(без рубрика)

Разноликият Франсис Шефър

Докато тази седмица четях чудесната биография на Франсис Шефър от Бари Ханкинс си припомних много неща, които мислех за напълно забравени. Видях себе си отново как преди 20 години, като новоповярвал християнин, с въодушевление чета знаменитата трилогия: „Богът, който е“, „Бягство от разума“ и „Той е там и не мълчи“ – с благодарност към издателство „Нов човек“ и с чувство за дълг, който едва ли някога ще мога да изплатя. Ясно си спомням и един разговор с мой познат, който каза, че ако му се случи да говори за християнството с човек, интересуващ се от изкуство, смята за най-удачно да му даде да чете Шефър. По-късно (1997 г.) на български език се появи и „Истинската духовност“, която смятам за една от най-добрите му книги.

Възкресението

Ако Исус Христос е бил възкресен от мъртвите, за да не умре никога повече, Той веднага е бил белязан като различен от всяка друга личност в историята. Той трябва да е уникален. В Него трябва да има нещо драматично различно. Единственият въпрос, който остава, се отнася до естеството на Неговата уникалност – въпросът, на който християнското богословие е дало отговор в учението за Въплъщението. И все пак апологетът ще осъзнае, че възкресението на Христос се оказва голямо препятствие пред много хора. Причините за това се въртят около три проблема: невероятността на събитието, неточността на новозаветните свидетели на събитието и неговата ирелевантност към живота. Тук ще разгледаме някои от тези въпроси.

От Големия взрив към големите въпроси (част 3)

Светогледни отражения на съвременната космология

За да се спрем на някои светогледни въпроси, които повдига Стандартният космологичен модел, нека уточним какво следва да се разбира под „светогледен въпрос“. Живеем в епоха на размиване на утвърдени граници в човешкото мислене. На практика изчезва границата между сериозно и несериозно – тук съвременните медии изиграха голяма роля, с насмешливия („шоу“) дух, с който се подхожда към почти всички теми. Все по-неясна става границата между науката и шарлатанството, между отговорната журналистика и произвеждането на сензации – достатъчно е да споменем „плоската Земя“ и ежедневните фалшиви новини. Не е чудно, че ни става все по-трудно да различим злободневен от светогледен въпрос: това, което днес ни вълнува, а утре сме го забравили, от онова, което тревожи хората от всички епохи.

От Големия взрив към големите въпроси (част 2)

Физичната теория на Вселената е утвърдена (?)

Въпреки откриването на закона на Хъбъл, мнозина водещи учени продължавали да се отнасят скептично към теорията за разширяващата се Вселена. Издигат се алтернативни хипотези, които трябва да „спасят“ стационарността на всемира. Някои изследователи обаче не се плашат от преобръщането на дотогавашните научни представи, а правят следващи стъпки към развитие на теорията. Един от тях се казва Георгий (Джордж) Гамов. След като успява да се измъкне от Сталинския СССР, през 1934 г. той се установява в САЩ и има забележителна кариера във физиката.

От Големия взрив към големите въпроси (част 1)

Първите стъпки към физична теория на Вселената

От дълбока древност човечеството неизменно си задава големия въпрос Имал ли е светът начало и какво е представлявало то? От няколко поколения насам въпросът получава научен отговор, състоящ се от две думи: „Голям взрив“. Малцина обаче вникват в смисъла на понятието, а още по-малко си правят труда да научат как е била изградена стоящата зад него фундаментална физична теория. От първите си стъпки досега тя е била нападана от противоположни идеологически позиции. В ранните десетилетия на съветския (и българския) комунизъм тя е официално заклеймена като „буржоазна“ и „въвеждаща идеята за създател на света“. От друга страна, немалко фундаменталистично настроени християни съзират в нея „отхвърляне на библейския модел на Сътворението“.

