Предателят
Ето, часът наближи, когато Човешкият Син се предава в ръцете на грешници. Станете да вървим; ето, приближи се този, който Ме предава. И когато Той говореше, ето Юда, един от дванадесетте, дойде, и с него голямо множество, с ножове и сопи, изпратени от главните свещеници и народните старейшини. А онзи, който Го предаваше, беше им дал знак, казвайки: „Когото целуна, Той е; хванете Го.“ И веднага се приближи до Исуса и рече „Здравей, Учителю!“ и Го целува. А Исус му каза: „Приятелю, за каквото си дошъл, стори го.“ Тогава пристъпиха, сложиха ръце на Исуса и Го хванаха.1
Исус бе запазил една тайна, скрита от учениците Си до последната Пасхална вечеря. Той не бе оставил никакво съмнение относно Своя път на страдание и три пъти им бе засвидетелствал, че Човешкият Син ще бъде предаден в ръцете на грешници (Марк 8:31–33; 9:30–32; 10:32–34). Своята най-дълбока тайна обаче Той не им бе разкрил. Едва в последния час на общение с тях, на святата Пасхална трапеза, Иисус им открива, че Човешкият Син ще бъде предаден в ръцете на грешници – чрез предателство. „Един от вас ще Ме предаде“ (Мат. 26:21).
Неговите врагове не са в състояние сами да придобият власт над Него. За целта им е необходим един от приятелите Му – близък другар, който да Го издаде; ученик, който да Го предаде. Това ужасяващо събитие произтича не отвън, а отвътре. Пътят на Исус към Голгота започва от предателството на един ученик. Докато част от учениците спят онзи необясним сън в Гетсимания, един от тях Го предава, а накрая „всички ученици Го оставиха и се разбягаха“ (Мат. 26:56).
Нощта в Гетсимания отминава. „Ето, часът наближи“ – часът, за който Исус бе говорил предварително; часът, за чието настъпване учениците отдавна знаеха и от което трепереха; часът, за който Исус бе напълно подготвен, а учениците – напълно неподготвени; часът, който вече никакво земно средство не можеше да отложи. „Ето, часът наближи, когато Човешкият Син се предава в ръцете на грешници.“
„Предаден“, казва Исус. Сиреч, не светът придобива власт над Него. Напротив – Исус бива предаден, изоставен, отречен от Своите. Отказана Му е всякаква защита. Повече не желаят да им бъде в тежест; нека другите се заемат с Него. И това именно се случва. Исус бива отхвърлен. Прегръщащите Го ръце на приятелите Му се отпускат. Нека ръцете на грешниците сторят с Него каквото пожелаят. Нека Го докоснат с онези нечисти ръце, на които никога не е било позволено да Го докосват. Нека да се погаврят с Него, да Му се присмиват и да Го бият. Сега нищо вече не може да бъде променено. Да предадеш Исус означава да престанеш да се застъпваш за Него; означава да Го оставиш на подигравките и властта на множеството; да позволиш на света да върши с Него каквото си желае; означава повече да не заставаш до Него. Самите Му последователи Го предават на света. Това е Неговата смърт.
Исус знае какво Му предстои. С твърдост и решителност Той призовава учениците Си: „Станете, да вървим.“ Неговите заплашителни врагове и по-рано често бяха принудени да отстъпват пред Него; Той преминаваше свободно посред тях, а ръцете им се свличаха безсилни (вж. Лука 4:28–30). Тогава Неговият час още не бе настъпил. Но сега този час е дошъл и Той свободно излиза да го посрещне. И за да няма повече никакво съмнение, за да стане напълно ясно, че е настъпил часът, в който Той трябва да бъде предаден, Исус казва: „Ето, приближи се този, който Ме предава.“ Нито за миг Той не обръща внимание на приближаващата тълпа, нито на мечовете и тоягите на враговете. Те не биха имали никаква власт! Погледът на Исус е вперен единствено в човека, чрез когото този час на мрака настава.
И учениците трябва да узнаят къде се намира врагът. За един-единствен миг всичко – самото дело на спасението и съдбата на световната история – е в ръцете на един човек: предателя. „Ето, приближи се този, който Ме предава.“ И в тази нощ учениците потръпват, когато го разпознават – Юда, ученика, техния брат, техния приятел. Те потръпват, защото когато по-рано същата вечер Исус им бе казал, че един от тях ще Го предаде, никой не се беше осмелил да обвини другия. Никой не можеше да повярва, че някой от останалите е способен на такова дело. Затова всеки трябваше да попита: „Да не съм аз, Господи?“ – „Да не съм аз, Господи?“ Всеки смяташе собственото си сърце за по-способно на такова деяние, отколкото сърцето на другия – на брата.
