Да прокараш мост

Има мостове, които майстори-архитекти са проектирали с години, за да бъдат не само удобни, но и красиви. Има мостове, които са гигантски инженерни съоръжения и изграждането им поглъща много усилия и средства. Но най-трудно се прекарват мостове, които ни отвеждат в тъмното минало – за което малцина си спомнят или пък което предпочитаме да забравим, за да не тормози съвестта ни.

В България това тъмно минало е съвсем недалечно, но затова пък е добре забравено: годините на комунистическия терор. Въпреки че излязоха на бял свят толкова много документи и спомени на очевидци. Въпреки че от репресиите са пострадали толкова много хора и тяхното потомство. Въпреки че комунистическият режим беше обявен за престъпен с решение на Народното събрание (2000 г.). Въпреки че и днес продължаваме да страдаме от тежките последствия на този режим. Блатото на забравата се разраства и бързо покрива десетилетията, предопределили сегашното жалко и убого състояние на нашата страна. И в това блато започват да загниват ценности, идеи и проникновения, до които предишните поколения са достигнали – през горнилото на страданията. Потъва в забрава и примерът на достойни българи, запазили своя дух и човешко достойнство, образци на силни личности, от които толкова се нуждаем днес.

Прокарването на мост през това блато е не само морален дълг пред предците и потомците ни. То е една спасителна за българската нация мисия. Всяко усилие в тази посока заслужава похвала и подкрепа. Такава е мащабната инициатива „Белене – мост между поколенията“, подета от новооснования културен център „Евгений Босилков“ в едноименния град. Амбициозната цел е да се създаде Музей на жертвите на тоталитарните режими, а на съседния остров Персин, на мястото на зловещия комунистически концлагер, да се изгради национален парк-мемориал.

Под знака на инициативата „Белене – мост между поколенията“ премина и тазгодишният национален събор в памет на всички хора, прекарали част от младостта си – а някои и оставили костите си – в концлагера Белене. На 30 май 2015 г., Черешова задушница, на о. Персин се стекоха няколкостотин души от цялата страна: малко на брой все още живи концлагеристи, техни потомци, радетели за осветляването на комунистическото минало и за духовното възраждане на страната. Екип на списание ХАРТА също имаше удоволствието да се включи в паметната проява.

Иначе физически мост до о. Персин отдавна е прокаран. Военен понтон, по който могат да преминат и тежки машини. Вървим по него и сме впечатлени от бързото течение на реката. Разстоянието до острова е малко (200–300 метра) и водите са бързи. Бягство с плуване е било на практика невъзможно. Правим първи стъпки на острова, покрит с пищна растителност: предимно върби и каваци. Един бивш лагерист разказва как се е почувствал, когато попада тук. Взет от Шуменския затвор, прекаран заедно със събратята му по съдба с конски вагони и стоварен посред нощ на брега, той е удивен, че наоколо няма кордон от милиционери и телени мрежи. Защото просто не знае къде се е озовал. Тепърва му предстои да изходи 9 км пеша до т.нар. Втори обект, мястото на лагера. Ние днес изминаваме разстоянието с бусчета. Пътят е доста лош, съставен от полуразбити и прорасли с трева бетонни блокове. Потапяме се в дивна природа и изобилна зеленина. Един почти недокоснат от цивилизацията свят, който мълчи и не подсказва на какъв взрив от зло и човешко падение е бил свидетел.

Физическото оцеляване в лагера на Втори обект е било първостепенна задача. Първите лагеристи е трябвало да копаят и изградят примитивни землянки, в които да спят. Впоследствие изникват бараки, в които са били наредени дървени нарове на два етажа. При пролетното пълноводие островът често е бил наводняван и заблатяван. При един такъв случай бараките на лагеристите са залети. Всички се покатерват на горните нарове и се нареждат като есенни птици на жица; на човек се падат около 40–50 см дъска. Бедствието трае няколко дни. През това време охраната идва с лодки веднъж на ден и подхвърля по 350 г хляб и раздава някаква помия, която трябва да мине за чорба. Трудно е да си представиш как се оцелява в такива условия.

