Тежкото духовно наследство на комунизма

Всеки народ има основания да се гордее с историческото си наследство. Доброто историческо наследство включва постиженията на националната култура, съграждането на здрава държава, свидетелства за героизъм и себеотдаване за благото на съотечествениците. Най-трудно доловимият, но пък и най-важният елемент на едно историческо наследство е духовното наследство. Това са вярванията, ценностите и идеалите, които са се вкоренили дълбоко сред народа. Един народ цени особено силата и величието на своята страна и черпи от това вдъхновение. Друг поставя ударение върху упорития труд и реда и е уверен, че по този път благоденствието не може да не дойде. Трети издига на пиедестал националното единство, без оглед на етнически произход, и съвместните усилия на свободните хора, за да стане страната по-добро място за живеене. Върховните ценности и вярвания на един народ се превръщат в част от националния манталитет – в това, което събирателно можем да наречем „душа на народа“. Тя е залогът за неговото бъдеще, понеже тя го движи в неговите ежедневни или исторически избори. Състоянието на тази народна душа определя как използваме останалата, „недуховна“ част от историческото си наследство. Дали рушим или съзиждаме, дали се делим или търсим пътища към единение, дали занемаряваме или благоустрояваме, дали обличаме с власт простака или издигаме на почит достойните, способните и честните помежду ни.

През тази година месец септември ни напомня тежкото историческо наследство на днешна България. Преди 70 години, на 9.IX.1944 г., то е декларирано – образно казано – от комунистическия държавен преврат, с правото на грубата сила: щиковете на окупационната съветска армия. През последвалите няколко години то е разписано и скрепено с кръвта на десетки хиляди достойни, способни и честни българи, чиято вина е била, че не изповядват комунистическата вяра, че не приемат пророчествата ѝ за светлото бъдеще или пък че са просто достойни, способни и честни. Най-сетне наследството на Девети септември е щедро подсигурено за идващите поколения с превръщането на обезглавения български народ в затворник в собствената си страна, лишен от свободата да предприема и да твори, както и от възможността да пътува и да се ползва от наследството на другите народи. В задушния инкубатор на „реалния социализъм“ (удивително точно понятие!), народът трябваше да бъде превъзпитан. За да забрави всичко, което е бил научил от предишното си, християнско наследство. Например, че „не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста“ (Мат. 4:4). Че има Господ, пред Когото ще отговаряме за делата и изборите си и че на Него трябва да уповаваме, а не на неясното бъдеще. Че не бива да се лъже, краде и завижда на съседа или приятеля. Че талантите са раздадени на хората с различна мярка, но всеки трябва да разработва своите с усърдие (Мат. 25:13-30). Че не омразата, а любовта побеждава злото и покрива много грешки (Пр. 10:12, Рим. 12:21).

Вместо тези вечни истини, на българина се втълпяваше точно обратното „евангелие“. Живее се само с хляб (е, по празници може и с луканка и банани) и това е единственото, за което си струва да се живее. Господ няма, а съдия и господар на човешката съдба е Партията. Тази Партия те лъже всекидневно, че живееш все по-добре и че ти плаща добре, и на теб не ти остава нищо друго, освен да лъжеш, че работиш. А също и да крадеш от държавата, според възможностите си. Завистта към другия се насърчава, защото така хората се следят и контролират взаимно и с охота доносничат за съседите си на Държавна сигурност. А що се отнася до различните таланти… кой е казал, че хората не са равни? Не само са равни, но и ще бъдат направени равни – с еднакво заплащане, с еднакви жилища, с еднаква (липса на) перспектива. И, над всичко, трябва да се научат да мразят. Омразата към „класовия враг“, към врага с „партиен билет“, към „идеологическия враг“, към „световния империализъм“ ще донесе тържеството на социализма.

