Страстната седмица: Великден

Интересно е как са наименувани дните на Страстната седмица. Всеки един от тях носи определението „Велик“: „Велики понеделник“, „Велики вторник“, „Велика сряда“ и т.н. Когато стигнем до неделя – денят на възкресението на Исус Христос (и първият ден от седмицата, според юдейската традиция) – този ден е наречен просто „Велик-ден“. Прехвърляйки през ума си дните на седмицата в тяхната последователност, оставаме с усещането за развитие на събитията в определена посока. Когато стигаме до първия ден от новата седмица, това е „Денят“: съсредоточието и целта на всички предходни събития. Дали само си въобразявам или наистина онзи, който е измислил тези наименования, е заложил в тях послание, което с времето сме забравили? Отново ми идва на ум тази част от Псалм 118, която жителите на Ерусалим използват, за да приветстват Исус при влизането Му в града:

Всички знаем, че най-трудно се вярва на добрите новини. Евангелските разкази, свързани с този ден, са изпълнени с невярващи хора. Първо учениците на Исус не вярват на известието на жените, върнали се от празната гробница; не вярва Мария Магдалина, след като е видяла, че гробницата е празна; не вярват двамата ученици, запътили се към Емаус; не вярва Тома, когато му разказват как Исус се е явил в негово отсъствие; най-сетне, евангелист Йоан предполага същата настройка у своите читатели, когато пише: „А тези неща са написани, за да повярвате, че Исус е Месията, Божият Син, и за да може като вярвате, да имате живот чрез Неговото име.“ (Йоан 20:31)

Този свят е изпълнен с хора с наранени сърца, приучени от живота да не се доверяват твърде лесно. Такива са и хората, за които четем в Евангелията. Голямата вяра е свързана с голяма надежда, а голямата надежда – когато остава излъгана – с голяма болка. Учениците на Исус съвсем наскоро са преживели болката от излъганата надежда. „А ние се надявахме, че Той е този, който ще освободи Израил!“, обясняват те на самия Исус, вървящ до тях без да бъде разпознат в този момент (Лука 24:21). „Жено, защо плачеш? Кого търсиш?“, пита Исус Мария, която Го поглежда все още погълната от скръб и неспособна да разтълкува правилно всичко, което вижда и чува (Йоан 20:15). „Докато не сложа пръст в раната на ребрата Му, няма да повярвам!“, настоява Тома (Йоан 20:25). Светът е пълен с такива хора. Не трябва да се правим, че е лесно да повярваме на вестта за Възкресението; че свидетелствата за това са достатъчни. Свидетелствата за това не са били достатъчни нито за Тома, нито за Мария, нито за двамата по пътя за Емаус. Нужно е Исус сам да се яви и да ни прикани към вяра, или да изрече името ни, или да извърши нещо, което да събуди дълбоко заспали спомени1. Въобще, колкото погрешно е да се твърди, че вярата в телесното възкресение на Исус е вяра във вълшебни приказки и за доказателства дори няма смисъл да се говори, също толкова погрешно е да се твърди (или да се предполага), че историческите основания да вярваме във Възкресението са по принцип достатъчни. Обикновено въобще не става дума за доказателства и основания, а за това какъв е рискът, който поемаме, за да повярваме. Юдейските първенци по времето на Исус, например, нямат проблем в това да повярват – хипотетично и превантивно – в Неговото възкресение и да поставят стражи на гробницата. Вярата се явява предизвикателство за най-близките Му хора.

За такива хора, които биха искали да вярват, но не могат, известието „Христос воскресе!“ е носител на добри вести. То е като продължение на призива на Исус, изречен по-рано:

„Елате при Мен всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху себе си и се научете от Мен, защото съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си, защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко.“ (Матей 11:28–30)

Вече можете смело да повярвате. Няма нужда да носите повече бремето на несигурността и страха. Ако не сте чули, „Христос воскресе!“ Вместо обаче да парираме добрата новина с „Воистина воскресе!“, по-добре би било първо да си зададем въпроса: Воистина ли воскресе? Какво означава това и какво се променя, ако наистина е вярно?

На първо място, за тези, които са били под прицел в духовната битка, разиграла се в Ерусалим по време на Страстната седмица, „Христос воскресе!“ означава победа. За хора като Петър, който под натиска на тържествуващата неправда се отрича три пъти от Исус; като младежът, описан в Евангелието от Марк (може би самият автор), който побягва гол при ареста на Исус2; като всички останали ученици, които се укриват, защото са ги виждали с Исус; или като двамата по пътя за Емаус, които след показната екзекуция на Исус са се разделили с надеждите си, че Той наистина е Месията; за всички тях, както и за всички нас, които сме виждали злото и неправдата да тържествуват по един или друг начин. На Разпети петък Исус остава сам срещу целия свят. Светът или статуквото, както днес е прието да се казва, извоюва лесна и привидно категорична победа, умъртвявайки единствения представител на Божието царство. Вирусът е унищожен. След като вдига малко температура в борбата с напълно чуждите му морални норми, светът успява да развие антитела и да се справи с инфекцията… до неделя сутринта, когато се оказва, че най-силният антибиотик – смъртта – не действа. Английският богослов Н. Т. Райт описва това така:

Кой в крайна сметка е този, който не желае мъртвите да възкръсват? Това не са просто интелектуално боязливите или рационалистите. Това са и винаги са били хората с власт, обществените и интелектуалните душмани и потисници; цезарите, заплашени от Господаря на този свят, съкрушил последното оръжие на душманите, смъртта; иродите, ужасени от коронясването на истинския Цар на юдеите след Неговата смърт. И това е точката, в която вярата във възкресението на Исус изведнъж престава да бъде само въпрос на изследване на някакво необичайно събитие от I век, а се превръща във въпрос на преоткриване на надеждата в XXI век. Надеждата е това, което придобиваш, осъзнавайки внезапно, че е възможен и един различен светоглед – светоглед, в който богатите, всевластните и безскрупулните в края на краищата нямат последната дума. Същата светогледна промяна, която налага възкресението на Исус, е промяната, която ще ни позволи да преобразим света.3

От друга страна, „Христос воскресе!“ означава прошка и приемане. Пътят към царството, в което Исус Христос е Царят, е отворен за всички, които желаят да станат негови граждани. Стоейки от погрешната страна, когато Исус бива съден и осъден от света, всички ние се явяваме противници на Бога – Негови врагове, които воюват с Него. Силата, която Го осъжда на смърт и която управлява действията дори на тези, които отначало са благоразположени към Него, същата сила владее всеки един човек. Дотолкова ни е моделирала и уподобила на себе си чрез дългогодишната експлоатация, че не я забелязваме дори тогава, когато под нейния натиск – подобно на Пилат – се налага да правим компромиси с това, което сами вярваме, че е правилно. Можем да хвърлим вина върху някого другиго или просто да кажем, че така се налага; или да станем циници: „Що е истина?“, или нещо друго… Реално не можем да се разграничим от неправдата, защото не можем да се разграничим от себе си. Не можем истински да се покаем, казано на библейски език. Дори Петър не може, може единствено да „плаче горчиво“4 Вероятно си е припомнил своите собствени думи: „Господи, при кого да отидем? Само Ти имаш думи на вечен живот.“5 А сега вече, няма да има при кого…

Възкресението на Христос (3), скица креда от Микеланджело Буанароти (1475–1564), италиански скулптор и художник

С възкресението на Исус, пътят към покаянието е отворен. Исус беше казал на Своите ученици: „Аз съм пътят и истината, и животът, и никой не отива при Отца освен чрез мен.“6. Единствено Той е Божият Син, дошъл и живял в човешко тяло. И нещо голямо се случва, когато въплътеният Божи Син е разпънат на кръста – нещо, за което палачите Му не биха могли да си дадат сметка. Не само Божият Син е осъден на смърт от света, но и Бог също извършва съд над човешкия грях и неправда. В Исус Богът и човекът се срещат, заедно са приковани на кръста, след което заедно възкръсват от мъртвите за да останат завинаги заедно. Това е цената, която Бог плаща, за да откупи всеки, който би желал да Го последва; който би загърбил стария си живот и би заживял новия, излъчващ трансформиращата сила на Възкресението; който би захвърлил старата си лична карта на поданик на статуквото и би приел нова, на гражданин на това Царство, в което Исус Христос е Царят. На нея е написано ново име…

„Христос воскресе!“ означава също жива надежда. Трансформацията на света е започнала. Божието царство е като мая – както казва Исус на Своите ученици – която първоначално не се забелязва, но неусетно с времето втасва цялото тесто. Тази мая действа оттогава и преобразява света отвътре. Светът е готов за война, но не и за това. От времето на Възкресението насам, новото Царство живее редом със старото и го побеждава с арсенал от оръжия, непонятни за него. Кръстът беше и си остава най-доброто, с което старото царство може да отговори, но новото е преминало отвъд кръста. То живее вече своя възкресенски живот. Когато неговият Цар се яви отново – по думите на апостол Павел – последният враг, смъртта, ще бъде победен7; така, както е победена в тялото на възкръсналия Исус. Ако смъртта не може да убие надеждата, кой може?

„Христос воскресе!“ е добра вест, която идва с увереността и гаранцията, че е безопасно да повярваме в нея. Ако вярата ни в нея устои на изпитанията и на напрежението, което тя поражда в света, в който е прогласена, то тази вяра непременно ще възтържествува в крайна сметка. Никой, който вярва в тази вест, няма да остане разочарован. „Христос воскресе!“ означава още хиляди неща, многообразни като самия живот. Вярваме ли във всичко това когато казваме: „Воистина воскресе“?

Ако не, може би си струва дързостта да повярваме?

Ако да, тогава, можем да извикаме:

• 1. Тома повярва, когато Исус се появява втори път на учениците в негово присъствие и го приканва сам да се убеди във всичко, в което се съмнява: „…и не бъди невярващ, а вярващ!“ (Йоан 20:27); Мария Магдалина повярва, когато Исус изрича името й (Йоан 20:16); Двамата ученици по пътя за Емаус повярват, когато сядат заедно с Исус на масата – в момента, когато Той разчупва и благославя хляба (Лука 24:30).
• 2. Марко 14:51–52
• 3. N.T. Wright в Surprised by Hope.
• 4. Виж например Матей 26:75.
• 5. Йоан 6:68.
• 6. Йоан 14:6.
• 7. 1 Коринтяни 15:26