„И когато Той говореше, ето Юда, един от дванадесетте, дойде, и с него голямо множество, с ножове и сопи.“
Сега вниманието ни се съсредоточава само върху двама. Учениците и преследвачите отстъпват на заден план – и едните, и другите не изпълняват добре своето дело. Само двама вършат това, което им е отредено: Исус и Юда. Кой е Юда? Това е въпросът. Един от най-древните и най-тревожните въпроси в историята на християнството.
Нека най-напред се вгледаме единствено в онова, което ни казва самият евангелист: Юда, един от дванадесетте. И днес можем да усетим ужаса, който е изпитал евангелистът, когато е изписвал тези думи. Юда, един от дванадесетте – какво повече е нужно да се каже? Не казва ли това вече всичко? Цялата тъмна тайна на Юда и заедно с това – най-дълбокият ужас от извършеното от него.
Юда, един от дванадесетте: това означава, че подобно нещо е било невъзможно, напълно невъзможно – и все пак се е случило. Не, тук нищо повече не може да бъде обяснено или разбрано. Това е изцяло и напълно необяснимо, неразгадаемо и завинаги ще остане пълна загадка – и въпреки това то действително се е случило. Юда, един от дванадесетте – човек, който ден и нощ е бил с Исус; който Го е следвал; който е платил цена; който е трябвало да изостави всичко, за да бъде с Него – брат, приятел, довереник на Петър, на Йоан и на самия Господ.
Но това означава и нещо още по‑непостижимо: самият Исус бе призовал и избрал Юда! Истинската загадка е в това, че Исус още от самото начало е знаел кой ще Го предаде. На Йоан Той казва: „Не Аз ли избрах вас дванадесетте, и един от вас е дявол?“ (Йоан 6:70).
Юда – един от дванадесетте. Тук погледът на читателя вече не се спира само върху Юда, а с още по‑голямо смайване и недоумение се насочва към самия Господ, Който го е избрал. Онези, които Той е избрал, Той и е обичал. Допускал ги е до всички сфери на Своя живот, до тайната на Своята личност, изпращал е всички тях, на равни начала, да проповядват Евангелието. Дал им е власт да изгонват бесове и да лекуват болни – и Юда е бил сред тях.
И няма дори и най‑малкият знак, че Исус тайно е ненавиждал Юда. Не – даже напротив, Юда сякаш е бил отличен от останалите със своята служба на ковчежник сред учениците. Макар че Йоан веднъж споменава, че Юда е бил крадец (Йоан 12:6), не следва ли това да се разбира в по‑дълбок, мрачен смисъл – че Юда е ограбвал именно Исус, отнемайки от Него онова, което не му принадлежи, за да го предаде на света? И не са ли тридесетте сребърника просто символ колко оскъден и нищожен е дарът на света за онези, които познават дара на Исус? И все пак – Исус от самото начало е знаел кой ще Го предаде.
Наистина Йоан разказва и за един напълно тайнствен знак на близост между Исус и Юда. В нощта на Пасхалната вечеря Исус подава на Юда залъка, като го натопява в блюдото; а след този знак на най‑дълбоко общение Сатана влиза в Юда. Тогава Исус се обръща към него с думи, които звучат едновременно като молба и като заповед: „Каквото вършиш, върши го по‑скоро.“ Никой от останалите не разбира какво се случва. Само Исус и Юда знаят.
Юда – един от дванадесетте, избран от Исус, допуснат до общение с Исус, обичан от Исус – означава ли всичко това, че Исус иска да покаже и потвърди цялата Си любов дори към Своя предател? Означава ли, че Юда трябва да разбере, че в Исус по същество няма нищо, което би могло да бъде предадено? Означава ли също, че Исус обича дълбоко Божията воля, дори когато тази воля ще се осъществи по пътя на Неговото собствено страдание, и че Той обича и човека, чийто акт на предателство отваря именно този път – човека, който за един кратък миг държи самата съдба на Исус в ръцете си? Означава ли това, че Исус обича Юда като онзи, чрез когото се изпълнява Божията воля, и същевременно знае: горко на онзи, чрез когото това става? Ета я великата, непостижима тайна: Юда, един от дванадесетте.
