Пасхално слово

Забележителна особеност в нощта на Великден е, че в църквите се появяват хора, които почти никога не ходят там. Привлича ги нещо мистериозно, неосъзнато и неразбираемо. Какво се крие всъщност зад това привличане? Казваме: „празник на пролетта“... Впрочем, празнуването на пролетта винаги се е отличавало със своето многообразие и това е така, защото картината на пробуждащата се природа, възраждащите се дървета, събудената от сън земя са скъпи и близки на всеки човек. Вие, градските жители наблюдавате всичко това сякаш през микроскоп; виждате сравнително незначителните признаци на пролетта, и все пак ги виждате. Великденските традиции, разбира се, имат пряка връзка с това.

Но бих искал накратко да поговоря с вас за нещо друго. Има хора, които не се смятат за християни, но на Великден се грижат да имат у дома поне шарени яйца, великденски сладкиши и пасха със сирене1. Тъй като ние с вас сме разумни, цивилизовани хора, би било добре да разберем защо е така. Какво общо има всичко това с християнската традиция? Или може би това са просто останки от езичеството? Да, за да бъдем честни, трябва да признаем, че голяма част от днешните традиции, свързани с Великден, са такива остатъци от езичеството.

Древният човек е знаел как да почита величието на възкръсващата природа. За него тя е била едновременно майка и сестра. Затова, когато след зимен сън тя се събуждала, за да възкръсне за нов живот, човекът ликувал. И не само защото това възраждане означавало повече храна, а защото заедно с него в сърцето му се зараждали почти мистични трепети, произхождащи сякаш от Космоса и от Вечността.

Ето защо Църквата не отрича тези езически елементи на великденските празненства. Яйцето е прекрасен символ, най-древният езически символ на възкресението от мъртвите: то изглежда като мъртъв камък, гладко, неподвижно; но в него бие живот, в него е скрито удивително чудо. Помислете как расте това чудо. Впоследствие излюпилото се, донякъде разумно, но несъмнено чувстващо и красиво движещо се пиле води началото си от тази малка бяла продълговата топчица. Ето защо хората винаги са ценели яйцето като символ на вечен живот, възраждане и възкресение.

Спомням си, че като дете, макар че беше времето на Сталин и не беше чак толкова лесно да се осъществи, веднага след настъпването на Велика събота по полутъмните улици се понасяха един след друг хора, като всеки държеше бели вързопи в ръце. Лесно беше да се разбере накъде отиват – в църквата, за да осветят ястията за своята великденска трапеза. А защо всъщност трябва да се освещава трапезата?

Благословът на трапезата е благослов на живота, на човешката радост, на човешкия труд, благодарение на който имаме тази храна пред себе си. Това е смисълът на този ритуал. Какво стои зад това? Ще се спра накратко на тази важна тема.

Земният живот на Исус Христос, Неговото кратко свидетелство пред света завърши с крах, с дълбок провал, с непреодолима трагедия. Защото Неговите ученици, както всички хора, се надяваха идването Му да завърши с триумф над злото; с победа над несправедливостта, с установяване на властта на Месията над поробения Израил. Те виждаха, че в естеството на Учителя се крие неимоверна мощ; че Той може да озапти обладаните от зли духове, да изцелява болните, да премине през тълпата, която се опитва да Го хване и да остане невредим. И изведнъж всичко свършва само за миг. Сякаш там, в нощната Гетсиманска градина, където Той се моли относно чашата Си2, са го напуснали цялата Му власт и сила.

И тогава за учениците Му започва най-страшното, защото Учителят им е заловен и отведен като последния злодей, а дрехите Му са разкъсани. Той, пред Когото множествата са благоговеели, бива прикован към позорен стълб заедно с двама разбойници, а над Него е окачен подигравателен надпис. Не след дълго Исус предава духа Си на Бога, молейки се за убийците Си, повтаряйки думите на псалма3... И всичко свършва. Тук приключва християнството.

