Протестантите, католиците и новото евангелизиране на Европа (част 1)

Първата евангелизация на Европа и европейската идентичност

Да започнем с един странен въпрос: „Какво прави Европа европейска?“ Още от Античността се е твърдяло, че Европа е нещо различно от Азия, но разделителната линия не е била особено ясна. Добрите коментатори по темата винаги са признавали, че границата е най-вече културна, а не географска. Това наблюдение ни кара да гледаме под различен ъгъл, когато мислим за ново евангелизиране на Европа. Особено като вземем предвид, че християнизацията прави Европа такава, каквато я познаваме днес: като култура или семейство от култури.

Бих казал, че Европа е именно Европа главно поради първата евангелизация на континента, започнала от южната му част през I век и обхванала го изцяло между 500 и 1300 г. За оформянето на Европа изиграват роля много теми от християнското богословие и етика. Но най-вече християнските философски понятия за човечност, рационалност и прогрес създават западната цивилизация и осигуряват нейното процъфтяване.

Разпространение на християнството през 1000 г. (розово). Езическите територии са в зелено, а ислямските – в оранжево. Автор: Г. Дойзен (1886); източник: Уикипедия.

С това твърдение не отричам гръко-римските приноси за Европа. Но дори и класическите понятия са внесени в доста части от континента от християнски учени-мисионери, работещи в средновековните манастири, катедрални училища и, впоследствие, университети. Европа е европейска основно поради светогледа, който се разпространява при първата евангелизация на континента. Плодът на тази евангелизация е бил вярата в човешкото достойнство, рационалност и прогрес.

Това развитие, подкрепено от съответен светоглед, е било доста практично. Ерата, която секуларистите някога са наричали „Тъмните векове“, всъщност е била епоха на удивителен технологичен напредък. Между 500 и 1300 година повсеместно започват да се строят водни и вятърни мелници, да се използва конска сила в земеделието и транспорта, да се прилага дълбока оран, която революционизира селското стопанство, да се изобретяват устройства като очила, компаси и часовници. Технологичният напредък е вървял успоредно с християнизацията на Европа. По думите на социолога Родни Старк:

„Коренът на всички тези забележителни развития може да се открие в уникално християнското убеждение, че прогресът е морален дълг пред Бога, свързан с дара на разума. Че новите технологии и техники неизменно ще ни водят напред става фундаментално положение в християнската вяра. Затова никой епископ или богослов не е отрекъл употребата на часовник или ветроходни кораби – докато и двете са били осъдени от религиозни съображения в различни незападни общества.“

Това развитие е имало и теоретичен характер. Многостранната връзка между християнство, рационалност и признаване на човешкото достойнство се превръща в отличителна черта на европейската мисъл при нейното разгръщане по време на и след залеза на Римската империя.

На теоретично ниво тази положителна връзка може да се открие у мислители като бл. Августин (354–430), Анселм Кентърбърийски (1033–1109) и Тома Аквински (1225–1274). Синтезът между библейско и класическо наследство, на който те се явяват представители, включвал избрани теми от множество източници в класическата гръцка и римска етика, метафизика и педагогика, но всички те се прилагали в библейска светогледна рамка и с библейски поглед към човешкото състояние. Тези принципи укрепвали основата на европейското общество в продължение на хилядолетие и са запазили известно влияние и днес.

Европейската идентичност и повторната евангелизация на Европа

Но междувременно поради повсеместната неграмотност, поквара, насилническа политика, лошо богословие и натрупването на предания, християнското послание започва да се обвързва твърде много с подчинението на видимата Църква. В Западна Европа това е Римокатолическата църква. Практически без конкуренция, към късното Средновековие тя се е отклонила много от Евангелието. Предизвикателството, отправено към нея от Лутер, било крайно необходимо. То води до повторната евангелизация на Европа, произтичаща от Реформацията в многообразните ѝ форми.

Протестантите преоткриват благодатта, свободата на Евангелието и силата на Библията. Би било некоректно и неточно да се твърди, че католиците напълно са отхвърлили истинската християнска вяра. Но като институция (чрез Контрареформацията и Инквизицията) тяхната реакция е била защитна – те оказват яростна съпротива на „протестантската ерес“.

Независимо от всичко, многозначително е, че Европа става по-европейска тъкмо под влиянието на Реформацията и Контрареформацията. Вече са налице две големи, съперничещи си версии на християнството, като и двете използват рационалността и образованието в защита на своята вяра. Така рационалността, движена от вярата, става още по-отличителна черта на европейското общество.