Последствията от това „социалистическо евангелие“ днес са очевидни: груб материализъм и липса на идеали сред стари и млади, развала на нравите, повсеместна корупция, озлобяване на всеки срещу всеки. Петдесет години социализъм нанесоха по-тежки поражения върху народната душа, отколкото пет столетия османско владичество преди това. Възниква обаче естественият въпрос: Как е възможно духовното наследство на 10 и повече века християнство да бъде обезсилено от една идеология, господстваща – пък макар и със силата на оръжието – едва половин век? Не е ли била твърде крехка тази християнска ценностна система на българина, щом е рухнала толкова лесно? Още повече, пред нас са примерите на другите източноевропейски страни, на които също беше наложен комунистически режим в продължение на 50 години, но които в много по-голяма степен опазиха себе си, своите национални ценности и идеали от неговата идеология. Тази констатация ни задължава да хвърлим поглед и към

Духовното наследство на България отпреди 9.IX.1944 г.

Тази тема е плод на множество работи на проникновени изследователи на българското битие, от които тук ще назова само впечатляващата поредица на Любен Каравелов („Българи от старо време"), Захарий Стоянов („Записки по българските въстания“), Алеко Константинов („Бай Ганьо“), Иван Хаджийски („Бит и душевност на българския народ“) и Владимир Свинтила (серия изследвания, публикувани посмъртно през последната десетина години; особено „Етюди по народопсихология на българина“). Като неспециалист по социология и народопсихология, аз просто бих обобщил някои от техните заключения.

Българската душевност може да се опише от две ключови понятия: разделение и илюзорност. Разделението при нас има много лица – в индивидуален план то се изразява най-често в раздвоение, люшкане, неспособност да се поеме трайно по един път, а в обществен план: в раздробеност, разнопосочност, неспособност за единение. Избраният от предците ни национален девиз „Съединението прави силата“ е същинска шега на историята, едно пълно недоразумение с оглед на националния ни манталитет. Илюзорността на българина се изразява най-вече в един особен наивизъм относно историческите процеси: „Абе, все ще се оправим все някак; в какви ли не времена сме оцелявали…“. Или пък в една с нищо необоснована вяра в „щастливата звезда“ на българския народ: „Ние, българите, сме най-…“ (умни, изобретателни, издръжливи, красиви, сексапилни и т.н.; можете да продължите списъка.) Или пък в илюзорни представи за личността и за общественото устройство; да спомена само някои лозунги, издигнати в публичното пространство през последните две години: „Не на партиите!“ и „Гражданска квота във всички партии“.

Българските „отделни реалности“: селото и града

Най-яркият пример за българската разделеност е пропастта, която винаги е зеела между селото и града – не толкова като начин на живот, колкото като житейска философия. Българското село и град са като две „отделни реалности“, които съществуват успоредно една на друга и единственото, което искат да знаят една за друга, е че съществуват. Въпреки многовековното съществуване на България и въпреки християнския призив към единение, тази пропаст никога не е преодоляна; в най-новите исторически времена тя се превърна в девиза „София не е България“.

• Българският селски манталитет се характеризира от ограничен, консуматорски прагматизъм: Селското стопанство е самозадоволяващо се – оттук стопанският принцип: „Нищо не изнасям, нищо не внасям, защото от нищо нямам нужда“. Оттук и българските идеали, далеч по-подходящи за национален девиз: „Сам да съм си чорбаджия!“ и „Всяка коза – на свой крак!“. Тази система е функционирала чудесно дълги векове и в нея е тайната на оцеляването на българското стопанство. Българският селянин се приспособява и оцелява в различни времена – не се осъществява чрез стопанска предприемчивост или чрез творене на култура. Вечното българско оцеляване се състои в орязването на всички духовни нужди – важното остава да се наядеш, наспиш; може и да се напиеш понякога. Липсва всякаква грижа за култивирането на личността. Оттук и сякаш вродената нетърпимост на българите към изявените личности. Системата на самозадоволяването е работеща, но е много скъпа и непроизводителна. Тя няма как да култивира някакво по-дълбоко съзнание за принадлежност към по-голяма общност: народ, нация.