Величае душата ми Господа

Песента на Мария е най-старият химн, който се е пял в очакване на Рождество. Той е и най-страстният, най-френетичният и – може дори да се каже – най-революционният химн, който се е пял някога през адвентните седмици. Пред нас не е благородната, нежна, мечтателна Мария, каквато често я рисуват художниците. Мария, която говори тук, е страстна натура, която ни увлича след себе си, горда, въодушевена. Не долавяме нищо от сладките, изпълнени с копнеж и даже игриви тонове на нашите рождествени песни. Вместо това звучи един твърд, строг, неумолим химн за падането на тронове и за унижението на господарите на този свят, за мощта на Бога и за немощта на човечеството. Мария, изпълнена със силата на Светия Дух, която смирено и послушно приема с нея да стане това, което Духът повелява, говори със силата на същия Дух за Божието пришествие в света, за идването на Исус Христос.

Протестантите, католиците и новото евангелизиране на Европа (част 2)

В дискусията за ново евангелизиране на Европа трябва да имаме предвид нейната култура, отчасти произлязла от християнския светоглед, но възприемаща своята секуларизация като плод на съперничеството между протестанти и католици. В този контекст трябва да поставим и въпроса за отношенията между двете общности. Конкуренцията на исляма и на секуларизма прави различията между протестанти и католици да изглеждат не толкова страшни и повишава стойността на съвместната работа. Разбира се, това не означава евангелските християни да пренебрегват богословските различия с онези, които се определят като католици. Но означава да бъдем по-усърдни в изграждането на мостове помежду ни.

Протестантите, католиците и новото евангелизиране на Европа (част 1)

Да започнем с един странен въпрос: „Какво прави Европа европейска?“ Още от Античността се е твърдяло, че Европа е нещо различно от Азия, но разделителната линия не е била особено ясна. Добрите коментатори по темата винаги са признавали, че границата е най-вече културна, а не географска. Това наблюдение ни кара да гледаме под различен ъгъл, когато мислим за ново евангелизиране на Европа. Особено като вземем предвид, че християнизацията прави Европа такава, каквато я познаваме днес: като култура или семейство от култури.

Претенциозно за лъжите

Богословските претенции на един автор на бестселъри

Човек трябва да внимава с претенциозните заглавия – и в качеството си на читател, и като автор. Добрият автор ги избягва по начало. Най-вече защото звучат изкуствено. А и защото могат да надхвърлят неговите творчески способности. Или най-малкото, за да не подведат читателя относно съдържанието на книгата, още преди да я е прочел. Опитният читател съзнава тази опасност. И застава нащрек, когато види заглавие като „Лъжите за Бог, в които вярваме“. То веднага ни казва, че авторът знае твърде много за Бога. Несъмнено издава претенции за духовен опит и проникновение, позволяващи му да различи лъжите, които християните приемат безкритично, та дори и вярват в тях.

Живот от Възкресението

В живота няма нищо толкова сигурно, колкото фактът, че трябва да умрем. За да ни помогне Великденското послание да се справим със смъртта, то трябва да бъде поне толкова сигурно. Ала не е ли гротескно да приемем странната повест на един прастар летопис, че гробът на Исус от Назарет се оказал празен на третия ден и че ние съответно ще възкръснем от смъртта и тлението, която противоречи на елементарния факт на биологичния ни край? Думите на псалмопевеца „човекът… прилича на животните, които загиват“ звучат малко жестоко, но все пак са верни и потвърдени от нашия опит. Какъв опит би могъл да потвърди твърдение като това, че Христос ни въвежда като „Свои приятели“ през тъмата на гроба в един вечен живот? Нима някой би се усъмнил сериозно в Питагоровата теорема, ако му разказват видение за един свят, в който човек живее при съвсем друга геометрия? И може ли да се съмняваме (още един въпрос в добавка!), че смъртта е сигурна и окончателна, само защото сме прочели в старите летописи за виденията на неколцина, че техният духовен водач отново е оживял?