Волята и свободата във византийското богословие (част 1)

През 529 г. вторият събор в Оранж, формиран в радикално августинистки дух и председателстван от епископ Цезарий Арлски1, осъжда учението за волята у Йоан Касиан, причислявайки го към тъй наречените полупелагиани2. Източните църкви не признават решенията на този събор, а основанията за осъждането не засягат същински учението на Касиан. Въпреки това ясно се вижда, че той се различава в решаващи места от късния Августин, като оставя по-голямо място за свободата на човека.

Настоящият текст проследява една основна линия във византийската богословска традиция: човешката свобода е реална, без да бъде независима от Божията благодат; Божието провидение е всеобхватно, без да се превръща в предопределение на човешките дела; спасението и обожението се мислят като синергия между Божието действие и свободното съдействие на човека.

Основни богословски тези

• Свободната воля е конститутивно свойство на човека като словесно и богоподобно същество.
• Божията благодат предшества, съдейства, укрепява и довежда до край доброто, без да унищожава човешкото самовластие.
• Провидението не е фатализъм и не е предопределение на човешките нравствени избори.
• Злото няма собствена природа извън свободния избор и възниква чрез неправилната употреба на свободата.
• Спасението, добродетелта и обожението се осъществяват синергийно – чрез благодатта Божия и свободното човешко участие.

Йоан Касиан: свобода и благодат

Йоан Касиан е от Малка Скития, днешна Добруджа, и живее приблизително между 360 и 435 г. При него основната богословска постановка е ясна: дарената на човека свобода не бива да се тълкува като затворничество. Касиан подчертава, че Бог вкарва в действие у нас всичко онова, което едновременно е и дело на свободния човешки волеви избор, liberum arbitrium. Именно тук той се разграничава от късния Августин, у когото ролята на благодатта в спасителния процес е разширена до степен, при която самостоятелното значение на човешката воля силно отслабва.

В Liber de dono perseverantiae Августин настоява, че дори устояването във вярата е дело на Божията благодат и не се дава въз основа на никакви заслуги. Такова разширително тълкуване на понятието meritum води до подценяване на човешката свобода и до отричане на всяка самостоятелна роля на човешката воля в спасителния процес. Особено в това съчинение и в De praedestinatione sanctorum се открива тенденцията да се мисли така, сякаш самото пожелаване на доброто е изцяло задвижвано отвън от Бога. Касиан не приема такъв извод.

Според него Бог, Който желае човекът да живее вечно и да бъде спасен, пази човека с цялата Си благост и разпалва с дъха Си онази малка искрица добра воля, която проблясва в него. И макар именно Бог да е възпламенил тази искрица, човешката воля съхранява своята самостоятелност. Оттук следва и едно важно различаване: едно е „нашата воля“, друго е „волята Божия“. Самото различаване свидетелства, че двете не се смесват и не се свеждат една до друга. Бог просветлява и усилва човешката воля, щом в нея се появи дори най-тиха наченка на благо движение. Той прави да израства онова, което Сам е посадил. Затова Бог не само съпровожда Своето творение, но и го предхожда в Своето провидение.

Касиан държи особено много и на това, че благодатта не отнема пространството за човешка добродетел. Бог изпитва именно силата на човешкия избор. Ако вярата на стотника беше просто това, което Христос безостатъчно е вложил в него, без никакво лично участие, не би могло да има нито похвала, нито заслуга. Ето защо, когато изпитва вярата, Бог оставя място за свободното решение на волята. Благодатта задвижва свободата на волевото решение, приело благодатта, и така прави човека способен не само да бъде пазен, но и да се бори срещу духовните си врагове, като полага и собствени усилия.

Така Касиан воюва на два фронта. От една страна, срещу пелагианството той подчертава, че Божията благодат действително е алфа и омега на нравствената борба. Бог не само утвърждава победата в края, но Самият път на борбата вече е дар. От друга страна, той отхвърля онези възгледи, които биха могли да бъдат разбрани така, сякаш човек може да остави всичко на благодатта и да не участва дейно в делото на спасението.

