През 529 г. вторият събор в Оранж, формиран в радикално августинистки дух и председателстван от епископ Цезарий Арлски, осъжда учението за волята у Йоан Касиан, причислявайки го към тъй наречените полупелагиани. Източните църкви не признават решенията на този събор, а основанията за осъждането не засягат същински учението на Касиан. Настоящият текст проследява една основна линия във византийската богословска традиция: човешката свобода е реална, без да бъде независима от Божията благодат; Божието провидение е всеобхватно, без да се превръща в предопределение на човешките дела; спасението и обожението се мислят като синергия между Божието действие и свободното съдействие на човека.

Ето, дойде още един Великден. И отново беше тази удивителна нощ, този пламък на свещите, нарастващото вълнение, отново бяхме в лъчезарната радост на тази служба ... Но ето, тази нощ отмина, празникът свърши и от светлината се връщаме в света, слизаме на земята, влизаме отново в нашето реално, ежедневно, трезво ежедневие. И какво? Всичко е както преди, нищо не се е променило и сякаш нищо, абсолютно нищо на земята няма и най-малката връзка с това, което се пееше в църквата: „Нека празнува целият свят възкресението Христово, в него се утвърждава!“

„Предаден“, казва Исус. Сиреч, не светът придобива власт над Него. Напротив – Исус бива предаден, изоставен, отречен от Своите. Отказана Му е всякаква защита. Повече не желаят да им бъде в тежест; нека другите се заемат с Него. И това именно се случва. Да предадеш Исус означава да престанеш да се застъпваш за Него; означава да Го оставиш на подигравките и властта на множеството; да позволиш на света да върши с Него каквото си желае; означава повече да не заставаш до Него. Самите Му последователи Го предават на света. Това е Неговата смърт.

В заключителните фрази на „Посланието до краля“ би следвало да открием едно триумфиращо изказване, което увенчава идеята за обòжението. Лишено от всякаква слава, от всякакво себевъзвеличаване и от всяка претенция да бъде нещо самостойно и независимо от Божието битие, човешкото същество ще бъде „прославено у Бога“. Недостойнството на човека бива изкупено от достойнството на Бога. Божията слава се явява и слава на човека. Ако Бог е прославен в християнина и ако истинският християнин е прославен в Бога, то и общността на истинските християни – Църквата – е, на свой ред, прославена. Ако Бог е прославен в християнина и ако истинският християнин е прославен в Бога, то и общността на истинските християни – Църквата – е, на свой ред, прославена.

„Имаше Рождество, спор няма, знак несъмнен ни се даде.“ Така казват влъхвите в поемата на Т. С. Елиът. Някои разчитат това решително заявление като израз на неохотна, половинчата вяра. Мен пък, напротив, тази поема ме впечатлява със своето реалистично и експлозивно твърдение за смисъла на Рождество. Тя заявява, че с това раждане е внесено нещо ново в този стар свят – нещо така радикално ново, че разклаща самите основи на стария свят.

В едва дванадесет кратки стиха Евангелието от Матей описва посещението на тайнствените влъхви, дошли да се поклонят на младенеца Исус. Очарованието на мистериозните магове от екзотични земи завладява въображението на ранните християни. Краткото повествование на ев. Матей бива разширено и доразвито до коледната приказка, която слушаме днес. Дали такива мъдреци наистина са съществували и ако да, кои са били те и откъде са дошли? Преобладаващото мнение сред изследователите на Новия завет е, че цялата история е измислица: фантастичен мит, създаден, за да подчертае специалното значение на раждането на Исус. Но дали са прави?

Преди известно време на западния книжен пазар се появи книга с провокативното заглавие „Калвин – мистик“. Автор е професор Карл-А. Келер от Университета в Лозана. Книгата се вписва в перспективата за изследване на възможната сходимост между две системи на християнска духовност. Макар да произлизат от различни традиции, те изразяват един и същ духовен стремеж; едната е ориентирана към реформаторската евангелско-протестантска проповед, а другата – към източноправославната мистична съзерцателност. Келер се опитва да ги сближи, дори да ги съедини.

Забележителна особеност в нощта на Великден е, че в църквите се появяват хора, които почти никога не ходят там. Привлича ги нещо мистериозно, неосъзнато и неразбираемо. Какво се крие всъщност зад това привличане? Има хора, които не се смятат за християни, но на Великден се грижат да имат у дома поне шарени яйца и великденски сладкиши​​​​​​​. Тъй като ние с вас сме разумни, цивилизовани хора, би било добре да разберем защо е така. Какво общо има всичко това с християнската традиция? Или може би това са просто останки от езичеството?

О, блажена нощ, ти единствена заслужи да узнаеш времето и часа, в който Христос излезе жив от ада. Писано е, че тази нощ ще засияе като ден и ще стане източник на светлина за твоята радост. Светата тайна на тази нощ побеждава злото, измива вината и възвръща невинността на грешниците и радостта на скърбящите. Тя разсейва омразата, огъва твърдостта на силните и насърчава хармонията и мира. О, наистина славна нощ, ти свързваш земята с небесата, а мъжете и жените - с техния Създател!