Други казват, че учениците Му, разбира се, са запазили благоговейния спомен за Христос, предали са на други учението Му. Но учениците не са хора, способни да запазят спомена и наученото от своя Учител – макар да са Му верни, те са обикновени занаятчии, рибари, добри, но необразовани хора, пред чиито очи се случва пълна катастрофа. С един замах тя зачерква всичките им надежди. „А ние си мислехме“, казват те, „че Той е Този, Който ще избави Израил“ от потисниците4. Та заедно с Израил, и целият свят ще бъде освободен от злото. „А ние си мислехме…“ Такова е тяхното душевно състояние след смъртта на Христос: страх, отчаяние и дълбоко разочарование… Прекарват съботата, без да излизат никъде – еврейският закон забранява да се ходи далеч в съботен ден. Заключили са се и стоят в мълчаливо вцепенение. Мисля, че не са говорили за нищо. Траур… И това не е просто траур за починал любим човек, а горчиво оплакване на всички техни житейски мечти, на всички надежди, на всичко, за което са уповавали на този прекрасен, но заблуден човек, загинал на Кръста.

След още малко време, рано сутринта, преди изгрев слънце - според нашите пресмятания в първия ден от седмицата, който сега наричаме неделя5 (Възкресение) - Мария Магдалена дотичва при учениците. За тази жена знаем малко. Според някои легенди тя е била блудница. Този сюжет често се използва в романи и филми, макар в Евангелието да не се казва нищо за това, а само, че е била болна и че Исус е изгонил от нея седем бяса6. Това е всичко.

Та Мария Магдалена идва и казва: „Видях Го.“ Учениците си мислят, че горката жена е полудяла от мъка. Но тя продължава да разказва, че стояла на гроба, камъкът пред гробницата, където Исус е погребан, бил отместен; тя стояла и плачела, защото другите жени били видели, че гробът е празен, а ако наистина е празен, това означава, че властите просто са извадили тялото и са го скрили някъде, за да не ходят хората да се молят на гроба на разпнатия Христос.

„Тогава“, продължава тя разказа си, „един човек се приближи отзад и ми каза нещо. Помислих, че е градинарят (гробницата, в която е бил положен Христос, се намира в градина). Казах: „Господарю мой, ако си Го изнесъл оттук, тогава ми кажи къде си Го положил.“ А Той ми каза само една дума: „Мария“ – и аз Го познах. Той беше пред мен! Втурнах се да Го докосна, но Той ми каза: „Не се допирай до Мене, защото още не съм се възнесъл при Отца.“7 Странни думи, нали? (По-късно ще ви обясня за какво става въпрос).

Разбира се, нито един от учениците не вярва на разказа на Мария. Всъщност, какво може да каже една отчаяна жена? Но после идват още няколко жени, които отишли на гроба на разпнатия Христос, за да извършат последния обред: помазването8. В Близкия Изток има такъв обичай: тялото на починалия се помазва със скъпоценни аромати, много скъпи масла. Тъй като Исус е бил погребан набързо (необходимо е било погребението да приключи преди залез слънце), не са били прочетени всички молитви; тялото на покойния не е помазано, не е направено всичко необходимо, което е следвало да се направи при погребение, както изисква обичаят. И така, жените отиват, за да довършат започнатото. Дори не знаят, че гробницата се охранява. Когато пристигат, що да видят? Огромният камък, затварящ входа на гробницата – кръгъл, плосък, плъзгащ се по каменни улеи, е отместен; гробът е празен, а млад мъж в бели дрехи седи при входа и ги пита: „Защо търсите Живия сред мъртвите?“. Всички побягват и не смеят да кажат нищо на никого. В младия мъж с бели дрехи има нещо страховито. Обзема ги ужас, сякаш са се докоснали до някаква неземна, нечовешка тайна.

В същия този ден други двама ученици отиват към едно село близо до Йерусалим9; вървят и разговарят помежду си, оплаквайки съдбата си, съдбата на своя Учител, цялата случила се трагедия. Настъпва вечерта... И ето, че някакъв странник се приближава и присъединява към тях. „За какво говорите, защо сте толкова печални?“, пита ги в сумрака непознатият. „Та ти чужденец ли си? Не знаеш ли?“, отговорят те. „Умря Исус Назарянинът. Беше екзекутиран преди три дни, а ние мислехме, че Той е спасителят на Израил и на света.“

Внезапно Непознатият отговаря: „О, несмислени и мудни по сърце! Та още в Писанието е казано, че Спасителят, когато дойде на този свят, трябва да пострада, да умре и да възкръсне.“10 И започва да им цитира словата на старозаветните пророци и на псалмопевците, където се казва, че Избавителят, който идва при Своя народ, ще понесе огромно страдание, дори до смърт.

