„България е малка страна…“ Така започва или завършва средностатистическият свободен разговор по исторически или културни въпроси, свързан с нашата родина. Мисълта обикновено е облечена в лека въздишка. Друг път е придружена с намигване, в което се чете риторичен въпрос: „Нали се сещаш?“ Веднага трябва да се сетиш. България е малка страна и затова от нея не зависи нищо. Включително и вътрешните ѝ работи. Винаги трябва да се съобразяваме с големите: Великите сили, Големия брат, влиятелния съюзник. „Трябва да се снишим“, както казваше комунистическият вожд Тодор Живков, управлявал тази страна над три десетилетия и чудесно олицетворил нейния дух. Ако никой не те пита – а обикновено е така – трай си.

Вървя заедно с останалите по моста към о. Персин и си мисля, че той е малко достъпен, малко познат и малко изминат път към неотдавнашната ни история. История, която плаши с грозното си и озъбено лице. История, с която не се гордеем. История, която отказваме да срещнем вече двадесет и пет години. Плаши ни с гротеската на настървената си, саморазпалваща омраза към всеки, който е различен; с методичния и яростен стремеж да унищожи всеки волен устрем на духа, всеки порив за знание и съпричасност към широтата и размаха на света.

Има мостове, които майстори-архитекти са проектирали с години, за да бъдат не само удобни, но и красиви. Има мостове, които са гигантски инженерни съоръжения и изграждането им поглъща много усилия и средства. Но най-трудно се прекарват мостове, които ни отвеждат в тъмното минало – за което малцина си спомнят или пък което предпочитаме да забравим, за да не тормози съвестта ни.

Неефективността на съдебната система и развалата сред магистратите са една от постоянните теми в публичното говорене днес. Почти никой не вярва на съда и на способността му да наказва престъпниците и да решава спорове. Има нещо много българско в тази картина. Българинът е склонен сам да раздава справедливост, поне с думи. Като търси мярката за справедливост в някакво общонародно мнение, общонародна правда. Дълго време тази правда си остава наистина само под формата на мнение, но ето че смутните времена в средата на XX век откриват възможности за грубо налагане на „народна правда“, за каквото българинът преди не е и мечтал… Оттогава изминаха седем десетилетия. Обезглавеният някога народ започна да търси своите достойни водачи, които да го изведат от блатото. И недоумява защо такива няма или се намират трудно. Защото не осъзнава, че сам се е осъдил на такова състояние.

Към края на XIX и началото на XX век България излиза от своето Възраждане с голям духовен и интелектуален потенциал. Въпреки историческите превратности и катастрофалните последствия от войните през 1913–1918 г., следващите две десетилетия на Третото българско царство са белязани от осезаем напредък и от постепенното оформяне на същински национален елит: духовен, политически, стопански, културен, военен. Малката ни държава има всички шансове да се впише в семейството на развитите европейски страни. Но установената след преврата на 9.IX.1944 г. комунистическа диктатура успява да зачеркне тези перспективи. Особено чрез проведения планомерен и всеобхватен погром на националния елит.

Анонимните герои. Онези, които идват, потушават пламъците, спасяват хората, онези, които реализират метафоричните думи „да влезеш в огъня за някого“, и си тръгват. Непознати никому, незнайни, идват бързо, притичват се на помощ и си тръгват и остават все така анонимни за онези, на които са помогнали. Не очакват благодарност, защото разбират, че срещат гражданите в трудни за тях моменти. Огънят е нещо страшно, всепоглъщащ е. Да се сблъскаш с тази стихия е потресаващо, паникьосващо. Огънят унищожава имущество, вещи, ценности; унищожава не само предмети, но и много от нематериалното, което е свързано с тях; унищожава спомени, време – минало, настояще и бъдеще. Да изгориш означава да приключиш, да затвориш. Но огънят в настоящия текст отвори страница, която не искам да прелиствам.

Всеки народ има основания да се гордее с историческото си наследство. Доброто историческо наследство включва постиженията на националната култура, съграждането на здрава държава, свидетелства за героизъм и себеотдаване за благото на съотечествениците. Най-трудно доловимият, но пък и най-важният елемент на едно историческо наследство е духовното наследство. Това са вярванията, ценностите и идеалите, които са се вкоренили дълбоко сред народа. Върховните ценности и вярвания на един народ се превръщат в част от националния манталитет – в това, което събирателно можем да наречем „душа на народа“. Тя е залогът за неговото бъдеще, понеже тя го движи в неговите ежедневни или исторически избори. Състоянието на тази народна душа определя как използваме останалата, „недуховна“ част от историческото си наследство. Дали рушим или съзиждаме, дали се делим или търсим пътища към единение, дали занемаряваме или благоустрояваме, дали обличаме с власт простака или издигаме на почит достойните, способните и честните помежду ни.

По времето на комунистическия режим в България човек можеше да научи истината за случващото се главно от вицовете. Особено от т.нар. „политически вицове“, чиито автори рискуваха да бъдат изпратени в затвора. Един от тези вицове беше следният. Американският, съветският и българският президент (Тодор Живков) участвали в спиритичен сеанс и извикали духа на Наполеон. На американеца духът казал: „Ако притежавах твоите свръхмодерни оръжия, никога нямаше да загубя битката при Ватерло“.

От началото на протестите изглежда, че българският народ е разделен на две: подкрепящи правителството и искащи оставката му. Но не е така. Той е разделен на три. Подкрепящи, протестиращи и такива „по средата“. Този текст е за последните, защото първите две групи са активно действащи лица, а третите – анонимни, но налични.

Според древногръцкия философ Сократ, удивлението е началото и двигателят на всяко човешко познание. Авторите на Библията пък настояват, че същинските промени в този свят са се случили в резултат на Божиите действия, на Божии чудеса. А мъдрият българин нито е настроен философски, нито хваща вяра на Библията. Той си има една любима поговорка, която въплъщава отношението му към историята: „Всяко чудо за три дни!“ Затова в нашата страна чудеса не стават. Или ако все пак стават, не удивляват никого. Или ако удивляват, то е точно за три дни – не повече.