• Друга важна черта на селския манталитет, особено при взаимодействието му с града е рефлексът на снишаването и съобразяването (клиентелистки рефлекс). Дълбоките му корени могат да се открият още в късната Античност. Около поземления аристократ, натрупал блага (римската вила) и връзки в големия град, се скупчват („прикалемисват“) дребни хорица, които разчитат на помощ от своя патрон. Оттук насетне, те му дължат не само пари, но и почит, т.е. стават негови клиенти (пр. „Кръстникът“). Така се формира рефлексът на съобразяването и адмирацията към силния на деня. След Освобождението мястото на патрона се заема от средни и висши чиновници в държавната администрация. Член на родата, попаднал някъде в административната система, започва да урежда и подрежда своите роднини („шуробаджанащина“). Това не е непременно човек с голяма власт; може да е просто хитрец, „влязъл под кожата на началството“.

  „[Ето] една удивително древна и мрачна структура, която създава веднъж завинаги навика на българина да живее в група. Всичко, което той първо прави, е да си осигури група. Наблюдавайте хората и ще видите, че тяхното движение към цели е винаги намиране на дядовата ръкавичка: „Влез, макар че сме мнозина, но нали си ни роднина.“ Който напусне групата, е изгубен.“ (Владимир Свинтила)

• Българският градски манталитет се характеризира от подражателство на чужди модели и от склонност към автономия и самоуправство: Османската власт е стимулирала развитието на градовете като опора на държавната система. Тя е упражнявала своя контрол само що се отнася до данъците и до тежките престъпления, а активното занаятчийско и търговско съсловие (почти изцяло българско) е самоуправляващо се, организирано в независими от държавната юрисдикция еснафи. Така се ражда една общност без организирано общество и без своя държава; спонтанно, нерегламентирано от законови норми – поради това и много устойчиво. Има тегоби и данъци по отношение на империята, но те са връзки с нещо чуждо, което, като се удовлетвори, те оставя на мира. Като прибавим към тези обстоятелства самозадоволяването на българското село, стигаме до корена на исконното българско недоверие към държавата: едно необходимо зло, което не ти осигурява никакви блага, а само може да прибере парите ти.

• Намирайки начин да заобиколи държавата или да „се отчете“ пред нея, българинът се радва на своята автономия. Тази автономия обаче поражда и една егалитарност – понеже всички работят „с ей тези две ръце“ и затова са равни. Егалиталната професионална или родова общност се контролира взаимно, знае всичко за всеки и при това положение личностното развитие е силно затруднено.

• Като обобщение, българското битие – още преди 9.IX.1944 г. – може да се представи като постоянен триумф на една аморфна маса над личността. Личността се бори за оцеляване, а масата – за унищожение на личностите. Ако си някой „си позволи“ да се издигне над общото ниво, бива „омаскарен“. Вгледайте се в съдбата на някои големи имена от новата ни история и ще намерите изобилно много примери на този феномен: как са очернени Стамболов, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов; колко бързо дейците на националната революция попадат в „Епопея на забравените“ (Вазов я пише 10 години след Освобождението!). Как едно неразвито общество с лекота си позволява да мачка и да изолира тези, които могат да спомогнат за неговото развитие? Защото без квалифицирани хора и ярки личности не може да възникне зряло общество, камо ли гражданско. Да бъдеш интелектуалец в България става равнозначно на престъпление. Като контраст, средният българин е еснаф, тарикат, хитрец; има цяла гама от родни термини, които го обозначават: „в мътна вода риба лови“, „знае къде зимуват раците“, „гявол е“, „намерил е на баницата мекото“, „реди си далаверките“. Това са типове на социално поведение; това са ни образците за подражание; това е една култура на използване на злото. Стигаме до там да се възхищаваме на хитреца, който ни е измамил (но е „тарикат“), но не и на издигнатия човек, който ни е сторил добро или, най-малкото, не ни заплашва с нищо.