Днес от първоначалния лагер на Втори обект не е останало нищо. Лагерът е активно използван около 10 години и през него преминават десетки хиляди хора от цяла България. Тяхната „вина“ е една: инакомислещи, различни, синове на „народни врагове“ или просто способни. През 1959 г. лагерът е официално закрит – за да се запуши устата на западните медии и дипломати, че в България има все още концлагери. Десетилетия по-късно, по време на т.нар. „Възродителен процес“ (1984–1989 г.), на мястото на Втори обект са построени затворнически сгради. В тях са въдворени български турци, оказали съпротива при насилствената смяна на имената им с български. И в последните си години комунистическият режим не изменя на човеконенавистническата си същност.

Занемарените блокчета на един или два етажа, с решетки по прозорците, оформят рамката на днешната възпоменателна проява. Между тях е издигната дървена естрада за приветствия. Но преди да чуем речи, на естрадата се качва най-младото поколение: деца и младежи от Белене, които пресъздават (нима това изобщо е възможно?) сцени от лагерния живот1. Представлението завършва с откъс от книгата на протестантския пастир Харалан Попов, концлагерист и оцелял по чудо при едно от наводненията, със силата на Христос.

Проявата беше уважена и от някои държавни институции. Президентството на републиката беше представено от съветничката на президента Румяна Коларова, а парламентът – от неговия председател Цецка Цачева. Но естествено фокусът падна върху малцината останали живи политически затворници. Някои от тях взеха думата за кратки речи. Поразително е, че в тези хора не е останало озлобление, нито жажда за мъст. Всъщност, напълно е обяснимо. Ако се бяха предали на омразата и злобата, надали биха оцелели. Именно високият им, бодър, градивен дух, а, при някои от тях, и християнската им вяра и простителност са ги запазили като човеци. Концлагерът е бил за тях много тежко изпитание, но не и удар, който е съсипал и обезсмислил живота им. За Стефан Бочев и Петко Огойски, например, Белене се превръща в истинска школа по народопсихология, изследователски терен за размисъл върху българската национална съдба. И те са ни оставили писмените си трудове по темата: „Белене. Сказание за концлагерна България“ и „Записки по българските страдания“. Но и тези лагеристи, които не са написали книги със спомени, са се изправяли пред трудния, гнетящ въпрос: „Защо се случи всичко това – не само с нас, но и със страната?“

„Ще знаете, че това, което се случи с България, дойде от Всевишния…“, казва ни един бивш концлагерист, с когото се заговорихме. „То не беше случайно, нито просто дело на комунистите. То беше закономерно. И трябваше да се случи, за да прогледнат мнозина за истината. Лично аз платих скъпа цена. Но не съжалявам, иначе много неща нямаше никога да ми станат ясни.“ Слушаме го и въздишаме в себе си. Нима пътят към истината трябва да е винаги толкова трънлив, толкова мъчителен? И дали толкова хора са прогледнали? Защото няма и помен от национално покаяние за престъпленията и лъжите на комунизма. А огромен дял от младото поколение, което не помни този период, не знае нищо за него, пък и не се интересува…

Тъкмо затова прокарването на мост към миналото е от решаващо значение. Истината за българския комунизъм трябва да бъде изкарана от Персинските блата, и изобщо от блатото на забравата. Да стане позната, да бъде прегърната с цялата си нелицеприятност, да бъде помнена. Греховете на тогавашните управници трябва да бъдат назовани и осъдени. А целият народ трябва да осъзнае и изповяда своя голям грях: че е мълчал бездушно и страхливо. Че „реалният социализъм“ накрая му се е усладил. А също, че бърза да забрави и че продължава да мълчи, след като вече четвърт век няма от какво да се страхува. Иначе обновлението на България няма да дойде.

Напускаме Персин обратно по понтонния мост. Смълчани сме от преживяното. Зад нас остават много неизказани човешки страдания. Надеждата ни е обаче, че за тях ще се разказва. Дай Боже, националният парк-мемориал на острова скоро да стане реалност!

* * *

• 1. Според репортаж за възстановката, излъчен по Нова ТВ, тя е „възмутила обществото и социалните мрежи“. На това нейният инициатор, енорийският католически свещеник отец Кортези, италианец, иронично отговаря: „Това при нас в Европа се казва театър, култура. При нас във всяко училище през януари месец за Холокоста се правят пиеси с деца като надзиратели. Може би е изненада за България, защото тук не са правени такива неща, но при нас е култура, театър.“ Вж. също коментар по този повод на Катя Стоянова в BurgasNovinite.BG, „Кой се уплаши от това, че деца в Белене пресъздават история, защото я няма в учебниците!?“