Силата да станем деца

Библейски прочит: Исаия 52:7–10; Йоан 1:1–18

„Имаше Рождество, спор няма, знак несъмнен ни се даде.“1 Така казват влъхвите в поемата на Т. С. Елиът. Някои разчитат това решително заявление като израз на неохотна, половинчата вяра. Мен пък, напротив, тази поема ме впечатлява със своето реалистично и експлозивно твърдение за смисъла на Рождество. Тя заявява, че с това раждане е внесено нещо ново в този стар свят – нещо така радикално ново, че разклаща самите основи на стария свят и оставя онези, които са свидетели и знаят, че е истина, със съзнанието за едно дълбоко неудобно двойно гражданство. Като свидетелстват за раждането на това Дете, те откриват, че сами са призовани да умрат за себе си, за стария свят, който познават. „Прибрахме се после“, казват влъхвите, „по разните краища, по своите царства.“ (Последното винаги съм го разчитал като изречено с някаква уморена насмешка: Какви царства? Та те не са истинското нещо.)

Но вече нямаме мир тук, сред старата вяра,
с тия диви хора, сграбчили своите идоли.

Вече нямаме мир. Може би обвинението в половинчата вяра идва от хора, които искат Рождество да ни носи чувство на мир, чувство за дом; докато всъщност едничкото нещо, което Рождество трябва да прави, е да ни кара да се чувстваме неуютно, осъзнавайки сблъсъка между новия свят, който се ражда, и стария свят, в който това ново раждане е и ще бъде завинаги скандал и обида. Ние просто пеем, с една жизнерадостна мелодия, но, надявам се, с натежало сърце:

Това вбеси цар Ирод
и побърка го ужасно.
Та издаде своя указ
и закла деца невръстни.2

Но не би било достатъчно просто да кажем, със следващия стих, че всичко е наред, защото „кроткото дете на Мария в слава ще ни възведе.“ Иродите в този свят имат значение и да се научим да се чувстваме неуютно под тяхното управление също е част от смисъла на Рождество.

Но нека започнем със самото раждане. Нашето собствено раждане, новото раждане, за което говори св. Йоан: „А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии чада.“3

В Англия отдавна е на мода да осмиваме идеята за „новорождението“. Вероятно това се дължи на някои проповедници, които прекалено ревностно са предупреждавали благочестивите църковни посетители, че ако нямат определен вид религиозно преживяване, те не са истински християни. Може би отчасти се дължи и на някои психологични теории, популярни преди около век, според които „раждането отново“ се отнася до определен личностен тип, на който обикновените, „нормални“ хора трябва да гледат с известна тревога и подозрение. Към момента, когато Джими Картър стана президент на Съединените щати, самият израз „новороден християнин“4 беше достатъчен да предизвика иронична усмивка или дори тръпки по гърба. Репортерите говореха за „еди-кого си, който като г-н Картър изглежда се е раждал твърде честичко.“ А когато преди близо девет години Глен Ходъл беше уволнен като мениджър на английския национален отбор по футбол, защото изказа собствените си хиндуистки разбирания за прераждането, медиите го описаха като „новороден християнин“, което изглежда просто означава „човек със странни религиозни вярвания, който ги приема твърде сериозно“.

И така, какво да правим с евангелското обещание, което е в сърцевината на Рождество: „А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, които се родиха не от кръв, нито от плътска воля, нито от мъжка воля, а от Бога.“? Това обещание непосредствено предшества решителното изявление на Йоан относно Въплъщението: „Словото стана плът и живя между нас.“5 Когато празнуваме раждането на Словото, ни е заповядано да мислим и за собственото си новорождение; и, както е добре известно, това обещание е доразвито три глави по-късно в среднощния разговор на Исус с Никодим: „Ако не се родиш отново, ако не се родиш от вода и Дух, нито можеш да видиш Божието царство, нито да влезеш в него.“6 Ние, англиканите, по традиция намираме всичко това за малко заплашително. Дори подозирам, че някои хора стават англикани, за да избягат от постоянните настоявания за новорождение, с които се сблъскват в други църковни традиции.