Комунизмът и българската душевност

Къде чрез съзнателни усилия, но по-скоро по интуиция, злият гений на комунизма напипа и схвана всички посочени слабости на българския манталитет: вътрешно разделение между селото и града (между София и провинцията), консуматорския прагматизъм, пренебрегващ по-висшите нужди на човека, рефлекса на снишаването и на съобразяването със силния, егалитарното мислене, склонността към обругаване на издигнатата личност. Всички тези недостатъци бяха така ловко впрегнати в обслужване на системата, че за един страничен наблюдател това звучи като добре разработена, рационална конспирация.

• Българският комунизъм затвърди недоверието и съответно задълбочи пропастта между селото и града, както и между „народа“ и „интелигенцията“. Както казах в началото, завистта към човека с различен социален произход и омразата към будния и отличаващия се от общата маса получиха официална одобрителна санкция. Нещо повече, те се сдобиха с оръжия на терора и потисничеството. Надзирателите и началниците в концентрационните лагери, партийните секретари по месторабота, „ОФ отговорниците“ по квартали и всякакви служители на системата от всички нива олицетворяваха тази нетърпимост към различните. Недоволството на хората от все по-неуредения живот ловко се манипулираше в посока, че именно тези различни са виновни за всички: „онези, гражданите, които по цял ден си пият кафето, а не копат като вас“, „онези, селяните, които напълниха градовете с простотията си“ или „онези, гнилите интелигенти, които по цял ден се чудят какво да направят и не живеят като народа“.

• Чрез ограбването на труда на всички и поставянето им в еднакво ниско положение, българинът постепенно беше накаран да повярва, че наистина всички са равни. Ако в миналото това е било негово съкровено желание, при „реалния социализъм“ тази мечта беше сбъдната. Десетилетия наред той се убеждаваше с очите си, че действително няма значение какви качества имаш, какво си постигнал в житейския си път, какъв опит и образование си придобил. Всички живеят еднакво; еднакво ограничени в убогото си битие. „Така и трябва да бъде – нали всички имат един стомах?“, съгласяваше се вътрешният му глас, в духа на вековното примитивно консуматорство на българските села.

• Е, пак трябваше да се преглъща фактът, че „всички сме равни, ама някои са по-равни“ (както гласеше един известен виц). Партийната номенклатура замени някогашната шуробаджанашка администрация. Рефлексът на снишаването и покорството намери своето ново приложение, при това на измамно ниска цена – просто трябваше да се ослушваш и да бъдеш винаги в тон с правата партийна линия.

• Най-сетне, българинът беше лишен от възможността да се самозадоволява (на село) или от стопанската си автономия (в града), но затова пък му бе предложена неочаквана „милост“: да живее за сметка на държавата. Всеки, от най-ниското до най-високото ниво в обществото, получи възможност да краде от държавата. Според възможностите: работникът да изнася нелегално части от завода, които после да разменя за друго; началникът на строителна бригада да отклонява цял бетоновоз към своята вила; а висшият партиен функционер получаваше в изобилие държавни пари и придобивки направо „по закон“. Цената на тази узаконена кражба беше послушното мълчание и съгласие с официалната лъжа. Като в класическа фаустовска сделка – Сатаната ти предлага големи възможности без усилия, стига да продадеш душата си и да съучастваш в неговия театър на лъжата.

