„Отрокът млад – предвечен Бог!“ С това ликуващо разпознаване на Младенеца, родил се във Витлеемската пещера, завършва едно от главните песнопения, създадено през VI век от знаменития византийски автор Роман Сладкопевец. Дете – Бог, Бог – дете… Защо даже при хладките спрямо вярата хора, та даже и при невярващите, сърцето не престава да трепва радостно, когато в тези рождествени дни съзерцават единствената по рода си, с нищо несравнима гледка: младата Майка с Младенеца на ръце, а около тях – влъхвите от Изтока, пастирите от нощното поле, животни, небе, звезди?

Ако Исус Христос е бил възкресен от мъртвите, за да не умре никога повече, Той веднага е бил белязан като различен от всяка друга личност в историята. Той трябва да е уникален. В Него трябва да има нещо драматично различно. Единственият въпрос, който остава, се отнася до естеството на Неговата уникалност – въпросът, на който християнското богословие е дало отговор в учението за Въплъщението. И все пак апологетът ще осъзнае, че възкресението на Христос се оказва голямо препятствие пред много хора. Причините за това се въртят около три проблема: невероятността на събитието, неточността на новозаветните свидетели на събитието и неговата ирелевантност към живота. Тук ще разгледаме някои от тези въпроси.

Песента на Мария е най-старият химн, който се е пял в очакване на Рождество. Той е и най-страстният, най-френетичният и – може дори да се каже – най-революционният химн, който се е пял някога през адвентните седмици. Пред нас не е благородната, нежна, мечтателна Мария, каквато често я рисуват художниците. Мария, която говори тук, е страстна натура, която ни увлича след себе си, горда, въодушевена. Не долавяме нищо от сладките, изпълнени с копнеж и даже игриви тонове на нашите рождествени песни. Вместо това звучи един твърд, строг, неумолим химн за падането на тронове и за унижението на господарите на този свят, за мощта на Бога и за немощта на човечеството. Мария, изпълнена със силата на Светия Дух, която смирено и послушно приема с нея да стане това, което Духът повелява, говори със силата на същия Дух за Божието пришествие в света, за идването на Исус Христос.

В живота няма нищо толкова сигурно, колкото фактът, че трябва да умрем. За да ни помогне Великденското послание да се справим със смъртта, то трябва да бъде поне толкова сигурно. Ала не е ли гротескно да приемем странната повест на един прастар летопис, че гробът на Исус от Назарет се оказал празен на третия ден и че ние съответно ще възкръснем от смъртта и тлението, която противоречи на елементарния факт на биологичния ни край? Думите на псалмопевеца „човекът… прилича на животните, които загиват“ звучат малко жестоко, но все пак са верни и потвърдени от нашия опит. Какъв опит би могъл да потвърди твърдение като това, че Христос ни въвежда като „Свои приятели“ през тъмата на гроба в един вечен живот? Нима някой би се усъмнил сериозно в Питагоровата теорема, ако му разказват видение за един свят, в който човек живее при съвсем друга геометрия? И може ли да се съмняваме (още един въпрос в добавка!), че смъртта е сигурна и окончателна, само защото сме прочели в старите летописи за виденията на неколцина, че техният духовен водач отново е оживял?

Днес празнуваме Рождество Христово. О, Боже, това е толкова благочестив обичай. Елхово дърво със свещички и куп чудни подаръци, деца в очакване и малко коледна музика – това е винаги прекрасно и докосващо. И когато религиозното е прибавено за покачване на настроението, това е особено прекрасно и докосващо. Та ние всички – кой би възроптал срещу това? – носим в себе си малко съчувствие и си позволяваме с удоволствие малко умиротворяващо и утешително настроение, както погалват по главата едно разплакано детенце и му казват: „Няма нищо страшно, всичко отново ще се оправи.“

Понастоящем един от въпросите, които най-често ми задават, е свързан със семейното положение на Исус. Този въпрос обаче не изникна от нищото. Той беше породен от популярността на разбунилия духовете роман на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“. Романът лансира тезата, че Исус е бил женен за Мария Магдалена, че двамата са имали дете и че тази „истина“ е била потулена от Църквата заради обслужване на нейните интереси. Приемайки сюжетната линия за истинна, много читатели на въпросния роман оживено са разсъждавали върху възможността Исус да е бил женен. В тази статия ще изследвам историческите доказателства за и против предполагаемия брак на Исус.

Исус вчера, Исус утре. А Исус днес? Пропуснахме (умишлено) едно друго съществено явление, което в Новия Завет допълва историята на Исус. Възкресението разкрива Исус като прототипът на новото творение. Възнесението разкрива Исус като владетелят всред новото творение, което помита старото. Второто пришествие разкрива Исус като идещият Цар и Съдия, Който ще преобрази цялото творение. А между Възкресението и Възнесението, от една страна, и Възкресението и Второто пришествие, от друга, Исус праща Светия Дух, собствения Си Дух, в живота на последователите Си, така че Той самият пребъдва осезаемо с и в тях, като ги направлява и води, а преди всичко ги прави способни да свидетелстват за Него като за истинския Цар на света и да превърнат в реалност Неговата суверенна власт.

Скептиците казват: „Огледайте се наоколо“. „Aко смятате, че Исус е вече седнал на престола като Цар на този свят, защо в този свят все още цари такава бъркотия?“ Добър въпрос. Но всъщност историята до момента – дори историята за самото Възнесение – не е разказана така, че подобно възражение да би представлявало нерешим проблем. Дори разказите за възкресението на Исус и за Неговото възнасяне на „небето“ са само началото на нещо ново; нещо, което ще бъде завършено един ден, и което никой от ранните християни не е смятал за завършено към онзи момент.

Ако Великден се отнася за Исус, Който е прототипът на новото творение, Неговото възнесение се отнася за възкачването Mу на престола като владетел. Посланието на Великден е, че самият Исус е първата част от новото творение. Посланието на Неговото възнесение е, че сега Той го управлява. Можем да разберем Възнесението, само ако изоставим първоначалното си разбиране за „небето“ и вместо това се опитаме да си представим една по-библейска картина. Както вече казахме, за повечето днешни хора „небето“ е напълно различно по рода си място от света, в който живеем – безвремево, нефизическо, безплътно. Така че когато Лука разказва за Исус, възнасящ се на небето в облак четиридесет дни след възкресението Си, определено не бива да си мислим, че след смъртта Си Исус „отива на небето“ в съвременния смисъл на израза.