Когато става дума за благотворността, Касиан подчертава едновременно две истини: самостоятелността на човешката воля и съдействието на тази воля с Божията воля и благодат. Предимството винаги принадлежи на Бога, но то не унищожава човешкото участие. Бог помага на стараещия се, чува зовящия, не изоставя дирещия, извежда от опасност и онзи, който дори не знае за това. Но човекът трябва сам да измоли Божия дар и да го употреби действено.

Позицията на Касиан може да бъде изразена в три ясни тези.

Първо: всяко движение към доброто е благодатен Божи дар, но без при това свободната воля да бъде насилвана в едната или другата посока.

Второ: осъществяването на добродетелите също е Божи дар, но без да се отстранява нашата свобода на избора.

Трето: и устояването в добродетелта е дар Божи, но така, че дарената ни свобода да не усеща никакво затворничество, captivitas.

Затова Касиан заключава, че Бог на вселената движи всичко във всичко: Той дарява започването, подкрепя започнатото и го съхранява, без обаче да отнема свободата на избора, която Сам е дал. Тази позиция не се съдържа само в Collatio 133. Тя преминава и през други негови съчинения. В De coenobiorum institutis например се казва еднозначно, че без човешко усилие съвършенството не може да бъде постигнато, но и че никой не може да го достигне само чрез собствените си усилия, без Божията благодат. Бог е създал човека разумен и го е дарил със свободен избор. Той действа заедно с нас, за да можем да преодоляваме греховете на плътта, и направлява свободната ни воля към по-добър плод.

Тук се очертава и основната богословска теза на Касиан: свободната воля е самостоятелна сила на разумното човешко същество, която действа заедно с Божията благодат. Той поставя силен акцент върху божественото провидение, но отхвърля всяка форма на предопределение, която би обезсмислила човешката свобода.

Кападокийците: свободата като белег на богоподобието

(св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски)

При кападокийците свободата се мисли като конститутивна свойственост на човека, именно защото човекът е образ Божи. Григорий Богослов подчертава, че Бог е почел човека, дарявайки му свободна волева сила, за да принадлежат благата на човека не по-малко, отколкото на Онзи, Който е посял семената на благото.

Григорий Нисийски разгъва тази постановка още по-решително. Своеобразието на човека (неговата отличителна, собствена определеност, това, което го прави именно човек) е неговото богоподобие. Следствието е, че в човека са представени всички блага – идеята за красивото, добродетелта, мъдростта. Но ако човек е призван към богоподобие, това подобие трябва да бъде и свободно. Иначе то би попаднало под някакво природно господство и би загубило самия си смисъл. Затова човекът трябва да притежава самовластна волева нагласа, съответстваща на неговото мислене.

Оттук следва и друго важно положение: добродетелта е доброволна и непринудена. Принудително произведеното и нежеланото не може да бъде добродетел. В диалога Макрина4 Григорий изразява това още по-ясно. Ако причиняващите греха необходимости бяха вложени в човешката природа, тогава самият Творец би бил причина за злото. Но това е невъзможно. Душевните движения стават помощни средства или за добродетелта, или за порока според начина, по който ги употребява свободният избор.

Григорий настоява и върху следното: злото няма природа извън свободния избор. То не е самостойна същност. Когато свободният избор на човека застане на страната на Бога, злото ще бъде напълно унищожено, защото тогава не ще има вече никой, който да го възприема. С това кападокийската мисъл поставя един основен принцип на православната антропология: човекът е свободен именно защото е богоподобен, а злото не принадлежи към естеството му.

Немезий Емески: зависещото от нас

Немезий Емески5 продължава тази линия в съчинението За природата на човека, което се превръща във важен ориентир за по-късната византийска традиция.

