От доста време темата за християнското изкуство е една от „ябълките на раздора“, когато говоря с мои приятели, също християни. Какво може днес, в ХХI век, да се нарече християнско изкуство? И въобще, говорейки за християнско изкуство, какво трябва да разбираме: църковно изкуство, изкуство с религиозно-християнска тематика или просто изкуство, създавано от християни? Къде може да се види съвременно християнско изкуство? Къде е границата между доброто и посредственото изкуство? Въпроси, които понякога убягват от един такъв разговор. Естествено, всеки може да разбира и да интерпретира едно произведение на изкуството по различен начин.Това е нормално и необходимо, защото изкуството говори на различни езици и може да достигне до всеки, който пожелае да се вслуша в някой от тях. Валидно ли е това днес за така нареченото християнско изкуство или то от само себе си е строго дефинирано и предполага само един начин на тълкуване и възприемане?

Под „Ерос“ имам предвид т.нар. състояние на „влюбеност“ или, ако предпочитате, любовта, която изисква предлог „в“. Тук няма да се занимавам с човешката сексуалност. Тя е от интерес за нашата тема единствено като съставка на сложното състояние „влюбеност“. Че можем да имаме сексуално общуване без да сме „влюбени“, аз приемам за дадено, както и че Ерос включва и други неща, освен секса. Плътския или животинския елемент в Ероса ще наричам Венера (следвайки една старомодна терминология), като под Венера имам предвид не сексуалното в някакъв тайнствен и загадъчен смисъл (както е в психологията на подсъзнанието), а в най-очевидния му смисъл – това, което се осъзнава като сексуално от изпитващите го и чиято природа може да се докаже с най-прости наблюдения.

От време на време в долнопробната литература и в действителността се случва да изчезнат тела, но рядко попадате на празен гроб. За разлика от случая с Хелън Брах, проблемът с Исус не е, че никой не го е виждал, а че са го виждали жив, видели са го мъртъв и пак са го видели – жив. Ако вярваме на евангелските разкази, не става въпрос за липсващо тяло. Става въпрос за това, че Исус е още жив, дори и днес, след като пред очите на хората умира от ужасите на разпятието, описани така нагледно в предишната глава. Когато отлетях за Атланта, за да интервюирам Бил Крейг за тази книга, нямах търпение да видя как той ще отговори на предизвикателствата относно празния гроб на Исус.

Понятието Модерност се е превърнало в огромно поле, което непрекъснато се преразорава, преоткрива и участва в различни модели на противопоставяне: Класика-Модернизъм, Средновековие-Модерно време, Модернизъм-Постмодернизъм. За това понятие се спори от различни исторически отправни точки. Говори се за Модерност, Нова модерност или за Пост-постмодерност. Да се пише за същността на модернизма в едно списание за християнска апологетика не е лесно. Не е лесно, защото в исторически аспект модернизмът – като идеология и практика, – се възприема като явно противопоставяне на и борба с християнството. Аз обаче мисля, че е необходимо да се пише за неговата идейна основа, за същността на неговото социално недоволство, за неговата културна революция и за отношението му към фундаменталните християнски ценности.

Първото нещо, което трябва да стане ясно за християнската нравственост във взаимоотношенията между хората, е, че в тази сфера Христос не проповядва никакъв нов морал. Златното правило на Новия Завет („Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях.“) е обобщение на онова, което всеки един човек дълбоко в себе си винаги е знаел, че е правилно. Действително великите нравствени учители никога не ни учат на нов морал: това е работа на шарлатаните и ексцентриците. По думите на д-р Джонсън: „Хората се нуждаят по-често от припомняне, отколкото от напътствия.“