ако е възможно, да Го отмине тоя час, казвайки: Авва, Отче, за Тебе всичко е възможно; отмини Ме с тая чаша; не, обаче, както Аз искам, но както Ти искаш.“ (Евангелие на Марк, 14 глава, 35 и 36 стих).

В молитвата на Христос усещаме духовната и емоционална агония и сблъсъка на човешката природа с Божията, както и пълното доверие и покорство пред Божията природа, нещо невъзможно за никой човек.

Въпреки несъизмеримата от човешка гледна точка агония и скръб, Христос не е сам в градината, Бог го подкрепя.

В най-големите ни утеснения и страхове, Бог е до нас и ни дава сили да ги понесем и преодолеем. Но, ако се обърнем и извикаме към него в състояние на молитва.

Исус се моли и не е сам, не е оставен от Бога. А Евангелският разказ ни разказва, че Христос е оставил учениците си сами, без неговото присъствие, да бдят и да се молят:

„И като се намери на мястото, рече им: Молете се да не паднете в изкушение.“ (Лука 22:40)

Защо, защо в този най-драматичен момент, в тези три нощни часа на безвремие, угнетение и свръхестествена тъга, Господ оставя най-близките си хора, приятели и ученици сами, уплашени, угнетени и напълно объркани?

Защо те, тези които го следваха неуморно, през жегата и праха, биваха мразени и излагани на смъртоносна опасност, заради него, тези които се надяваха на Него и го познаха като Господ бяха оставени от него сами? Сами и смутени под заплашителните нощни сенки на градинските дървета, в тъмнината на нощта и в тъмнината на света. Той се отдели от тях и им заръча да се молят и бдят.

Учениците заспаха. Не стояха будни и не се молеха на Бога.

Защо Господ ги остави на самите тях? Защо Господ ни оставя на самите нас, точно когато сме най-объркани и уплашени?

Защо Петър, който също не бдеше и беше заспал с другите двама се отрече публично от Христос – три пъти – в същата нощ, а няколко часа преди това чистосърдечното и дръзновено беше заявил пред всички на Тайната вечеря:

„…Ако стане нужда и да умра с Тебе, пак няма да се отрека от Тебе…“ (Лука 14:31)

По невярващ ли беше Петър от другите ученици?

Той обичаше Христос, следваше го и искаше да му бъде верен, но се отрече от него. Защо?

Човешката природа е слаба, податлива на изкушения и страхове.

В тази нощ и тримата най-приближени ученика Петър, Яков и Йоан изпаднаха в непреодолим смут и страх до унес, поради който ѝ заспиваха. Не защото са били толкова уморени или безотговорни, а защото човешкият ум не може да понесе случващото се.

И въпреки всичко, Христос е милостив към тях, защото Той познава човешката природа и им казва в 38 стих на 14 глава „Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение; духът е бодър, а тялото немощно“.

Този загрижен и любящ съвет е и за нас, съвременните хора. Едно ненатрапливо напомняне да отделяме време за молитва, защото „духът е бодър, а тялото немощно“.

---

Всички илюстрации към текста за взети от Уикепедия

• 1. В Уикипедия четем: Адам (на иврит хакодеш – אָדָם) възлиза към древносемитския корен דם, от който се образуват думи със значение на „земя“ (в смисъл на пръст, или глина), „кръв“, прилагателното „червен“ и т.н. – понятия, тясно свързани с произхода на човека, какъвто го представя библейският текст. В Библията се употребява като съществително, въпреки че поради граматичната форма, някои изследователи смятат, че „Адам“ всъщност не е съществително, а глагол в трето лице, мъжки род, свършено време. Тази хипотеза обаче остава в рамките на езикознанието и не засяга религиозното разбиране на библейския текст.