Откъси от „Дневници“ на Ал. Шмеман

За християнството и културата (160 стр.)

Проверката – не на Христос, не на Евангелието, не и на Църквата в последната ѝ същност (тази, която е даденост и не зависи от никакви приемания), а на историческите форми на християнството... – е в културата, създавана и вдъхновявана от него. Културата на конкретната епоха – това е огледалото, в което християните трябва да виждат самите себе си, степента на своята вярност към „едното потребно“, към „победата, която побеждава света...“. Те обаче обикновено дори не поглеждат в това огледало, смятат това нещо за „недуховно“ и „нерелигиозно“ (какво са например невъзможните в примитивизма си декламации [от духовни лица] против театъра и литературата), въпреки че кръвната, необходимата връзка на християнството с културата съвсем не е в това, щото християнството да бъде правено „културно“ и по този начин привлекателно и приемливо за „културния“ човек. Тъкмо културата обаче (не биологията, нито физиологията, нито „природата“) е светът, който християнството съди, изобличава и в крайна сметка преобразява. Да, то е над културата, но не може да бъде под нея или вън от нея. Самото понятие за Царството Божие е в състояние да „взриви“ културата, но цялата работа е там, че „вън“ от културата не е възможно нито да го разберат, нито да го чуят, нито да го приемат.

За личността, родината и национализма (207 стр.)

Имайки „родината“ си във Франция и бидейки част от руския „народ“, в крайна сметка почувствах като моя държава САЩ. И какво следва от всичко това – „съборна личност“? Освен родината (връзката с която не аз съм избирал и която поради това ми е „дадена“, която представлява факт) може би всичко останало. В този смисъл (най-важния) – това е Църквата, а в останалите (вторични и неизключващи се един друг) смисли – това е руският народ, Америка, емиграцията и по-малките „единици“ (семейството, разбира се...). В богословски план това може да бъде изразено като възможността всяка личност (ипостас) да ипостазира различни природи (усии). Тоест личността сама по себе си е „съборна“ – тя може и е длъжна да събира в себе си и да съединява разделеното по „природа“ и теоретично не познава предел на това „събиране“, или по-точно, на неговата пълнота в Христос, в Богочовека, Който съединява в Себе Си всичко. По този начин личността е също така и преодоляване на ограничеността на всяка „природа“ и следователно представлява съд над нея. Всеки „национализъм“ е отказ от този съд, подчиняване на личността спрямо природата, докато смисълът и силата на личността е в това, щото да победи, да очисти и да преобрази природата.

Христос, консерватизмът и революцията (310 стр.)

Ритъмът на падналия свят, това е Законът – това, с което обществото огражда себе си от разрушителния хаос, създаден от греха и падението. Всичко в епохата на закона – и културата, и религията, и политиката – в определен смисъл служи на закона и го изразява. Това е и „стилът“ в изкуството, и моралът в религията, и йерархията в обществото. Така в съответствие със „закона“ върви и изграждането, но тъй като в основата си е все пак „оградителен“, той неизбежно предизвиква не само противодействието на „злото“ и на „греха“ (тоест на престъплението), но и неизкоренима жажда у човека за „благодат“ – за свобода, за безграничност, за дух... Законът (по ап. Павел) предизвиква неизбежен стремеж към себепреодоляване... Тогава започва и кризата, която при това е очевидна, преди всичко в религията, в културата, в „политиката“. Това означава, че същите онези сили, които са породени от закона като преграда и ограждане от хаоса, започват да отричат и разрушават самата преграда в името на онова, което е по-високо от закона. Тъй като светът обаче остава паднал, на тези сили не им е дадено нищо да „създадат“ и те остават безблагодатни, двусмислени и дори самата насоченост към доброто се оказва разрушителна ... В „падналия“ свят няма и не може да има изход от този ритъм, нито негова сублимация и преодоляване. По този начин законът изразява правдата на „падналостта“, тоест истината за нея, и със самото това действие се явява прав. Кризата изразява правдата на търсенето, на жаждата за свобода – и в това е неговата правда. Правдата на консерватизма (само че консерваторите това не го знаят и не го чувстват) е тъжна, песимистична правда. Защото знанието за греха, за неговата разрушителност и неговата сила, е знание за този хаос, който е зад всяка преграда. До още по-голяма печал и трагедия обаче води „радостта“ от кризата, тъй като това е лъжлива радост, която приема за „благодат“ и „свобода“ лъжеблагодатта и лъжесвободата. Консерватизмът е печален и тежък, „революцията“ е ужасна и страшна, тя винаги е Петдесетница на дявола. Има само една криза, която е благодатна и спасителна, и това е Христос, защото само от тази криза се лее и благодат, и свобода. В Него е изпълнен Законът, но е изпълнена и Революцията... Точно затова обаче е толкова ужасно, когато самото християнство натежава до закон или се претворява в революция. Защото в това е и целият негов смисъл – че то е излизане от самия този ритъм, нагоре към висините. То е възможност да се живее с правдата на революцията вътре в закона (тоест в „падналия свят“) и с правдата на закона (който в падналия свят отразява строя на битието) – вътре в революцията. Защото както законът е „в името“ на онази правда, с която живее революцията, така и революцията е „в името“ на правдата, с която безсилно живее законът... По този начин християнството се оказва тяхно съвпадение, една coincidentia oppositorum1, и този „синтез на закона и революцията, изпълняването им един в друг – именно това е и Царството Божие, самата правда, самата истина, самата красота, тъй като е Живот и Дух...