При него обсъждането на свободната воля е пряко свързано с въпросите за съдбата и провидението. Най-напред той определя областта на доброволното. Извън нея остават онова, което става по природа, и онова, което става под принуда. Именно там свободната човешка воля не действа. Областта на волевата свобода е зависещото от нас – онова, чието осъществяване принадлежи към сферата на възможното. Доброволно е онова, чието начало е в самия действащ, който познава възможните начини за извършване на деянието. Всяко деяние, осъществявано според разума и свободния избор, по собствено влечение и склонност, произтича от свободната воля.

Немезий различава и между простото пожелаване и свободния волеви избор. Пожелаването се отнася към целта, докато свободният избор се отнася към онова, което води към целта. Освен това пожелаването може да се простира и към непостижимото, докато свободният избор се насочва към онова, което е постижимо за нас. Той стои във връзка с разумното размишление, но не се свежда до мнение. Мнението може да бъде истинно или неистинно; свободният избор не се преценява по този начин. Мнението е свързано с общото, а свободният избор – с единичното.

Фундаментът на доброволното и на свободния избор е свободната воля като самовластие. Тя има мястото си извън сферата на вечното, необходимото, неизменното, чисто случайното и на случващото се от само себе си. Бог е сътворил човека самовластен, тоест със свободна воля, за да бъде действащият човек сам начало на своите дела. Затова всяка разумна природа е по необходимост и самовластна. Разумът и свободната воля са свързани с преобразяването и промяната, свойствени на тварното, и именно затова разумният човек е господар на своите деяния.

Понеже човешката природа е променлива, човекът притежава способности, които подлежат на промяна и чрез които упражнява свободния си избор. Не Бог, а човекът носи вината за своята злост. Добродетелите и пороците не произтичат пряко от природните сили като такива, а от действията и устойчивите вътрешни състояния, формирани при упражняването на свободния избор. Тези устойчиви състояния възникват от нас, чрез нас и поради нас. Те се придобиват чрез учене и привичка и затова са вторични спрямо непосредствено природното. Следователно от нас и от нашите свободни избори зависи дали ще бъдем добри или лоши, достойни или недостойни.

Тъкмо поради това Немезий не оставя никакво място за съдбата в областта на зависещото от нас. Ако се приеме, че и човешките дела се извършват по силата на съдбата, тогава човекът се превръща в инструмент на външна необходимост, Бог се представя като виновник за човешките грехове, а свободният избор – и човешкият, и божественият – се обезсилва. В християнски контекст такова схващане за съдбата фактически съвпада с предопределението. Затова то е отхвърлено като богохулно и нелепо.

Срещу това Немезий утвърждава провидението. Провидението е волята Божия, чрез която всяко съществуващо получава подобаващия му начин на съществуване, така че всичко да протича по най-добрия начин според правилния логос. Провидението задава устойчивостта, положеността, реда и начина на съхраняване на биващото. То се отнася и към общото, и към единичното. Природното, което не зависи от човека, се направлява еднообразно от провидението. Човекът обаче е в Божието провидение с оглед на своята самостоятелност. „Зависещото от нас“ произтича от нас.

Бог допуска всичко, което се случва, но Неговото допускане не е едно и също във всички случаи. Когато става дума за човешки действия, Бог оставя човека да избира свободно. Затова и самото действие, и неговите последици действително зависят от човека, който носи пълна отговорност за тях. Бог винаги желае доброто. Но в онова, което зависи от човека, крайният резултат произтича едновременно от човешкия свободен избор и от Божието провидение.

Максим Изповедник: природна воля, гномична нагласа и богоподобие

Максим Изповедник6 стои в същата линия, но я разгръща с особена дълбочина. Той учи, че волята, тоест простата желателност, принадлежи към самата същност на човека. Чрез природната воля се изразява човешката природа и тя стои в пряка връзка с логоса на тази природа. Затова човекът е свободен по природа.