И изведнъж на двамата ученици им става някак леко, спокойно и ясно. Те стигат до селото си... Непознатият понечва да продължи нататък, но те му казват: „Остани с нас, остани с нас, вечеряй с нас, денят вече е към края си.“ И Той влиза... влиза при тях в полутъмната стая. Запалват лампите и слагат хляб на масата. Тогава Той взима хляба и го разчупва, и го благославя с онзи привичен жест, който им е толкова познат. Изведнъж те се вглеждат в чертите Му и… остават сами... Хлябът лежи на масата, по покривката са разпилени трохи, само учениците са в стаята. И си казват: „Не гореше ли в нас сърцето, когато ни говореше по пътя?11 И ето, Той ни даде знак.“ Втурват се обратно в тъмнината, напускат Емаус и бързат към Йерусалим, при останалите ученици – а те са се залостили, опасявайки се от претърсвания и от войниците. Когато им отварят вратата, вече няма плач, няма жалеене, няма траур. Всички се прегръщат и ликуват, казвайки: „Той се яви и на Петър, жените също са Го видели!

И завърналите се от Емаус разказват как са Го разпознали при разчупването на хляба, в този свещен акт. Ние го наричаме Евхаристия, нашата Литургия. На тази трапеза ние, вярващите, разпознаваме Неговото велико присъствие чрез преломяването на хляба.

И докато стоят заедно, все още неразбиращи, уплашени, но и безкрайно щастливи, те чуват гласа Му: „Мир вам!“ Той застава сред тях, без вратата да скръцне или да се отвори. Лицето му непрестанно се променя. Това е удивителна среща, защото тук и дума не може да става за „съживяване“ на едно доскоро мъртво тяло. Гробницата е празна, но пред тях стои друг Исус. Той им казва: „Вече Ми се даде всяка власт на небето и на земята“. Той ту може, ту не може да бъде разпознат; изчезва внезапно и също толкова внезапно се появява.

Но учениците трябва да продължат да живеят, да се изхранват с труда на собствените си ръце. Повечето от тях били рибари; отиват на Галилейското езеро и хвърлят мрежите си; изтеглят ги празни, хвърлят ги отново... Ранна утрин е, слънцето още не е изгряло, но повърхността на езерото е вече сребриста. Приближават се до брега, а в далечината стои някой12. „Имате ли при вас там нещо за ядене?“, вика им Той. (По това време хората често идвали на брега и купували прясна риба направо от рибарите в лодката). Учениците отговарят: „Не, цяла нощ ловихме риба и не хванахме нищо.“ И изведнъж си спомнят…

Йоан, най-младият от тях, може би още ненавършил двадесет години, си спомня, че когато Господ Исус ги е призовал, се е случило същото: „Петър работи цяла нощ, но не хвана нищо; но според думите на Исус хвърли мрежите и те се напълниха“.13 И в мига, когато си помисля това, от брега се чува вик: „Хвърлете отдясно.“ Хвърлят мрежите като на сън и веднага усещат как те натежават. Опъват греблата и се приближават към брега. Младият Йоан присяда до Петър, като шепне: „Това е Той, Учителя“.

Петър не е склонен към размишления и разговори. Той веднага се препасва – та те са полуголи на лодката – и скача във водата, за да се отправи към брега. И когато доплува, там стои мъж с трудно разпознаваеми черти; гори огън; на жарта се пече риба; има хляб – трапезата е готова. „Елате“, казва Той, един толкова познат и толкова непознат човек, „елате, седнете, хапнете.“ Мълчаливо, един след друг, рибарите излизат от лодката, подсушават се, сядат около огъня и безмълвно си подават хляб и риба.

И изведнъж всички усещат, че всичко е както е било в онзи ден. Той е сред тях. Лицето Му е скрито под сянката на плаща, очите са сведени... Никой не смее да зададе въпроса: „Кой си Ти?“ Но тези прости сърца внезапно са почувствали: това е Среща, това е Посещение.