Християнството е загубило радостта (753 стр.)

Какво е загубило християнството, преди откърмения от самото него свят да се „отдръпне“ от него и да започне свой съд над християнската вяра? Загубило е радостта, но отново не „природната“ радост (както и природната любов), не радостта, която е оптимизъм, не радостта от земното щастие, а онази Божия радост, за която Христос е казал, че никой няма да ни я отнеме. Само тази радост знае, че Божията любов към човека и света не е жестока, и го знае затова, защото самата тя е от това „абсолютно“ щастие, за което ни е създал Бог. Християнството (а не Църквата в своята мистична дълбочина) е загубило своето есхатологично измерение, обърнало се е към света като „закон“, като „съд“, като „изкупление“ и „раздаване на справедливост“ – като религия на „задгробния свят“ и накрая е забранило „радостта“ и е осъдило „щастието“. И тук няма разлика между Рим и Калвин – светът просто е въстанал против християнството в името на земното „щастие“ и цялото му вдъхновение, цялата му мечта, всички негови утопии и идеологии и др. под. – та трябва ли това да се доказва? – са всъщност „земна есхатология“. Парадоксът на историята на християнството е в това, че – веднъж престанало да бъде „есхатологично“ – то е направило „есхатологичен“ света! ... Светът е създаден от Щастието и за щастие и всичко в него „вещае“ това щастие и към него всичко призовава, всичко за него свидетелства със самата си „крехкост“. В падналия, загубил щастието, но въпреки това тъгуващ за него и въпреки всичко чрез него живеещ свят християнството е открило и подарило щастие, изпълнило е – в Христос – този свят с щастието като „радост“. След което самò го е „заключило“. И тогава светът е възненавидял християнството (именно християнския свят) и се е върнал към своето си „щастие“. Но вече отровен от нечуваното обещание за абсолютно щастие, е започнал да строи това щастие, да „прогресира“ към него и на него – бъдещото – да подчинява настоящето... А ето че сега, затваряйки този кръг, самото християнство – за да си завоюва обратно своето място в света и в историята – приема тази земна есхатология и започва да уверява себе си и другите, че именно към това земно щастие то всъщност винаги се е и стремило и че за нищо друго не са учили нито Христос, нито Църквата.

То е разцепено на „консерватори“ (тъгуващи по религията на закона и въздаване на справедливост, която самите те са създали) и „прогресисти“ (служещи на бъдещото земно щастие), но ето кое е любопитното: и едните, и другите не ненавиждат нищо така, както призива към радостта и напомнянето за онази „велика радост“, с възвестяването на която и с подаряването на която започва Евангелието, с която християнството живее (радвайте се, радвайте се в Господа и пак ще кажа – радвайте се!) и която (а не някаква награда) чака. Едните казват: „Как може да се радваме, когато милиони хора страдат! Трябва да се „служи на света“... Другите казват: „Как можем да се радваме в този свят, който лежи в злото?“. И не разбират, че ако в някакъв миг (който тайно и скрито продължава със светците) Църквата е победила света, то го е победила само с Радостта и с Щастието.

• 1. Съвпадение на противоположностите. (Б.р.)