Но Максим прави важно разграничение. Едно е природната воля, а друго е определеното желание, което е свързано с личния начин на употреба на волята. То се основава върху гномичната нагласа, тоест върху личната волева насоченост. Именно от нея идва подбудата за конкретния волеви избор. Тези вътрешни нагласи са съществени фактори на човешкото самоопределяне. Те показват, че човешката ипостас не е просто пасивен носител на природата, а действа лично.

Оттук Максим стига до едно изключително важно положение: конкретният начин на съществуване на ипостаста включва не само природната воля, но и личните нагласи и избори, които могат да действат дори срещу природния логос. Следователно личната свобода не се изчерпва само с приемане или отхвърляне на една дадена цел, а включва и възможността за решително противопоставяне на Божията воля.

Максим обаче подчертава, че човекът е сътворен не само по Божи образ, но и по Божие подобие. Като образ Божи човекът притежава самовластие и по природа е способен да действа. В него има свободно вътрешно движение – волята, чрез която може да се стреми към най-висшата цел на своето съществуване. Именно това природно самовластие е онази синергийна основа в отношението между Бога и човека, която прави възможно осъществяването на Божието подобие.

Тук стои и един решаващ извод: ако образът се отнася към самата човешка природа, то подобието е лично дело. То е дело на свободно мотивираната човешка ипостас. Човекът е образ Божи по природа, но подобие на Бога става само лично и по благодат. Следователно богоподобието не е автоматично притежание, а плод на духовен подвиг и на синергийно движение към Бога.

В разглеждания контекст следва да се отбележи още едно съществено положение: злото не е някаква положителна същност. Според Максим то представлява недостиг или повреда в действието на водещата природна сила по отношение на нейната цел. Обърнато в положителен смисъл, това означава, че добродетелта е собственото и съвършено действие на природната сила към нейното предназначение. Така свободата се явява не просто избор между възможности, а движение на природата и ипостаста към тяхното истинско изпълване в Бога.

• 1. Св. Цезарий (Caesarius), епископ на Арл, Франция. Роден през 470 г. в района Шалон-сюр-Сон, Франция. Починал през 542 г. Един от най-важните предстоятели на църквата в Галия. В своето служение св. Цезарий се противопоставя на полупелагианството. Б.ред.
• 2. Полупелагианите са християнски богослови и монаси от V и VI век (главно в Южна Галия, днешна Франция), които заемат междинна позиция в спора между еретика Пелагий и блажени Августин. Те се опитват да балансират между двете крайности по въпроса за спасението на човека, спазвайки баланс между Божията благодат и свободната воля. Б.ред.
• 3. Collatio 13 (или Тринадесетото събеседване) на св. Йоан Касиан е един от най-важните, коментирани и исторически значими текстове в християнската богословска традиция. То е част от неговия фундаментален труд „Собеседования на египетските отци“ (лат. Collationes patrum). Б.ред.
• 4. Диалогът между свети Григорий Нисийски и неговата сестра света Макрина Младша е известен под заглавието „За душата и възкресението“ (на гръцки: De anima et resurrectione, наричан още „Макрина“).Той представлява философско-богословски труд в диалогична форма, написан около 379 г. след смъртта на св. Василий Велики. Б.ред.
• 5. Немезий Емески е късноантичен християнски философ, апологет и епископ на град Емеса (днешна Хомс, Сирия), живял около края на IV и началото на V век. Негов основен труд е: За природата на човека (Пερὶ φύσεως ἀνθρώπου) – първият известен систематичен трактат по християнска антропология. Б.ред.
• 6. Максим Изповедник, известен също като Максим Богослов и Максим Константинополски е християнски монах, богослов и учен от VI - VII век. Почитан е както в Католическата, така и в Източноправославната църква. Заради своите христологически възгледи той е преследван и осакатен. Изпратен в изгнание, той умира на 13 август 662 г. в днешна Грузия. Почетен е като светец скоро след смъртта си. Б.ред.