И тогава Той става, хваща Симон Петър за ръка, отвежда го настрана, а младият Йоан се промъква след тях. И Петър чува думите: „Симоне, Симоне, сине Йонов, любиш ли Ме?“ „Да, Господи мой, обичам Те“, отвръща той. И чува глас, който му е безкрайно познат: „Тогава паси овцете Ми.“ И изведнъж гласът отново го пита: „Симоне, сине Йонов, любиш ли Ме?“„Да, Господи, обичам Те.“ „Паси агънцата Ми.“ И трети път: „Симоне, любиш ли ме?“

Симон изведнъж си спомня как три пъти от страх се е отрекъл от Него, като е заявил: „Не познавам този Човек.“ Не че е искал да Го преде, ами се е уплашил и три пъти изрича такива думи. Огорчен и опечален, отвръща: „Ти знаеш всичко. Ти знаеш, че Те обичам.“ Тогава отново чува гласа: „Паси овцете Ми. Следвай Ме. Когато беше млад, ходеше където искаш. Когато остарееш, ръцете ти ще бъдат вързани и ще те отведат, където не искаш. Следвай Ме.“ Върви по кръстния път – ето това е смисълът. „Ами той?“, пита Петър за младия си приятел Йоан, който върви след тях. „Не мисли за него. Ако поискам, той ще остане тук, на земята, докато дойда пак. Ти Ме следвай.“

Отново сме по хълмовете на Галилея. Той е бил по всички тези места; всяко възвишение му е познато. Всички добре знаете колко скъпи ни стават онези места, където сме се срещали с някой любим човек. И ето че учениците пристигат в Галилея, минават през същите долини, сред смокинови и кестенови дървета, сред кипариси, и си казват: „Той беше с нас тук, рече това и това, на същия бряг извърши такова и такова изцеление…“ И тогава, един ден Го виждат да стои на рида и Той се обръща към тях с тържествени думи14, с особени думи, сякаш отправени към целия свят, за да отекнат през всички векове: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. Идете, прочее и научете всички народи…“ Значи, дадена Му е.

Значи, докато носеше кръста Си на земята, Той не е имал такава власт. Бил е подвластен на болести, на всички човешки немощи и дори на смърт. А сега заявява: „Дадена Ми е всяка власт на небето и на земята. И така идете, направете ученици от всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да съблюдават всичко, което съм ви заповядал; и Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века.“

Кръщението – това е обединение в духовна общност, която днес наричаме Църква. Ето какво представлява кръщението. „В името на Отца и Сина и Светия Дух“ – на Единия Бог, Който ни се е изявил като Създател на света. Разкрил се е като божествената Любов в този свят; в този свят, където Той се яви. И Божият Дух, който е живял, живее и ще живее в човечеството, в Своята общност, Църквата Христова. „Идете и научете всички народи…“ В този момент, преди две хиляди години, започва историята на Църквата – от едно скромно начало, от малко поточе.

Какво означава Възкресение Христово? Победа на Истината. Както е казал великият руски философ Владимир Соловьов, ако Пилат, първосвещеникът и всички тъмни сили се бяха оказали прави, то животът щеше да е безсмислен, защото тогава злото щеше да победи, след като е съкрушило най-красивия, най-чистия, безгрешния Богочовек. Но както ни казва Новият завет, смъртта не можеше да Го задържи. Нашият дух е безсилен да спре процесите на болестите и разложението, но чистият Божий дух е способен да постигне победа над разпадащите се сили на материята.

Ето защо това историческо събитие е чудно: вчера са били шепа уплашени рибари, а днес излизат по площадите и казват: „Христос воскресе!“ Това заявяват на хората онези, които вчера са се страхували дори да прошепнат името Му. Историците знаят това; знае го и историята на света. Няма нужда да се опитвате да разгадаете мистерията, разиграла се в гробницата. Пред нас е фактът: сякаш от малко зрънце се е случил взрив.

Много от вас вероятно са чували, че според съвременните теории Вселената е възникнала от малко ядро, след което е имало взрив, голям взрив – и мирозданието започва да се разгръща. Така е и с християнството: веднъж посято, семето избухва, Христос поставя началото на Църквата и ето че две хиляди години тези църковни галактики се разпръскват в различни посоки.

