От какво ще ни избави Възкресението?

„Чакамe възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век. Амин.“
(Из Никео-Цариградския Символ на вярата, 381 г.)

Обикновено най-близките ни хора остаряват край нас – обикновено, но невинаги. Понякога обстоятелствата са такива, че те не могат да бъдат в непосредствена близост до нас или даже са съвсем далече. Което в съвременната технологична ситуация най-често означава, че все пак ги виждаме опосредствано – чрез някоя от многобройните социални медии, даващи ни възможности за това. Не ги губим напълно от очи, наблюдаваме волно или неволно измененията, които изкривяват постепенно чертите им. Свикваме с процеса на остаряването им и макар той да е неотвратим и еднопосочен, се стараем да не го приемаме драматично.

Нека си представим обаче, че близкият ни човек (не непременно наш роднина по плът!) е изчезнал за дълго от нашия хоризонт: не сме го виждали много години и връзката ни с него се е свеждала само до размяна на някое и друго мило писмо. Но ето че изведнъж се оказва възможно да го видим, да се срещнем лице в лице с него, да поседим в присъствието му и да си припомним отблизо скъпите очертания на лицето му. Да се върнем заедно към споделените и незабравими мигове от миналото. Тогава установяваме с покруса, че това сякаш не е онзи човек, когото сме познавали някога, на чиято енергичност сме се възхищавали и чиято поява е била като свеж планински полъх за нас. Походката му е станала несигурна и забавена, почти скована, лицето му си е уж неговото, но и някак чуждо, в погледа му не разчитаме характерната за него жизнерадостна общителност. И сме готови да заплачем, защото сме познали опитно онова, което знаем по принцип – преходността на човека, обречеността му на остаряване (ако доживее до съответната възраст), „изтляването“ на житейските му сили преди още да е настъпил моментът на физическото умиране.

Намирам, че в подобни ситуации изпитваме нещо от скръбта, накарала сърцето на Спасителя да трепне така дълбоко, че от очите Му да се отронят горестните сълзи, с които оплаква смъртта на Своя приятел Лазар (Йоан 11:11). Христос знае какво Му предстои да направи: че съвсем скоро ще развърже покойния от връзките на смъртта и ще го върне към живота, за да го подари отново на тези, които го обичат. И въпреки това заплаква. За мен няма съмнение, че Христовите сълзи оплакват и унизеността на човешкото изобщо, на грехопадналата и унизена в падението си човешка природа, станала подвластна на смъртта и тлението – също както нашите скрити сълзи оплакват настъпилите неотвратими промени у човека, когото обичаме.

Тук се изпитва и проявява силата на християнската ни надежда. Като християни ние вярваме и се надяваме, че възкресението от мъртвите, което очакваме, ще ни избави от тази скръб по унизеността на човешката природа. Че ще върне на нас и на всичките ни близки – роднини и приятели в Христа – онова първоначално достойнство, което човекът е загубил чрез прародителския грях на Адам и Ева. Вярваме и се надяваме, че ще се видим преобразени – такива, каквито сме замислени да бъдем, преди още да сме се появили на този свят. Нетленни, одухотворени, красиви, сияйни – богове по благодат.

В новия свят, който очакваме и който се надяваме да обитаваме, няма да я има не само „тъгата без име“, за която говори с болка и почти с отчаяние Стоян Михайловски в своето стихотворение „Не трае нищо!“. Няма да го има и чуденето какво ще правим с цялото време, което предстои да „уплътняваме“: няма ли да изпаднем бързо в досада, в скука – втората основна болест на модерния човек, наред с тъгата, според френския писател Бернанос. Не, няма да изпаднем, защото ще сме избавени не просто от  преходността на всичко заобикалящо ни, но и от самото време, което го прави преходно, мимолетно. Господ ще ни избави от времето, за да ни подари вечността! Но как да си представим траенето във вечността, като нямаме развити сетива за нея? Можем да си позволим някои бегли предчувствия. Например, че онова, което трае вечно, би трябвало не само да не остарява, но и вечно да се обновява – да е вечно ново, без обаче да го сменяме постоянно като смартфон. Невъобразимо, нали? Господ ще ни избави от въобразимото, за да ни подари невъобразимото!

Затова нека на Великден да прославим с радост Този, Който е направил възможно всичко това и много повече от това! Който ни избавя от нас, за да ни подари нас! Всеки Великден, всяка неделя и дори всеки Божи ден Той ни призовава с вяра и надежда да стъпим върху стореното от Него, прибавяйки любов, в която да има нещичко от Неговата любов. От онази любов, подтикнала Божия Син да дойде в нашия негостоприемен свят и да стане като един от нас, да умре на Голготския Кръст и да възкръсне – за да може възкресението Му да стане залог за нашето възкресение. Да се поздравим радостно с чудото на чудесата, което отмества камъка и отваря вратата към нашето избавление: „Христос воскресе!“.