Величае душата ми Господа

Библейски прочит от Лука 1:46–55:

Песента на Мария е най-старият химн, който се е пял в очакване на Рождество. Той е и най-страстният, най-френетичният и – може дори да се каже – най-революционният химн, който се е пял някога през адвентните седмици. Пред нас не е благородната, нежна, мечтателна Мария, каквато често я рисуват художниците. Мария, която говори тук, е страстна натура, която ни увлича след себе си, горда, въодушевена. Не долавяме нищо от сладките, изпълнени с копнеж и даже игриви тонове на нашите рождествени песни. Вместо това звучи един твърд, строг, неумолим химн за падането на тронове и за унижението на господарите на този свят, за мощта на Бога и за немощта на човечеството. Това е гласът на жените-пророчици от Стария Завет – Дебора, Юдит, Мариам – оживял в устата на Дева Мария. Мария, изпълнена със силата на Светия Дух, която смирено и послушно приема с нея да стане това, което Духът повелява; която оставя Духът да духа където иска (Йоан 3:8). Тя говори, със силата на същия Дух, за Божието пришествие в света, за идването на Исус Христос.

Тя, разбира се, знае по-добре от всеки друг какво означава да очакваш Христовото идване. Нейното очакване е по-различно от това на всяко друго човешко същество. Тя Го очаква като Негова майка. Той ѝ е по-близък, отколкото на всеки друг. Тя знае тайната на Неговото идване, знае за Духа, Който участва в това, за всемогъщия Бог, извършил това чудо. В собственото си тяло тя изпитва чудните Божии пътища сред човечеството – че Бог не нарежда нещата така, че да съответстват на нашите мнения и виждания; не следва курса, който човеците биха искали да Му предпишат. Божият курс е свободен и неповторим, отвъд всички наши възможности да разберем или да докажем.

Там, където нашият разсъдък е шокиран, където природата ни се бунтува, където благочестието ни смутено запазва дистанция – тъкмо там Бог е в Свои води. Там, макар че обърква разбирането на чувствителните хора, макар че дразни естеството ни и набожността ни, Бог иска да бъде – и никой от нас не може да Му забрани. Само смирените вярват и се радват, че Бог е тъй възхитително свободен, като върши чудеса там, където човеците изпадат в отчаяние, и като прославя онова, което е скромно и незначително. Защото тъкмо това е чудото на всички чудеса: че Бог обича скромните. Бог „погледна милостиво на низкото положение на слугинята Си.“ Бог всред човешките низини – това е революционното, страстното слово на този Адвент.

То започва от самата Мария, съпругата на дърводелеца. Както бихме казали, жената на бедния работник, непозната, невисокопочитаема; ала просто такава каквато е, незабележима и незначителна в очите на околните, удостоена и избрана от Бога да бъде майка на Спасителя на света. Тя не е избрана поради каквато и да е човешка заслуга, дори не поради дълбоката ѝ вяра, каквото несъмнено е имала, нито пък поради нейното смирение или друга добродетел, а изцяло и изключително защото Божията блага воля е била да възлюби, избере и възвеличи онова, което е скромно, незабележимо, смятано за незначително. Твърдата и набожна Мария, жената на обикновен трудов човек, живееща със своята старозаветна вяра и надяваща се на своя Изкупител, става майка на Бога. Христос, бедният син на работник от Ийст Енд1, Христос е положен в ясли...

Бог не се срамува от човешките низини, но отива всред тях, избира някого като Свой инструмент и извършва чудесата тъкмо там, където най-малко ги очакват. Бог се приближава до скромните, обича загубените, незабелязаните, незначителните, отритнатите, немощните и съкрушените. Онова, което хората наричат „изгубено“, Бог го нарича „намерено“; онова, което хората наричат „проклето“, Бог нарича „спасено“. Там, където хората казват „не“, Бог казва „да“. Там, където хората отвръщат очи поради безразличие или надменност, Бог гледа внимателно, с любов, която пръска там повече топлина, отколкото където и да е другаде. Там, където хората казват, че нещо е презряно, Бог го благославя. Когато стигнем до момент в живота си, когато дълбоко се срамуваме от себе си и пред Бога; когато смятаме, че особено Бог трябва много да се срамува от нас, и когато се чувстваме тъй далеч от Него както никога преди – това е моментът, когато Бог е по-близо до нас от всякога, като желае да нахлуе в живота ни, като желае да усетим присъствието на Светия и да схванем чудото на Божията любов, близост и благодат.