А това означава също, че Той остава с нас. Това е тайната на историята, тайната на земята: Той остана. Най-великият двигател на историята е останал в света по един съкровен, дълбок начин: „Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века.“ Той беше възкресен, за да присъства навсякъде в живота ни. И днес всеки може да Го намери. Той не е историческа личност, която може да бъде запомнена или забравена. Да, Той е живял преди две хиляди години. Да, след десет години ще отбележим двехилядната годишнина от Неговото рождение. Но Той не само беше, но и е – това е цялата тайна на християнството, ключът към разбирането на неговата сила.

През последните двадесет века е имало много велики учения. В сферата на философията и политиката са се проявили много забележителни умове. Заточен на остров Света Елена, Наполеон разказва, че е искал да положи основите на нова вяра в този свят. „Но уви“, казва той, „с моите полкове и армии не успях да постигна това, което постигна Исус Христос, който без армия научи хората да се обичат в течение на векове.“ Христос винаги е побеждавал без кръвопролитие. И когато в Негово име се извършва насилие, когато Евангелието се налага с помощта на оръжия или чрез принуда, ние изменяме на духа на Христос. Как мислите, защо в историята на християнските църкви има толкова много трагични страници? Защо са претърпели толкова тежки поражения? Само поради това, че са се намесили зли политически или някакви други сили? Съвсем не само затова.

Всичко е започвало от нас, християните. Когато сме отстъпвали от Христос, това е било зачеването на бъдеща катастрофа. И когато днес виждам с опечалено сърце снимка на църква, която е била разрушена и от нея не е останало нищо, аз разбирам, че това е било дело на варвари, дело на тоталитаризма, на насилието, на черната ненавист… Но главния корен виждам на друго място.

Светото място остава силно и неразрушимо само когато хората, събрани в него, не губят духа си. Господ Исус каза на онези от учениците Си, които искаха да свалят светкавици от небето, за да накажат грешниците: „Вие не знаете на какъв дух сте.“15 Няма нищо случайно в историята, нищо случайно в живота: каквото посеем, това ще пожънем. И ако днес плачем над руините на църквите, то трябва да плачем не по-малко и за миналите грехове и грешки на християните, на нашите духовни и плътски предци. Очевидно нещо трябва да е било нередно, за да се случи такова нещастие. То не се е случило просто така. Защото Той остана с нас и продължава да действа.

Исус Христос каза: „Сега е съд на този свят.“16 От момента, когато Той дойде, когато погледът Му проникна в душите на хората, започна и съдът над човешката съвест, над съдбата на всеки човек. И този съд продължава и днес. Този съд е едно пречистване. Този съд ни издига от животинското състояние, от сивотата на ежедневието, издига ни до нивото на духовността, прозрението и изпълнението на божествения идеал за нас в този земен живот.

• 1. В някои европейски държави като Полша, например, „пасхата със сирене“ представлява традиционен великденски хляб.
• 2. В нощта преди да бъде предаден и заловен, Исус се моли в Гетсиманската градина Бог Отец да Му спести „чашата“ на очакващата Го кръстна смърт и понасянето на греха на целия свят. Вж. Матей 26:36-40, Лука 22:41-45, Марк 14:32-37
• 3. „Господи прости им, те не знаят какво вършат“: част от думите, които Христос изрича на кръста, малко преди смъртта Си. Вж. Пс. 31:5.
• 4. Лука 24:21.
• 5. На руски език първият ден от седмицата, денят на Христовото Възкресение, носи името на най-светлия християнски празник.
• 6. Лука 8:2.
• 7. Йоан 20:17.
• 8. Марк 16:1
• 9. Името на селото е Емаус.
• 10. Лука 24:25-26
• 11. Лука 24:32
• 12. Йоан 21:4
• 13. Препратка към разказа как Исус Христос призовава първите Си ученици: рибарите Андрей и Петър, Яков и Йоан (Лука 5:1-11). След като цяла нощ Петър напразно се опитва да хване риба, по призива на Христос той се оттегля с лодката навътре в езерото и хвърля мрежите си отново. Уловът е толкова обилен, че мрежите на Андрей и Петър се прокъсват от тежестта му и се налага да извикат на помощ съдружниците си. Лодките на четиримата се пълнят дотолкова с риба, че едва не потъват.
• 14. Мат. 28:16-20
• 15. Лука 9:51-55
• 16. Йоан 12:31