Пасхалната вяра

В дните след Великден човек се връща неволно към все същия въпрос. Ако в това нечувано твърдение — Христос възкръсна! — се крие цялата същност, цялата дълбочина, целият смисъл на християнската вяра; ако (по думите на апостол Павел) „вярата ни е празна“1, ако Христос не е възкръснал, тогава какво означава това за нашия, за моя живот сега, тук? 

Ето, дойде още един Великден. И отново преживяхме удивителната нощ, този пламък на свещите, нарастващото вълнение. Отново бяхме потопени в лъчезарната радост на тази служба, която се състои сякаш от една-единствена ликуваща песен: „Сега всичко се изпълни със светлина, небето, земята и преизподнята. Нека празнува цял свят Възкресението Христово, в него да се утвърждава!“ Какви радостни, какви победни думи! Всичко е свързано: небето, земята, подземното царство на смъртта. Целият свят участва в тази победа, като намира в Христовото възкресение своя смисъл, своето утвърждение.

Но ето, тази нощ отминава и отмина, празникът свърши и от светлината се връщаме в света, слизаме на земята, влизаме отново в нашето реално, ежедневно, трезво ежедневие. И какво? Всичко е както преди, нищо не се е променило и сякаш нищо, абсолютно нищо на земята няма и най-малко отношение към това, което се пееше в църквата: „Нека празнува цял свят Възкресението Христово, в него да се утвърждава!“ И в душата се прокрадва съмнение. Тези думи – толкова прекрасни, толкова възвишени – по-прекрасни и по-възвишени от които няма и не може да има на земята – не са ли илюзия, не са ли мечта? Сърцето и душата ги попиват жадно, ала хладният и прагматичен разум мълви: мечта, самозаблуда! Изминаха две хиляди години – и къде е тяхното действие? Къде е тяхната сила? В какво се състои тяхната победа? И, Боже мой, колко често християните някак увисват нос и изглежда дори вече не се опитват да „свържат двата края“. Оставете ни – сякаш казват те на света – тази наша последна скъпоценност, утеха, радост! Не ни пречете да заявяваме в нашите затворени храмове, че целият свят се радва и ликува. Не ни пречете, а пък ние няма да ви пречим да градите този свят, да го управлявате и да живеете в него, както ви е угодно…

Въпреки това, в скритите дълбини на съвестта си знаем, че това малодушие, това задоволяване с най-малкото, това вътрешно бягство в някакъв тайнствен и съкровен празник са несъвместими с истинския смисъл и истинската радост на Великден. Или Христос е възкръснал, или не е възкръснал. Или – или! Но ако е възкръснал – а за какво друго е нашето великденско ликуване, цялата тази нощ, пропита и изпълнена със светлина, тържество и победа? — ако наистина в един решаващ и единствен момент в историята, не само на човечеството, но и на целия свят, се е състояла тази нечувана победа над смъртта, тогава наистина всичко в света е станало различно и ново, независимо дали хората го знаят или не. Но в такъв случай върху нас, вярващите, радващите се, ликуващите, лежи отговорността другите да узнаят и повярват, да видят, да чуят и да влязат в тази победа и в тази радост. Древните християни са наричали вярата си не религия, а Блага вест, и са виждали своето предназначение в света в нейното прогласяване и разпространение. Древните християни са знаели и вярвали, че Христовото възкресение не е просто причина за ежегодно празнуване, а е изворът на сила и преобразяване на живота. И това, което са чуваха прошепнато на ухото, са проповядвали от покривите…

Ала моят трезв или, както сега се казва, реалистичен разум отвръща: „Но какво мога аз? Как мога да проповядвам, да викам, да свидетелствам? Не съм ли една безсилна песъчинка, изгубена в множеството?“ Но това възражение на разума и на така нареченото здравомислие е лъжа, може би най-страшната и дяволска лъжа на съвременния свят. Този съвременен свят по някакъв начин ни е убедил, че в света имат сила и значение само числото, количеството, масата. Какво може един срещу всички? Обаче именно тук, именно по отношение на тази лъжа, трябва да се разкрие в цялата си сила основното твърдение на християнството, неговата логика, която не прилича на никоя друга. Християнството твърди, че един човек може да бъде по-силен от всички. И именно в това твърдение се състои благата вест за Христос. Помните ли тези удивителни редове от „Гетсиманската градина“ на Пастернак:

Той се отказа – без противоборство! –
като от чужд, ненужен му запас,
от всемогъщество и чудотворство
и вече беше смъртен, като нас.

Защото именно в това е образът на Христос: човек без власт, без съпротива, без каквато и да е земна сила. Сам! Оставен, предаден, изоставен от всички. И побеждаващ. Пастернак продължава:

Ти виждаш, времето е като притча,
лети и би могло да изгори.
Аз в името на нейното величие
ще вляза в гроба сам. И сам в зори

на третия уречен ден ще стана.
И – както трупи по река – на съд
към мене като корабни кервани
от мрака вековете ще текат.“

„Лети и би могло да изгори“... В това „би могло да изгори“ се крие отговорът на съмненията на трезвия разум. О, ако всеки от нас, познаващите великденската радост, чули за победата, повярвали в това, че тя се е състояла по непонятен за света начин — но за него и в него; ако всеки от нас, забравил за числата, количествата и множествата, предаде тази радост и вяра само на още един човек, докосне с нея една човешка душа! Ако тази вяра и радост тайно присъстват във всеки разговор – дори и в най-незначителния, ако са с нас в ежедневния ни живот – те биха започнали сега, тук, днес, преобразяването на света и на живота. „Божието царство ще дойде незабележимо“, казва Христос2. Божието царство идва всеки път – в сила, светлина и победа – когато аз, когато всеки вярващ го изнася от храма и започва да живее с него в своя живот. Тогава всичко, цялото време, във всяка минута „би могло да се запали в движение…“3.

• 1. I Кор. 15:14
• 2. Лука 17:20
• 3. В оригинал строфата гласи „загораться на ходу“, т.е. може да се преведе и като „запалване в движение“.