Необикновеният живот на Мартин Лутер

„Най-сетне, размишлявайки ден и нощ, с Божията милост започнах да разбирам, че праведността на Бога е тази, чрез която живеят праведните, посредством дар от Бога, а именно вярата. В този момент се почувствах така, сякаш бях роден отново и влязъл в самия Рай през широко отворените му врати.“

През XVI век Лутер предизвиква противоречиви мнения у хората. Един католик го смятал за „демон в човешки образ“. Друг първоначално се отнасял критично към богословието му, но по-късно заявил: „Единствено той е прав!“

Днес, 500 години по-късно, преобладаващата оценка за Лутер е положителна. Католици и протестанти потвърждават, че той не само е бил прав за доста неща, а и е променил историята на Западна Европа към по-добро.

Детство и духовен обет в бурята

Ма̀ртин се ражда през 1483 г. в градчето Айслебен, разположено на около 200 км югозападно от Берлин, в семейството на Маргарет и Ханс Лудер (според местното произношение). Отгледан е в Мансфелд, където баща му е работел в местния меден рудник.

Ханс праща сина си в латинското училище, а когато момчето навършва 13 години, го премества в университета на Ерфурт да учи право. Там Ма̀ртин взима бакалавърска и магистърска степени за най-малкия брой години, допустими според университетския правилник. Той се оказва толкова умел в публичните дебати, че си спечелва прозвището „Философа“.

През 1505 г. в живота му се случва драматичен обрат. Ужасна буря застига 21-годишния Лутер на път за Ерфурт. Една мълния удря земята близо до него.

„Помогни ми, Света Анна!“, извикал той. „Ще стана монах!“

Добросъвестният Лутер изпълнил оброка си: отказал се от всичките си притежания си и започнал монашески живот.

Духовен прелом

Лутер бил изключително отдаден монах. Той постоянствал в молитва, пост и аскетични упражнения: като се лишавал от сън, като прекарвал нощта без одеяло при смразяващ костите студ и като се самобичувал. Както след време ще каже сам: „Ако някой би могъл да заслужи Рая посредством монашески живот, то това съм аз.“

Макар че с тези средства Лутер се стремял да люби Бога с цялата си сила, той не намирал утеха. В него нараствал ужаса от Божия гняв: „Докосната от този преминаващ лъх на вечността, душата чувства и приема единствено вечно наказание.“

Когато Лутер в ранните си години четял Посланието към римляните и по-точно 1:17 – пасаж, превърнал се в „знаковия текст на Реформацията“ – в очите му всеки път се набивала не думата „вяра“, а „праведен“. Кой, все пак, би могъл да „живее чрез вяра“, ако не онзи, който вече е праведен? Текстът бил пределно ясен: „Праведният ще живее чрез вяра.“

Лутер отбелязва: „Мразех тази дума „правдата Божия“, на която бях учен от Преданието и която беше в устата на всички учители…[че] Бог е праведен и наказва неправедния грешник.“ Младият Лутер не бил способен да живее чрез вяра, защото не бил праведен – и той знаел това.

Междувременно му е възложено да развие докторска теза по богословие и да стане професор в университета във Витенберг. Докато чете лекции върху Псалмите (през 1513 и 1514 г.) и в хода на изследване на Посланието към римляните, той започва да вижда решение на дилемата си.

„Най-сетне, размишлявайки ден и нощ, с Божията милост започнах… да разбирам, че праведността на Бога е тази, чрез която праведните живеят, посредством дар от Бога, а именно вярата… В този момент се почувствах така, сякаш бях роден отново и влязъл в самия Рай през широко отворените му врати.“

След това откровение последвали и други. За Лутер, католическата църква вече не била институцията, утвърдена чрез апостолската приемственост; всъщност, тя била общност от хора, получили дара на вярата. Спасението се получавало не чрез тайнствата сами по себе си, а чрез вяра. Тезата, че човекът носи в себе си искрица доброта (достатъчна, за да открие Бога), за Лутер вече не била здрава основа на богословието, а учение на „глупци“. Смирението не било вече добродетел, чрез която се придобивала благодатта, а необходим отговор на дара на благодатта. Вярата не била вече съгласие с църковните учения, а упование в обещанията на Бога и в спасителната жертва на Исус.

