Съдът на(д) един народ

Неефективността на съдебната система и развалата сред магистратите са една от постоянните теми в публичното говорене днес. Почти никой не вярва на съда и на способността му да наказва престъпниците и да решава спорове. Има нещо много българско в тази картина. Българинът постоянно страда от остра липса на справедливост – не само в обществото, но и някак в живота въобще. Неслучайно е измислил и си повтаря поговорката „Бог високо, цар – далеко“. Няма кой да защити правдата по нашата грешна земя. Бог се възприема като неясна сила, безразлична към нашите страдания, а държавните власти са заети с техните си користни интереси, вместо да налагат закона.

Затова българинът е склонен сам да раздава справедливост, поне с думи. Като търси мярката за справедливост в някакво общонародно мнение, общонародна правда. Дълго време тази правда си остава наистина само под формата на мнение – който не живее според нея, попада под народното проклятие, но все пак продължава да живее и, в крайна сметка, подлежи на съда на историята. (Спомнете си Вазовата „Грамада“.) Но ето че смутните времена в средата на XX век откриват възможности за грубо налагане на „народна правда“, за каквото българинът преди не е и мечтал. С помощта на нахлулите в страната съветски войски е установена „народна власт“. Тя е дадена в ръцете на „народни хора“, за които Бог няма, а законността и съдът са отживелици. Тяхната правда е правото на насилието, завистта и клеветата. За тях „народът“ е олицетворение на собствената им примитивност. А ръцете им са развързани да се саморазправят с тези, които не смятат за част от този народ – т. е. с всички, които ги превъзхождат по нещо.

„Народни съдии“ (I състав на Народния съд); източник: Държавна агенция „Архиви“

Саморазправата е страшна. За няколко седмици след 9.IX.1944 г. очаквалата толкова дълго правда българска земя се напоява с кръвта на хиляди невинни свои чада. Малко по-късно, за прикриване на извършените и за оправдаване на планираните нови убийства и издевателства, е съставен нарочен „Народен съд“. Неговите заседатели са все „народни хора“; малцина от тях имат юридическо образование. Но затова пък имат достатъчно остро чувство за „народна правда“, за да погубят цвета на нацията, без да им мигне окото.

Оттогава изминаха седем десетилетия. „Народната република“ България рухна под тежестта на собствената си неправда. Новите времена донесоха нов тежък дефицит на справедливост в обществото. Обезглавеният някога народ започна да търси своите достойни водачи, които да го изведат от блатото. И недоумява защо такива няма или се намират трудно. Защото не осъзнава, че сам се е осъдил на такова състояние. Народният съд е бил всъщност съд не на народа, а над народа. Осъдихме сами себе си на безпътица, на безпаметност, на бездуховност, на изоставане в развитието спрямо свободния свят.

„Народен обвинител“ (Г. Петров); източник: Държавна агенция „Архиви“

Може да се възрази, че Народният съд не е бил народно дело. Историческите факти говорят, че става дума за планомерно унищожение на националния елит, подготвен от служители на една чужда сила, СССР, с цел пълното подчиняване на България и лесно манипулиране на нейното население. (Вж. краткия исторически преглед на събитията около Народния съд.) Но все пак остават трудни и страшни въпроси. Защо този погром се е случил само в България, а не и в останалите източноевропейски страни, които също са били под съветска окупация? И там властта е упражнявана от комунисти, подчинени на Москва, които обаче не са стигнали до такива низини на националното предателство и до геноцид. Защо забравата относно деянията на Народния съд е обхванала напълно и младото, и по-старото поколение? Дали защото не забравяме твърде лесно онези дела, които негласно бихме оправдали? Дали националният събирателен образ бай Ганьо с неговото „Калпав народ било това учените!“ не би издал същите присъди, ако беше заседател в Народния съд?

Има едно силно библейско предупреждение срещу тези, които се опитват да съдят според своята собствена правда: „И ти си без извинение, о човече, който и да си, когато съдиш другиго; защото в каквото съдиш другия, себе си осъждаш… Божията съдба против тези, които вършат тези работа, е според истината“ (Рим. 2:1,2). Мисля си, че това се отнася не само за отделни хора, но и за цели народи и култури. Бог може да е високо според българското разбиране, но често „слиза“ сред народите, за да ги съди. И то не само при Второто пришествие, но и в историята – примерите на Содом и Гомор, на Египет, Ниневия и Вавилон и на самия избран Божий народ са красноречиви. Ако Божият съд против тези нации е бил строг и неумолим, има ли основания да смятаме, че ще отмине нашия народ?

Дадено ни е време за национално покаяние, за да издигнем Христовата правда вместо нашата. Но се боя, че това време не е много.