Ето, дойде още един Великден. И отново беше тази удивителна нощ, този пламък на свещите, нарастващото вълнение, отново бяхме в лъчезарната радост на тази служба ... Но ето, тази нощ отмина, празникът свърши и от светлината се връщаме в света, слизаме на земята, влизаме отново в нашето реално, ежедневно, трезво ежедневие. И какво? Всичко е както преди, нищо не се е променило и сякаш нищо, абсолютно нищо на земята няма и най-малката връзка с това, което се пееше в църквата: „Нека празнува целият свят възкресението Христово, в него се утвърждава!“

Забележителна особеност в нощта на Великден е, че в църквите се появяват хора, които почти никога не ходят там. Привлича ги нещо мистериозно, неосъзнато и неразбираемо. Какво се крие всъщност зад това привличане? Има хора, които не се смятат за християни, но на Великден се грижат да имат у дома поне шарени яйца и великденски сладкиши​​​​​​​. Тъй като ние с вас сме разумни, цивилизовани хора, би било добре да разберем защо е така. Какво общо има всичко това с християнската традиция? Или може би това са просто останки от езичеството?

О, блажена нощ, ти единствена заслужи да узнаеш времето и часа, в който Христос излезе жив от ада. Писано е, че тази нощ ще засияе като ден и ще стане източник на светлина за твоята радост. Светата тайна на тази нощ побеждава злото, измива вината и възвръща невинността на грешниците и радостта на скърбящите. Тя разсейва омразата, огъва твърдостта на силните и насърчава хармонията и мира. О, наистина славна нощ, ти свързваш земята с небесата, а мъжете и жените - с техния Създател!

Разходката по местата, където е живял Исус, и тихата молитва, са едни от най-красивите преживявания, които може да има един християнин. Но нещо дори още по-смислено е да превърнем сърцата си в гостоприемно място, където Христос може да продължи да ходи днес.

Като християни ние вярваме и се надяваме, че възкресението от мъртвите, което очакваме, ще ни избави от скръбта по унизеността на човешката природа. Че ще върне на нас и на всичките ни близки – роднини и приятели в Христа – онова първоначално достойнство, което човекът е загубил чрез прародителския грях на Адам и Ева. Вярваме и се надяваме, че ще се видим преобразени – такива, каквито сме замислени да бъдем, преди още да сме се появили на този свят.

Християнските химни са хвалебствени песни, чийто текст възхвалява Бога. Те разказват в стихове за Божията истина, разкрита ни в Божието слово, Библията, и се пеят по време на богослужението в църквата, като учат сърцето на любов към Бога и едновременно наставляват душата в Христовото учение. Химнът “О, любов, ти тъй дълбока” от XV век има централно значение в периода на празнуване на Възкресение Христово от повечето църкви на Запад, като ни напомня великия Божий план за избавление на човека от робството на греха.

Малко преди да бъде приет в Оксфордския университет през 1916 г., за да учи английска литература, Клайв Стейпълс Луис, наскоро приел атеизма, влиза в спор с приятел относно християнството и неговите свръхестествени елементи. Писмата му по темата от този период разкриват духа на епохата: нагласа срещу религиозната вяра. През последното столетие това отношение е намерило много съюзници.

Великденските истории са пълни с хора, които тълкуват погрешно дадена ситуация. Мария смята, че тялото на Исус е било откраднато. Петър вижда разповитата плащеница и не може да схване какво се е случило. Учениците не разбират Писанията. Ангелите задават въпроси на Мария, а тя все още не осъзнава какво става. След това тя решава, че Исус е градинарят. А сетне, изглежда, протяга ръка, за да се вкопчи в Него, а Той ѝ казва, че не бива да Го докосва. Едва ли бихте могли да съберете повече недоразумения в няколко кратки откъса. Същината е, разбира се, в това, че Великден е навлязъл в нашия свят – в света на пространството, времето и материята, на реалната история, на реалните хора и реалния живот – ала нашите умове и въображение са твърде малки, за да го поберат. Затова правим всичко възможно да вместим взривоопасния факт на Възкресението в рамките на познатите ни възможности.