„И ето, отсега ще ме облажават всичките родове“, възкликва Мария с радост. Какво означава да наричат „блажена“ Мария, скромната слугиня? Може да означава само това, че ние се прекланяме възхитени пред чудото, извършено в нея; че виждаме как Бог удостоява и издига в нейно лице скромните; че при идването Си в този свят Бог не издирва височините, а низините, и че виждаме как славата и мощта на Бога възвеличават онова, което е било малко. Да се нарича Мария блажена не означава да ѝ изграждаме олтари, а да се покланяме заедно с нея на Бога, Който удостоява и избира скромните, който „извърши силни дела и свето е Неговото име“. Да се нарича Мария блажена означава да знаем заедно с нея, че Божията „милост е върху онези, които Му се боят през родове и родове“; които са удивени от Божиите пътища; които оставят Духът да духа, където иска; които Му се покоряват и казват смирено заедно с Мария: „Нека ми бъде според както си казал“ (Лука 1:38).

Когато Бог избира Мария за Свой инструмент, когато Бог решава да дойде лично в този свят, във Витлеемските ясли, това не е идилично семейно събитие, а началото на пълен обрат, на нов ред на нещата на тази земя. Ако искаме да бъдем част от това събитие на Рождество, не можем просто да седим като зрители в театъра и да се наслаждаваме на всички мили сцени. Ние самите ще бъдем въвлечени в това действие, в този обрат на всички неща; ние ще станем актьори на сцената. Защото това е пиеса, в която всеки зрител има своя роля, и не можем да останем безучастни. Каква ще бъде нашата роля? На овчарите, паднали на колене, или на царете, носещи подаръци? Каква история ще се разиграе, когато Мария стане Божията майка; когато Бог дойде в този свят в едни жалки ясли?

Съдът и изкуплението на света – това се случва в тази драма. Защото самият Младенец в яслите, Христос, ще извърши съд и изкупление. Той е, Който отстранява големците и властниците на този свят, преобръща престолите на могъщите, смирява надменните; чиято десница надделява над всички високопоставени и силни и чиято милост издига онова, което е скромно, за да го направи велико и славно. Така че ние не можем да пристъпим към тези ясли по същия начин, както бихме се приближили до люлката на което и да е друго дете. Във всекиго от нас, който реши да дойде при Христовите ясли, ще се случи нещо. Всеки от нас ще бъде осъден или ще бъде изкупен, преди да си отиде. Всеки от нас или ще рухне, или ще стигне до опитното познание, че Божията милост е насочена към нас.

Какво означава това? Не е ли просто фигура на речта – един начин, по който пастирите придават твърде голямо значение на една прекрасна, благочестива легенда? Какво означава да кажем такива неща за младенеца Христос? Ако искате да го възприемете просто като начин на говорене, добре, тогава вървете и празнувайте адвентите и Рождество по същия езически начин, както винаги досега: като зрител. За нас това не е просто фигура на речта. Рождество е това, което казваме: че Бог, Господарят и Творецът на всички неща, се е смалил тъй много, дошъл е при нас в малко ъгълче на света, незабележим и скрит, и иска да ни срещне и да бъде сред нас като беззащитно дете. Не за да си играе с нас или да ни очарова с една трогателна история, а за да ни покаже къде и Кой е наистина Бог – и от тази перспектива да съди всички човешки стремления към величие, да ги обезцени и да ги свали от Своя престол.

