Как ние, които не знаем какво ще се случи следващата година, ще проумеем това, което някой е предвидял за столетия напред? Единствен Божият Дух, Който обгръща началото и края на света, може така да открие тайната на бъдещето на човека, че той да пророкува за укрепяване на вярващите и за предупреждение на невярващите. Този глас на Единствения, който проехтява тихо през вековете и към който тук и там се присъединява някой друг глас на пророк, в крайна сметка се включва в среднощното поклонение на овчарите и във всеобхватното ликуване на вярващата в Христос Църква: „Роди ни се Дете, Син ни се даде.“

Малко преди да бъде приет в Оксфордския университет през 1916 г., за да учи английска литература, Клайв Стейпълс Луис, наскоро приел атеизма, влиза в спор с приятел относно християнството и неговите свръхестествени елементи. Писмата му по темата от този период разкриват духа на епохата: нагласа срещу религиозната вяра. През последното столетие това отношение е намерило много съюзници.

Краят на декември е и отново празнуваме Рождество Христово. Но няма как да не забележим – празненствата в България, а и по света, далеч не са посветени на младенеца Исус Христос, роден във Витлеем Юдейски преди повече от 2000 години. Съвременната „весела Коледа“ е твърде различна по смисъл и дух от историческото събитие, залегнало в нейните корени. Този празник е феномен на развитието на (пост)модерната масова култура. На фона на днешния сладникав и умилителен „коледен дух“, евангелските разкази за Рождество Христово и тяхното послание звучат драматично.

Проверката – не на Христос, не на Евангелието, не и на Църквата в последната ѝ същност (тази, която е даденост и не зависи от никакви приемания), а на историческите форми на християнството... – е в културата, създавана и вдъхновявана от него. Културата на конкретната епоха – това е огледалото, в което християните трябва да виждат самите себе си, степента на своята вярност към „едното потребно“, към „победата, която побеждава света...“.

Беше ранен следобед през великденските празници, когато някой позвъни на вратата ми. Отпред стоеше един млад студент, когото познавах бегло; извини се учтиво, ако ме е обезпокоил, и помоли за разговор. Веднага забелязах, че е развълнуван, и му предложих – предвид хубавото време – да излезем навън. Когато тръгнахме на разходка край реката, въобще не беше нужно да го питам какво го тревожи. Той сам започна да говори. „Напоследък ме занимават въпроси за вярата“, каза той. „Ако човек иска да отиде вечерта на театър, той се интересува какво ще се играе. Изведнъж се запитах: „А какво се играе в моя живот? Кой е режисьорът и кой играе главната роля?“

Основата на нашата изповед на вяра лежи в единството на всеки вярващ с Исус Христос. Ние сме мъртви с Него, защото сме едно с Него. Ние сме възкресени с Него, защото сме едно с Него. По Божия благодат, всеки вярващ е отъждествен с Исус. Той е бил даден на Господа Исуса от преди създаването на света и е бил поставен под Неговия завет. Господ е пострадал заради него и всеки спасяващ се умира в Христа, Който го представлява. Но той и възкръсва в Него по силата на вечния съюз между осветения и неговия Спасител. Така вярващият продължава да живее, защото Господ е казал: „Понеже Аз живея и вие ще живеете“ (Йоан 14:19).

В църковната история ще открием множество повратни моменти. Един от най-значимите обаче е слабо познат на повечето християни: указът на император Теодосий I от 380 година. За пръв път в историята е направен опит да се принудят хората да станат християни чрез юридически инструменти. Налага се един стил, който става все по-ясно изразен по-нататък при управлението на Теодосий: да се използва държавният апарат да потискане на многообразието на религиозни възгледи. Този държавнически акт, както и цялостната дейност на императора до голяма степен предопределят по-нататъшното религиозно и културно развитие на Европа.