Но всичко това остава тайна и от гледната точка на самия Юда. Какво всъщност иска Юда от Исус? Злото сякаш не е в състояние да се откъсне от невинното, от чистото. Юда мрази Исус; и все пак, понеже не може да се реши да Го напусне, той в крайна сметка Го обиква също – с онази тъмна, страстна любов, с която дори злото, дори самият дявол, все още съзнава своя произход в Бога, в чистотата. Злият иска да бъде ученик на добрия. Злият е най‑пламенният ученик на добрия – докато не Го предаде. Злият знае, че трябва да служи на Бога, и затова обича Бога заради Неговата сила; макар сам да не притежава тази сила, той е тласкан от един‑единствен порив: да придобие власт над Бога. Ето защо той е ученик – и все пак трябва да предаде собствения си Господ. Исус избира Юда, а Юда не може да се откъсне от Исус. От самото начало Исус и Юда са свързани. Никой от двамата не пуска другия.
А сега виждаме всичко това онагледено от самия разказ: Исус и Юда, свързани с една целувка. Нека се вслушаме в ужасяващия разказ: „А онзи, който Го предаваше, беше им дал знак, казвайки: „Когото целуна, Той е; хванете Го.“ И веднага се приближи до Исуса и рече: „Здравей, Учителю!“ И Го целува. А Исус му каза: „Приятелю, за каквото си дошъл, стори го.“ Тогава пристъпиха, туриха ръце на Исуса и Го хванаха.“ И още: „Юда, с целувка ли предаваш Човешкия Син?“. И отново ни заковава въпросът: Кой е този Юда, който предава с целувка Човешкия Син? Разбира се, твърде повърхностно би било просто да отбележим, че целувката тогава е била обичаен жест на поздрав. Тази целувка е много повече от това. Тя довежда пътя на Юда до неговия край и се превръща в най-дълбокия израз на общението – и на последвалото пълно и окончателно раздалечаване – между Исус и Юда.
„Приятелю, за какво си дошъл?“. Чуваш ли как Исус все още обича Юда – как дори в този час Той го нарича Свой приятел? Исус още не иска да се раздели с Юда. Той му позволява да Го целуне. Не го отблъсква. Не – Юда трябва да Го целуне. Неговото общение с Исус трябва да стигне докрай. За какво си дошъл? Исус много добре знае защо е дошъл Юда – и въпреки това го пита: „За какво си дошъл?“ И още: „Юда, с целувка ли предаваш Човешкия Син?“. Последното проявление на любовта на ученика, съединено с предателство. Последен знак на страстна любов, съединен с още по‑страстна омраза. Последна наслада от жест на подчинение, съзнаващ превъзходната сила на победата, постигната над Исус. Колко дълбоко противоречив акт е тази целувка на Юда! Неспособен да се откъсне от Исус – и все пак Го предава. Юда, с целувка ли предаваш Човешкия Син?
Кой е Юда? Не трябва ли тук да се вгледаме и в самото име, което той носи? „Юда“ – не насочва ли то към дълбоко разделения народ, от който произхожда и самият Исус – към избрания народ, който е получил обещанието за Месията и въпреки това Го е отхвърлил? Към народа на Юдея, който обичал Месията, но не можел да Го обича по този начин? „Юда“ – в превод, името означава „благодарност“. Не беше ли тази целувка благодарността, която разделеният народ на ученика принася на Исус – и същевременно вечният отказ от Него? Кой е Юда, кой е предателят? Изправени пред този въпрос, можем ли да направим нещо друго, освен да промълвим заедно с учениците: „Да не съм аз, Господи?“ – „Да не съм аз?“.
„Тогава пристъпиха, сложиха ръце на Исуса и Го хванаха.“ „Аз съм този; аз трябва да се кая на колене, окован в ада. Камшиците и оковите и всичко, което си понесъл, са това, което е заслужила моята душа.“2 Нека сега се вгледаме в самия край! В същия този час, когато Исус Христос довършва Своето изкупително страдание на кръста на Голгота, Юда отива и се обесва, като сам се осъжда в безплодно разкаяние. Едно ужасяващо общение!
Християнството винаги е виждало в Юда мрачната тайна на божественото отхвърляне и на вечната погибел. С ужас то е разпознавало и изповядвало сериозността и съда на Бога по отношение на предателя. И именно поради това никога не е гледало на Юда с гордост или самодоволство; напротив – то пее, треперейки, в осъзнаване на собствения си огромен грях: „О, горки Юда, що направи!“ Така и ние не казваме нищо повече от това: „О, горки Юда, що направи!“ И ще потърсим прибежище в Този, Който бе приковaн на кръст заради нашите грехове и извърши изкуплението на всички ни. И ще се помолим:
Помогни, о, Христе, Сине Божий,
чрез Твоите горчиви страдания,
да бъдем винаги послушни
и да се отвращаваме от всичко порочно.
Да съзерцаваме с трепет
Твоята смърт и причината за нея
и да Ти принесем благодарност,
макар и бедна и немощна. Амин.
Нов коментар