Божият престол в света е поставен не върху човешките тронове, а в най-дълбоките низини на човечеството, в яслите. Около Неговия трон не се тълпят ласкателни придворни, а се мяркат някакви тъмни, непознати фигури със съмнителен изглед, които не могат спечелят особено от гледането на това чудо и са почти подготвени да живеят изцяло от Божията милост.

За великите и могъщите в този свят има две места, където смелостта им ги напуска; места, които ги ужасяват до дъното на душите им и които те избягват на всяка цена. Това са яслите и кръстът на Исус Христос. Никой, който притежава власт, не смее да се приближи до яслите; цар Ирод също не посмява. Защото тук троновете започват да се клатят, властниците да падат, а високопоставените са свалени ниско, понеже Бог е тук със скромните. Тук богатите не получават нищо, понеже Бог е тук с бедните и с онези, които гладуват. Бог дава на гладните изобилна храна, а богатите и презадоволените отпраща с празни ръце. Пред слугинята Мария, пред Христовите ясли, пред Бога, заобиколен от скромните, силните се провалят – тук те нямат права, нямат надежда, а вместо това получават присъда.

И дори и ако днес те си мислят, че нищо не ще им се случи, то ще стане утре или на следващия ден. Бог сваля тираните от троновете им, а издига скромните. Защото този Исус Христос е дошъл в света като младенец в яслите, като синът на Мария.

Предстои ни да празнуваме Рождество, наистина като празника на Исус Христос в нашия свят. Но преди това има нещо, което трябва да изясним, нещо действително много важно в живота ни. Ние трябва да си изясним как оттук насетне, в светлината на Рождествените ясли, ще мислим относно това кое е високо и кое е ниско в човешкия живот. Не че някой от нас е човек с власт, дори ако навярно ни се иска да бъдем такива и не ни харесва да ни казват такива думи. Хората с голяма власт са винаги много малко. Но има много повече хора с малка власт, незначителна власт, която пускат в действие където могат и чиято единствена мисъл е: „Продължавай да се катериш нагоре!“. Ала Бог мисли по различен начин, а именно: „Продължавай да слизаш надолу, надолу сред скромните и невзрачните, като забравяш себе си, като не търсиш да те припознават и уважават като най-великия“. Ако вървим по този път, там ние ще срещнем самия Бог. Всеки от нас живее сред хора, които са от т.нар. „големци“, както и сред т.нар. „ниска класа“. Всеки от нас познава някого, който е в по-ниско положение от нас самите. Дано това Рождество ни научи да виждаме това положение по коренно различен начин, изцяло да го преосмислим. Да знаем, че ако искаме да намерим пътя към Бога, трябва да вървим не към висините, а наистина надолу към низините, сред най-малките от всички, и че всяка душа, която иска единствено да стои нависоко, ще свърши зле.

Бог не е за подиграване (Гал. 6:7). На Неговото око не убягва това, че ние от година на година празнуваме Рождество, без да го вземаме на сериозно. И можем да бъдем сигурни в сбъдването на Божието слово. На Рождество, когато Светият, с пълна власт и слава, лежи в яслите, силните ще бъдат свалени от троновете си, ако най-сетне не се обърнат и покаят.

За една християнска общност е важно да стигне до разбиране на тази истина и като я схване, да си направи изводи за живота на своите членове. Има достатъчно причини да преразгледаме някои неща в нашата църква в тази светлина.

Кой от нас ще празнува Рождество по правилния начин? Кой от нас най-сетне ще положи пред яслите цялата си власт и чест, цялата почит от човеците, цялата си суета, надменност и своеволие? Кой ще заеме своето място сред скромните и ще остави единствено Бог да стои на високо? Кой ще види Божията слава в скромния Младенец в яслите? Кой ще каже заедно с Мария:

„Бог погледна с благоволение на унизеността ми. Величае душата ми Господа и духът ми се възрадва в Бога, Спасителя мой“. Амин.

• 1. Квартал в Лондон, населен по онова време главно с хора от ниските социални слоеве.