Това е особено характерно за предимно протестантските райони на Европа. Протестантите учат, че всеки трябва да чете Библията, и това убеждение води до огромни културни промени. Светото Писание е преведено на много европейски езици, което води до тяхното стандартизиране и до масово ограмотяване. Стандартизираните езици и общодостъпното образование, включително и за момичета от бедни семейства, е последствие от Реформацията. Други мащабни процеси в Европа също са вдъхновени от Реформацията. Някои виждат пряка връзка между учението за оправдание чрез вяра и модерната демокрация.

Дори и при крайното си противопоставяне, протестанти и католици продължават да споделят много общи доктрини: вярата в Триединството, Въплъщението, Възкресението и в боговдъхновеността на Библията. Съперничеството им обаче е ожесточено, вероятно поради липсата на други идеологически конкуренти. През XVI и в началото на XVII век нито ислямът, нито секуларизмът са се борили за умовете и сърцата на европейците; в културно отношение последните са били християни, даже и да не са живеели с вяра. Въпросът е бил просто дали си католик или протестант.

По мое мнение секуларизмът се появява около 1650 г., всред разгорещените борби между католици и протестанти. Възходът му се подхранва отчасти от схващането, че войните в Европа в предшестващия стогодишен период са се дължали предимно на съперничеството между тези групи. Намирам това схващане за едностранчиво. Зад тези войни са стоели и мотиви без връзка с религията; особено политиката на големите сили, примесена с алчност. Но споменатото схващане е било и все още е една от движещите сили на секуларизма в Европа. Като преподавател по хуманитарни науки в големи европейски университети, аз съм чувал много способни студенти да твърдят, че протестантите и католиците биха подновили религиозните си войни, ако не бъдат ограничавани от изцяло светски правителства.

Макар че Просвещението посява семената на секуларизма, не всички от водещите мислители от това течение са били атеисти. Някои са били практикуващи християни, а други, като например Джон Лок, често цитирали Библията. Като цяло, религията на ранното Просвещение била деизъм: идеята за Бога като велик Часовникар, привел света в движение, но без да се намесва по-нататък в неговия ход. Деизмът позволява на европейците да съхранят много от ключовите убеждения, направили Европа европейска, като високата ценност на човешкото достойнство, рационалността и образованието, и същевременно да отхвърлят както католицизма, така и протестантството. Повечето деисти изоставили спорните доктрини за спасението, тайнствата и духовната власт; те предпочитали размита религиозност, в която нямало място за специфично протестантски или католически разбирания.

Ала деизмът на Просвещението е нетраен. Макар че деизмът произлиза от аргументи за съществуването на Бога, хората, отрасли в такава култура, били склонни да изгубят вярата си в рационалността. Това закономерно води до появата на мислители като Маркс, Ницше и Фройд: видни представители на следпросвещенския секуларизъм. Последните не са били само атеисти – те отхвърлят по-ранните разбирания за рационалността и човешкото достойнство, с които християнството е допринесло за европейската култура, и застъпват морален релативизъм. Затова секуларизмът подхранва тревогата ми, че някои отличителни черти на европейската цивилизация са под заплаха и че са поставени под съмнение ключови предпоставки, направили Европа европейска.

Вярата в рационалността и в човешкото достойнство са органични части от по-широкия християнски светоглед. Днес на мнозина европейци, чиито светоглед не включва специфични богословски положения, им се иска да продължат да вярват в рационалността и човешкото достойнство. Не е ясно обаче дали културният плод може да узрее без богословското дърво, на което е израснал. Тази ситуация оказва съществено влияние както на усилията ни в евангелизацията, така и на всичко, което се случва в общественото пространство. Например, без позоваване на библейското учение за творението, днес хората са ужасно затруднени да кажат откъде са се взели човешките права и затова стигат до всевъзможни, взаимноизключващи се идеи относно съдържанието на тези права. Комунистите казват, че човек има права, каквито му даде държавата; постмодернистите казват, че в определен смисъл правата произтичат от самите нас и се основават на нашите лични интереси. А ето ви и един пример от евангелизационната практика. Познавам една европейка, която е стигнала до вярата в Христа като зрял човек, а като дете е била обучавана според комунистическата доктрина. Отначало ѝ изглеждало невъзможно да разбере защо Исус е толкова важен, при положение, че животът ѝ е просто космическа случайност и резултат от сляпа еволюция, а религията е „опиум на народите“. След като започнала да възприема идеята, че е създадена по Божий образ, тя вече била в състояние да проумее значението на Исус и на спасението. За да повярва в Исус, тя първо трябвало да повярва в човешкото достойнство. Може ли да се вярва в човешкото достойнство и рационалност без християнското дърво, от което тези идеи са произрасли?