Кралица Мери Тюдор се възкачва на английския трон през 1553 година. През следващите години тя осъжда на смърт – често чрез изгаряне на клада – над 200 души заради техните религиозни убеждения. И така влиза в историята с прозвището „Кървавата Мери“, макар че всъщност е погубила далеч по-малко хора от своя жесток и безскрупулен баща. Мнозина от нейните жертви се отличават обаче със своето благочестие.

Може ли християнинът да се впише в живота на един народ, който бива обожествен от своята власт? Лутеранският богослов Дитрих Бонхьофер (1906–1945 г.) отговаря, че дълг на всеки вярващ е да противодейства на такъв режим и на такава идеология. Това му отрежда съдбата на затворник в концентрационен лагер и в крайна сметка го осъжда на смърт.

Джордж Уошбърн (1833–1915) е американски протестантски служител и мисионер, посветил десетилетия от живота си на служение сред българите. В продължение на четвърт век е ректор на известния Робърт колеж в Цариград, чиито възпитаници са плеяда български политически и обществени дейци. Изиграва ключова роля при дипломатическата подготовка и международната защита на Съединението. Предлагаме на читателите малък откъс от книгата му „Петдесет години в Константинопол. Спомени от Робърт колеж“.

За съжаление са много свидетелствата, че българският народ не се води от идеала „Съединението прави силата“. Изглежда, че народната поговорка „Всяка коза – на свой крак“ отразява далеч по-точно обществените ни дела. Слава Богу, в нашата история има поне едно голямо изключение: Съединението между Княжество България и Източна Румелия. Едно автентично българско дело, с което можем и трябва да се гордеем. Един същински подвиг на малкия ни народ, дръзнал да се опълчи срещу мощта на руския император и срещу неодобрението на почти всички световни сили. Една дата, която напълно заслужава да бъде истинският национален празник на България. Тъкмо защото носи спомена за извисяване над типично българското.

Вървя заедно с останалите по моста към о. Персин и си мисля, че той е малко достъпен, малко познат и малко изминат път към неотдавнашната ни история. История, която плаши с грозното си и озъбено лице. История, с която не се гордеем. История, която отказваме да срещнем вече двадесет и пет години. Плаши ни с гротеската на настървената си, саморазпалваща омраза към всеки, който е различен; с методичния и яростен стремеж да унищожи всеки волен устрем на духа, всеки порив за знание и съпричасност към широтата и размаха на света.

Има мостове, които майстори-архитекти са проектирали с години, за да бъдат не само удобни, но и красиви. Има мостове, които са гигантски инженерни съоръжения и изграждането им поглъща много усилия и средства. Но най-трудно се прекарват мостове, които ни отвеждат в тъмното минало – за което малцина си спомнят или пък което предпочитаме да забравим, за да не тормози съвестта ни.

Неефективността на съдебната система и развалата сред магистратите са една от постоянните теми в публичното говорене днес. Почти никой не вярва на съда и на способността му да наказва престъпниците и да решава спорове. Има нещо много българско в тази картина. Българинът е склонен сам да раздава справедливост, поне с думи. Като търси мярката за справедливост в някакво общонародно мнение, общонародна правда. Дълго време тази правда си остава наистина само под формата на мнение, но ето че смутните времена в средата на XX век откриват възможности за грубо налагане на „народна правда“, за каквото българинът преди не е и мечтал… Оттогава изминаха седем десетилетия. Обезглавеният някога народ започна да търси своите достойни водачи, които да го изведат от блатото. И недоумява защо такива няма или се намират трудно. Защото не осъзнава, че сам се е осъдил на такова състояние.

Към края на XIX и началото на XX век България излиза от своето Възраждане с голям духовен и интелектуален потенциал. Въпреки историческите превратности и катастрофалните последствия от войните през 1913–1918 г., следващите две десетилетия на Третото българско царство са белязани от осезаем напредък и от постепенното оформяне на същински национален елит: духовен, политически, стопански, културен, военен. Малката ни държава има всички шансове да се впише в семейството на развитите европейски страни. Но установената след преврата на 9.IX.1944 г. комунистическа диктатура успява да зачеркне тези перспективи. Особено чрез проведения планомерен и всеобхватен погром на националния елит.