През този месец отбелязваме една ключова дата в българската християнска история. Навършват се 1150 години от смъртта на св. Константин-Кирил. Когато умира на 14 февруари 869 година, той оставя след себе си огромно духовно и културно наследство – малко хора в летописа на човечеството могат да се похвалят с такова. Духовното влияние на св. Кирил, както и това на брат му Методий, отеква и до наши дни. Съвсем заслужено двамата са наречени „апостоли на славяните“.

От дълбока древност човечеството неизменно си задава големия въпрос Имал ли е светът начало и какво е представлявало то? От няколко поколения насам въпросът получава научен отговор, състоящ се от две думи: „Голям взрив“. Малцина обаче вникват в смисъла на понятието, а още по-малко си правят труда да научат как е била изградена стоящата зад него фундаментална физична теория. От първите си стъпки досега тя е била нападана от противоположни идеологически позиции. В ранните десетилетия на съветския (и българския) комунизъм тя е официално заклеймена като „буржоазна“ и „въвеждаща идеята за създател на света“. От друга страна, немалко фундаменталистично настроени християни съзират в нея „отхвърляне на библейския модел на Сътворението“.

В 4 часа сутринта на 4 януари 1809 година в градчето Купре, Франция, една местна акушерка помага за раждането на едно крехко бебе. На света се появява Луи Брайл, четвъртото дете в семейството на Моник и Симон. Бащата е кожар и принадлежи към дейната, набожна и благоденстваща средна класа. Момченцето изглежда доста хилаво и немощно и родителите пристъпват към бързото му кръщаване, несигурни дали ще оживее. Слава Богу, очакваната бърза смърт не настъпва. Малкият Луи се оказва будно и любознателно дете, проявяващо интерес към всичко около себе си. Но ето че се случва друго нещастие.

Преди половин век, на 24 декември 1968 година, космическият кораб Аполо 8 с екипаж Франк Борман (командир), Джеймс Ловъл и Уилям Андърс става първият обитаем апарат в орбита около Луната. Тримата правят десет обиколки около земния естествен спътник, преди да включат машините и да се отправят обратно към дома. При най-голямото си сближаване с Луната, те „се плъзват“ на едва стотина километра височина над пустинната, сива повърхност, покрита с кратери.

Песента на Мария е най-старият химн, който се е пял в очакване на Рождество. Той е и най-страстният, най-френетичният и – може дори да се каже – най-революционният химн, който се е пял някога през адвентните седмици. Пред нас не е благородната, нежна, мечтателна Мария, каквато често я рисуват художниците. Мария, която говори тук, е страстна натура, която ни увлича след себе си, горда, въодушевена. Не долавяме нищо от сладките, изпълнени с копнеж и даже игриви тонове на нашите рождествени песни. Вместо това звучи един твърд, строг, неумолим химн за падането на тронове и за унижението на господарите на този свят, за мощта на Бога и за немощта на човечеството. Мария, изпълнена със силата на Светия Дух, която смирено и послушно приема с нея да стане това, което Духът повелява, говори със силата на същия Дух за Божието пришествие в света, за идването на Исус Христос.