Забелязал съм обаче, че сдържаността, с която нашата култура се отнася към новорождението, е съчетана със също толкова често срещана сдържаност или дори антипатия към още две неща: към идеята, че Исус е роден от девица, от една страна, и към идеята, че раждането на Исус има политическо значение, от друга. На пръв поглед тези три неща – трансформацията на вътрешния живот на човека, учението за девственото зачатие на Исус и политическото значение на Евангелието – изглеждат нямат никаква връзка помежду си. Но при по-внимателно вглеждане ще откриете, че всички те говорят за Бога, Който прави нещо съвсем ново в света, а нашата култура като цяло е станала крайно враждебна спрямо всяка подобна идея.

Да вземем например девственото зачатие. Да оставим настрана всяка идея, че днес вече знаем, че девствени зачатия са невъзможни, защото разполагаме със съвременната генетика. Всъщност, хората преди две хилядолетия не са били невежи. Както язвително отбелязва К. С. Луис, причината Йосиф да се тревожи за бременността на Мария не е, че не е знаел откъде идват бебетата, а тъкмо защото е знаел. Забележителна е една репортерска грешка от преди няколко дни, че когато Кентърбърийският архиепископ изтъкна, че Матей не казва колко са били влъхвите, хората го помислиха за еретик, но когато каза, че наистина вярва в девственото зачатие на Исус, никой не обърнал внимание. Всъщност странната история за зачатието на Исус без човешки баща е толкова необичайна, особено за юдаизма, и толкова очевидно уязвима, от една страна, за подигравки, а от друга, за обвинения, че християните просто са имитирали езичниците, че би било много малко вероятно някой като Матей и Лука да я измисли на толкова ранен етап от християнското движение. Но има и нещо повече. Девственото зачатие говори убедително за ново творение, за нещо ново, случващо се в стария свят, отвъд обсега и мечтите на познатите ни, настоящи възможности. И ако вярваме, че Богът, за Когото говорим, е Създателят на света, който копнее да спаси света от неговата поквара и разпад, то един акт на истинско ново творение, предвещаващ всъщност самите събития на Великден, е може би точно онова, което би следвало да очакваме, но с трепет: дали и кога този Бог ще реши да действа, за да осъществи новото творение. Обикновено размножаването е един от начините, по който дълбоко в себе си се смеем в лицето на смъртта. Зачатието на Исус от Мария няма нужда от тази маневра. „В Него беше живот и животът беше светлината на човеците.“7 Истинското възражение срещу девственото зачатие не е най-вече от научен характер. То има по-дълбоки подбуди. То не може да приеме, че един нов свят наистина би могъл да започне насред стария, оставяйки ни със суровия избор между раждане и смърт; оставяйки ни, подобно на влъхвите, „без мир вече“; оставяйки ни, иначе казано, като рождествени хора, изправени пред иродите на света.

Защото вторият пример, този за Бог в обществото, изневиделица ни се набива на очи в момента, в който властите в Йерусалим разбират, че някъде наоколо може да има царско бебе. Иродите на нашето време също гневно протестират на висок глас при всеки намек, че Бог би могъл да излезе от своята „религиозна“ кутия и да предизвика действителните власти на света, било то политиците, медиите или първосвещениците на научния материализъм. Всъщност, за мен е по странен начин утешително, че хора като Ричард Докинс и Кристофър Хитчънс си правят труда да ни атакуват толкова злобно: това показва, че са разтревожени подобно на Ирод, знаят, че са изложени на показ, че основите на властта им са оспорени. Добре: така и трябва да бъде. Но се повдигат също така всевъзможни възражения срещу допускането, че Бог може да се интересува, камо ли да действа пряко в обществото, в света на политиката. Когато проповядвах тук снощи, на среднощното причастие, извлякох от рождествения разказ малко от неговото, според мен доста очевидно, приложение по отношение на Божията грижа за уязвимите. И споменах, наред с овчарите на полето, и бежанците, които са преследвани от правителството по произволен и нечовешки начин. Въпреки че много хора ми благодариха за казаното, бях упрекнат от един човек в задната част на катедралата, който ме призова да се придържам към текста, да не смесвам религията с политиката и който по-специално каза, че бежанците нямат нищо общо с Рождество. Е, извинявам се, но ако прочетете 2 глава от Евангелието на Матей, да не говорим за 25 глава, мисля, че ще откриете, че политическата реалност като цяло и, в частност, бежанците просто изскачат пред вас от страниците – когато Светото семейство търси убежище в Египет и когато Исус заявява, че гостоприемството към странниците е гостоприемство, оказано лично на Него.