За голямо съжаление, българинът като цяло прие тази сделка с дявола. Не на последно място, защото нямаше и кой да го предупреди на висок глас какво се случва – елитът на страната беше унищожен скоропостижно след Девети септември. Оставен без свои духовни водачи, нашият народ усвои „евангелието на комунизма“ до такава степен, че то се превърна в истинското му духовно наследство. От което още не можем и не искаме да се отърсим. Лъжата, мързелът и кражбата като начин на живот се усладиха на нашия народ. Неслучайно политиците, за които гласува, в огромната си част са олицетворение на тези качества. Малцината, които не са, бързо биват очерняни – това пък според законите на завистта и омразата към по-способния. Българинът предпочита да го управляват манипулатори, простаци, хитреци от селски или пък от чуждестранен произход, тарикати, парвенюта; стига да не го превъзхождат по ум („човек от народа“) и/или морал („абе, и той е бъркал в кацата, като нас“). Защото продължава да вярва, че всички трябва да бъдат равни. Не изоставя духовното наследство на Девети септември и същевременно се чуди защо страната ни все повече пропада…

Как можем да скъсаме с лошото си историческо наследство, утежнено неимоверно от комунизма?

Първото и необходимо условие, за да се отърсим от тежкото духовно наследство, което ни завещаха десетилетията след 9.IX.1944 г., е да го познаваме и осъзнаваме. Невежеството относно близкото ни минало трябва да се разпръсне с общонародни и общодържавни усилия. Историята и същността на българския комунизъм трябва да станат част от образователната програма на училищата, както и предмет на постоянни дискусии в публичното пространство. Те предлагат и много ценен материал за филмово и литературно творчество, което да осветли трагичната съдба на един народ – а също примера на онези, които с риск за живота си са отхвърлили „евангелието на комунизма“. Имаме и ценни примери от европейската практика: постоянно напомняне за Холокоста чрез множество културни прояви, както и неизменните усилия в Германия за осветляване на националсоциалистическото минало и неговите престъпления.

Второто и абсолютно необходимо условие за скъсване с наследството на комунизма ни се подсказва от християнското духовно наследство. То се нарича покаяние. Светото Писание ни разкрива значението на тази старинна дума. Покаянието започва с честно, безусловно, пълно изповядване на досегашния ни начин на живот като пагубен, като грях. Да погледнем искрено, безпощадно искрено в себе си, първо в себе си, и да не скриваме това, което ще открием там. Без опити да се оправдаваме с историческите обстоятелства („тогава времето беше такова“) или да замитаме истината под килима с българското „било, каквото било“. Покаянието продължава с решимост да отхвърляме всички рецидиви на този начин на живот, в мисленето и делата ни. Това е процес, всекидневен избор. С поглед към Бога, Който прощава изповяданите ни грехове и иска да ни даде силата да ги изкореним от живота си.

Идването на нови времена и на нови поколения няма от само себе си да обнови България и да я изведе на добър път. Спасителното съчетание е между нови времена и обновителен дух, между нови времена и нови по дух хора. Ако ми позволите отново да цитирам Библията: „Ново вино не се налива в стари мяхове – иначе мяховете ще се спукат и виното ще изтече. Но ново вино се налива в нови мяхове“. Носител на обновителен дух може да бъде само обновената и извисена личност – такива личности творят култура и движат обществото напред, като служат за пример и вдъхновяват останалите. И най-страшният дефицит на настоящето историческо време в България е тъкмо дефицитът на такива личности, още една част от тежкото наследство на комунизма. Ако искаме да видим обновени личности, способни да обновят обществото, трябва решително да скъсаме със старите модели на живота. Да не повтаряме старите лъжи на нов глас, че при социализма било по-добре, защото имало сигурна работа и безплатно здравеопазване. Трябва да имаме доблестта да назовем злото зло, да видим присъствието му в самите нас и да го отхвърлим. Иначе „новото вино“ на обновлението просто ще изтече и България ще има поредното си поколение, въртящо се в омагьосаните кръгове на миналото.

Копнея и се моля мрачната 70-та годишнина от 9.IX.1944 г. да даде началото на нещо светло в българското битие: на едно общонародно покаяние. От този съдбовен избор спрямо нашето минало зависи дали ще имаме бъдеще като народ.