Като християни ние вярваме и се надяваме, че възкресението от мъртвите, което очакваме, ще ни избави от скръбта по унизеността на човешката природа. Че ще върне на нас и на всичките ни близки – роднини и приятели в Христа – онова първоначално достойнство, което човекът е загубил чрез прародителския грях на Адам и Ева. Вярваме и се надяваме, че ще се видим преобразени – такива, каквито сме замислени да бъдем, преди още да сме се появили на този свят.

Предлагаме ви едно интересно интервю с Н. Т. Райт относно значението на Въплъщението: централно събитие за християнството, което отбелязваме на Рождество Христово. Н. Т. Райт е един от во­де­щи­те бо­го­сло­ви в све­то­вен ма­щаб и бивш епис­коп на Дъ­рам към Ан­г­ли­кан­с­ка­та цър­к­ва. Автор е на много книги и публикации, сред които има както задълбочени академични библейски изследвания, така и много книги, написани на популярен език.

„Всичко е лъжа“ – това беше любимата оценка на баща ми, както за речите на политиците, така и за взаимоотношенията със съседите. „Всичко е лъжа!“ След като от най-ранно детство онова, което чуваш, винаги е придружено от такъв коментар, налице са всички предпоставки да се превърнеш в недоверчив и скептичен човек. Какъвто и станах. Животът ми се промени, когато започнах да следвам древна история. Станах християнин, защото се уверих във възкресението на Христос. Тази увереност насочи живота ми в нова посока. Останах ѝ верен дори в най-тежките дни от живота си, когато първата ми съпруга и синът ми загинаха при автомобилна катастрофа. Как стигнах до увереността си във възкресението на Исус?

Как ние, които не знаем какво ще се случи следващата година, ще проумеем това, което някой е предвидял за столетия напред? Единствен Божият Дух, Който обгръща началото и края на света, може така да открие тайната на бъдещето на човека, че той да пророкува за укрепяване на вярващите и за предупреждение на невярващите. Този глас на Единствения, който проехтява тихо през вековете и към който тук и там се присъединява някой друг глас на пророк, в крайна сметка се включва в среднощното поклонение на овчарите и във всеобхватното ликуване на вярващата в Христос Църква: „Роди ни се Дете, Син ни се даде.“

Великденските истории са пълни с хора, които тълкуват погрешно дадена ситуация. Мария смята, че тялото на Исус е било откраднато. Петър вижда разповитата плащеница и не може да схване какво се е случило. Учениците не разбират Писанията. Ангелите задават въпроси на Мария, а тя все още не осъзнава какво става. След това тя решава, че Исус е градинарят. А сетне, изглежда, протяга ръка, за да се вкопчи в Него, а Той ѝ казва, че не бива да Го докосва. Едва ли бихте могли да съберете повече недоразумения в няколко кратки откъса. Същината е, разбира се, в това, че Великден е навлязъл в нашия свят – в света на пространството, времето и материята, на реалната история, на реалните хора и реалния живот – ала нашите умове и въображение са твърде малки, за да го поберат. Затова правим всичко възможно да вместим взривоопасния факт на Възкресението в рамките на познатите ни възможности.

Той не е наречен Исус, защото е нашият Образец, при все че всъщност е самото съвършенство и ние се стремим да вървим по стъпките Му. Но Той е наречен Исус, понеже дойде да потърси и спаси това, което беше изгубено. Също така Той е Христос или Помазаникът. Но тогава Той е Христос Исус, което означава да кажем, че Той е Спасител, Който е помазан. Ако не е Спасител, Той е едно пълно нищо. Той е помазан за самата тази цел. Самото Му име е измама, ако Той не спасява Своите хора от греховете им.

Глупостта е по-опасен враг на доброто от злобата. Можете да протестирате срещу злобата, можете да я разобличите или да я предотвратите със сила. Злата умисъл винаги съдържа семената на собственото си унищожение, тъй като тя кара хората да се чувстват неудобно, ако не и по-зле. Срещу глупостта сме беззащитни. Нито протестите, нито силата са от полза срещу нея и също така тя никога не се поддава на доводите на разума.

Беше ранен следобед през великденските празници, когато някой позвъни на вратата ми. Отпред стоеше един млад студент, когото познавах бегло; извини се учтиво, ако ме е обезпокоил, и помоли за разговор. Веднага забелязах, че е развълнуван, и му предложих – предвид хубавото време – да излезем навън. Когато тръгнахме на разходка край реката, въобще не беше нужно да го питам какво го тревожи. Той сам започна да говори. „Напоследък ме занимават въпроси за вярата“, каза той. „Ако човек иска да отиде вечерта на театър, той се интересува какво ще се играе. Изведнъж се запитах: „А какво се играе в моя живот? Кой е режисьорът и кой играе главната роля?“

Един от най-важните уроци, на които ни учи историята, е непредвиденият развой на събитията. Нещата не се случват по начина, по който очакваме. Вземете например отговора, който нашата цивилизация дава в историята си на най-важния от всички въпроси: „Какво означава да бъдеш човек?“ От епохата на Просвещението насам, много хора в западния свят имат впечатлението, че да се отговори на този въпрос е лесно – трябва само да проведеш емпирично наблюдение на човешкото поведение във времето и пространството и да извлечеш няколко универсални максими въз основа на събраните данни. Разбирането ни е, че можем да разчетем истината за самите нас в свидетелствата на природата по начина, по който четем историята в някоя книга.