Нещата, на които нашият стар свят се присмива, са неразделни. Цялата ни култура просто не иска и да знае за Бог, Който прави нещо ново. Рождество като носталгия: това е приемливо, това е част от стария свят, който ни кара да се чувстваме като у дома си. Рождество като празнично пазаруване: също става, защото сме успели да абсорбираме неговото послание в стария свят на придобивки и харчене. Рождество като време със семейството: е, и това е добре, макар че днес редовно и това е повод за насмешки, може би защото семейството, с всичките си недостатъци, всъщност може да бъде знак за Божията благодат и нов живот. Но Рождество като празник на живия Бог, Който прави нещо ново под носа на Ирод, твори нещо ново в утробата на Мария и дори, о, ужас, създава нещо ново в собственото ни сърце и в живота ни – това е толкова заплашително, че най-добре, според нашата култура, да го осмиваме при всяко споменаване.

Защото това, което ни е обещано, според онзи странен израз в сърцевината на пролога на Евангелието от Йоан, е един нов вид сила: на всички, които го приеха, които повярваха в Неговото име, той даде правото да станат Божии деца. Силата да станем деца! Ето ви един парадокс: силата да станем безсилни, властта да бъдем под власт. Е, биха казали хората, но все пак Божии деца. Така е, ала думата „Бог“ вече има нов смисъл, тъкмо в този пасаж: ние откриваме наистина кой е Бог, само когато погледнем към Исус. Исус – безпомощното бебе; Исус, Който разкрива Божията слава, като умира на кръста; Исус – единородният Син, направил явен невидимия Бог. И когато чуем това евангелско слово и открием, че в нас се случва нещо ново, нещо, което се усеща като вяра, като надежда и като любов, ние знаем, че ни е обзел един нов вид живот, в смисъл, че наистина сме се родили отново. Независимо дали това се е случило преди миг или преди цял един живот, били сме обновени и ни е дарен един живот, който не може да бъде докоснат от смъртта; живот, който ще освети пътя ни през каквато и тъмнина да преминаваме; живот, който не произлиза просто от човешки възможности – родени сме, казва Йоан, не от кръв, нито от плътско пожелание, нито от мъжко пожелание, а от Бога. Силата да станем деца: това е обещанието за новото раждане, пълно с благодат и истина.

Част от изкуството да слушаш Писанието е да се научиш да долавяш множеството обертонове в един-единствен прост израз. „И Словото стана плът и живя сред нас“, казва апостол Йоан. И ние се учим отново и отново, на всяко Рождество, да долавяме в това велико и просто изречение цялата слава на новия свят, с неговите нови възможности: нов живот в утробата на Мария, нов живот във все по-опасния свят, който прави всичко възможно, за да заглуши мълвата, и нов живот, угоден на Бога, в нашите собствени сърца, живот, семейства и работа. „И Словото стана плът и живя сред нас.“ Това е, което празнуваме днес: новата реалност, която вече не ни оставя на мира „сред старата вяра“, а решени да живеем, да се радваме и да бъдем част от Неговото преобразяващо дело на новото творение. Така, макар светът да заявява, че не може да види Бога и не знае кой е Той, ние да можем да го заявим, чрез онова, което сме, и чрез онова, което твърдим: че Бог, единородният Син, Словото, станало плът и близко до сърцето на Отца, Го е направило познат и ще Го направи познат. Нека това бъде истинно в нас и чрез нас, през тези рождествени дни и завинаги.

• 1. Тук и по-надолу се цитират откъси от поемата на Т. С. Елиът „Пътуването на влъхвите“. Използван е българският превод на Ани Илков, 1993 г.
• 2. Свободен превод на куплет от средновековния рождествен химн: „Роди ни се дете“ (Unto Us a Boy is Born), популярен в англоезичния свят.
• 3. Евангелие от Йоан 1:12
• 4. Джими Картър беше ревностен евангелски християнин и често употребява понятието „новороден християнин“ в хода на своята кампания през 1976 г. (Б.р.)
• 5. Евангелие от Йоан 1:12–14
• 6. Парафраза на Евангелие от Йоан 3:3,5.
• 7. Евангелие от Йоан 1:4