Не след дълго революцията, протекла в ума и сърцето на Лутер, се разпространила из цяла Европа.

„Ето, тук стоя и не мога другояче“

„Лутер в Ерфурт“: Мартин Лутер, размишляващ над доктрината „само чрез вяра“ (sola fide). Картина на Йозеф Ноел Патон, 1861 г. (Wikipedia)

Всичко започнало в навечерието на празника на Вси Светии през 1517 г. На 31 октомври Лутер заковава на вратата на дворцовата църква във Витенберг своите знаменити 95 тезиса1. В тях той публично възразил срещу продажбата на индулгенции от един проповедник на име Йохан Тецел. Индулгенцията представлявала документ, изготвян от църквата и купуван от миряните за самите тях или за починали лица, за да ги освободи от църковно наказание2 за греховете им. Тецел проповядвал, „В мига, когато вашата монета в ковчежето издрънчи, една душа от Чистилището към Рая ще излети!“

Лутер твърдо се противопоставил на църковната практика с индулгенциите и призовал към открит дебат по предложените точки. Но далеч преди да се състои такъв, тезисите му се разпространили в цяла Германия като призив за реформа. При това въпросът с индулгенциите бързо бил изместен от въпроса за авторитета на Църквата по принцип: „Има ли право папата да издава индулгенции?“

Оттук насетне събитията се развили бързо. На публичен дебат в Лайпциг през 1519 г. Лутер заявил, че „обикновен мирянин с Библия в ръката“ превъзхожда и папата, и църковните събори, ако са без Библия. Той бил заплашен с отлъчване от Църквата.

Лутер отвърнал на заплахата с трите си най-важни съчинения.

• В „Обръщение към вярващите немски благородници за подобряване на състоянието на християнството“ той твърди, че всички християни са проповедници, и призовава управниците да предприемат реформи в Църквата.
• Във „Вавилонският плен на Църквата“ той съкращава броя на тайнствата от седем на две (Кръщение и Господня трапеза).
• В „За свободата на християнина“, той казва на вярващите, че са свободни от старозаветния Закон (и особено от всякакви съществуващи църковни закони), но в замяна на това имат свят дълг да обичат ближния си.

През 1521 г. Лутер е призован на заседание на германския Райхстаг във Вормс, в присъствието на Карл V, император на Свещената Римска империя. Лутер пристига подготвен за друг дебат, но бързо проумява, че е изправен пред съд, на който ще бъде притиснат да се отрече от възгледите си.

Във Вормс Лутер заявява: „Освен ако не ме убедите чрез Свещените Писания или чрез ясни и напълно убедителни доводи… аз не мога и няма да се отрека, защото не е нито благоразумно, нито мъдро да се действа против съвестта.“ И добавя: „Ето, тук стоя и не мога другояче. Бог да ми е на помощ! Амин.“

• 1. В тях е направена последователна критика, характерна за академичните диспути, на практиката за опрощаване на грехове пред Бога чрез заплащане на пари на Църквата. Засягат се и други доктринални въпроси, най-вече този за Чистилището.
  
  За илюстрация, ето няколко от тезисите на Лутер:
  
  1.Когато нашият Господ и Учител Исус Христос каза: „Покайте се“ и т.н. (Мат. 4:17) Той пожела целия живот на вярващите да бъде живот на покаяние.
  
  62. Истинско съкровище на Църквата е най-святото Евангелие на славата и Божията благодат.
  
  76. Ние, напротив, твърдим, че папската индулгенция не може да отмахне най-малкия простителен грях, което включва и вината за него.
  
  94. Християните трябва да бъдат насърчавани да се стремят да следват след своя глава Христос през наказания, смърт и през ада
  
  95. и че по-добре е да се тъгува в това; през много скърби да се влезе в Божието царство (Деян. 14:22), отколкото да се успокояваме сами с лъжлива духовна сигурност.
  
  Пълен текст на тезисите на Лутер можете да намерите в превода на български от Анна Маринова
• 2. Например, временно недопускане до общение (епитимия) или мъки в Чистилището (за починали християни).