Особеното предизвикателство на истината (част 2)

Евангелието от Йоан се издига като величествена планина сред ландшафта на ранното християнство, съизмерима с един също толкова висок, но все пак доста различен връх: Писанията на ап. Павел. Йоан има много какво да каже за истината и разкрива колко тънко и твърде сложно нещо е тя.

В уводните глави на книгата ми Simply Christian (Просто християнин), аз разглеждам четири различни идеи, които изглеждат прости, докато човек не се приближи и не вникне в тях: справедливост, духовност, взаимоотношения и красота. Ако някога се стигне до второ издание, бих добавил още две уводни глави: за свободата и за истината. Защото за тях важи същото, както за справедливостта, духовността, взаимоотношенията и красотата – всички знаем, че са добри неща, но колкото по-отблизо се вглеждаме в тях, толкова по-загадъчни ги намираме. И според мен, едва когато се заслушаме в библейския разказ за Бога, за Израил, за Исус, за Църквата и т.н., тогава започваме да разбираме, че загадките се разплитат, но не винаги по начина, по който сме си представяли. За свободата мога да говоря по друг повод, но тази вечер нашата тема е истината.

„Благодатта и истината“, казва Йоан, „дойдоха чрез Исус, Месията.“1 И както всичко останало от пролога на неговото Евангелие, тези думи отекват по-нататък в разгръщащото се повествование и се превръщат в главна тема, особено щом Йоан представя историята на Исус като съдебен процес. Може да не доловите това ако просто четете Евангелието на малки части, но книгата като цяло всъщност ни кара да се питаме: „Исус ли е подложен на съд или истината е подложена на съд?“ Исус провокира Своите съвременници чрез дела и думи, с явната или неявна заявка, че въплъщава и говори истината. Но що е истина? Това е въпросът, зададен в продължителната кулминация на книгата от циничния, но разтревожен римски губернатор Пилат Понтийски. Повествованието на Йоан е наситено с ирония и тук читателят, разбира се, знае, че пред Пилат, питащ „Що е истина?“, стои Исус, Който е самата Истина.

А какво бихме отговорили ние? Що е истина? Както видяхме, нашата култура ни предлага два основни отговора, които в голяма степен определят културните войни, обезобразили интелектуалния и социалния пейзаж. От едната страна са позитивистите, за които истината е просто твърдение относно това, което се случва като факт. Тази истина е обективна и човекът, който я разглежда, е просто като муха, кацнала на стената и наблюдаваща я. От друга страна имаме хора, за които цялата истина е субективна. Всяко твърдение е просто твърдение, изразяващо гледната точка на наблюдателя, и не бива да се приема за пряк препис на реалността. Нашата култура дълго се е люшкала между тези две позиции – в немската класическа философия и, всъщност, назад във времето чак до Платон. Ако щете, това е разграничението между знание и вяра: обективното знание и чисто субективната вяра. Голяма част от дебатираните теми в западната цивилизация стъпват на такъв род неща. И, както вече казах, резултатът е, че твърденията относно Бога, както и твърденията относно морала, днес се възприемат не като обективно знание, а като субективно, което сетне се свежда до „може да е истина за теб, но за мен не е истина“ и т.н.

Всяка от тези две позиции, както вече видяхме, съдържа сериозни проблеми. Всъщност, на първо място трябва да се каже, че развитието на физиката през XX век направи много по-трудно придържането към старата привидно научна модернистична обективност. Принципът на Хайзенберг за неопределеността ни стряска с предупреждението си, че наблюдателят, преглеждащ данните, не е просто муха на стената. Всеки път, когато преглежда данните, той всъщност ги променя. Претенцията, че изказваме нещата такива каквито са, на която се крепи голяма част от модернистичния проект, се оказва твърде самонадеяна. Осъзнаването на това довежда мнозина до субективистичната позиция, която също трудно може да бъде защитена.

Това, което откриваме в Евангелието на Йоан, се различава коренно, но по тънък начин, и от двете позиции. Тук откриваме различен контекст и различно призвание. Не е чудно, че Пилат Понтийски не успява да го разбере. Той не е стигнал дори до първа база2. Това ми подава една илюстрация за нещо, което предстои да кажа. Една от американските културни икони е човек на име Бил Клем, известен като „бащата на бейзболните арбитри“, който е свирил мачове от Главната лига между 1905 и 1941 г., поставяйки рекорд от 18 световни серии. Той се прочул с настояването си, че думата на арбитъра е не само последна, но и в известен смисъл – съзидателна. При един нашумял случай Клем дълго се колебал, преди да назове конкретното хвърляне. Някои арбитри биха казали, че хвърлянето е или страйк, или бол3 и цялата работа на арбитъра е да каже обективната истина за това, което се е случило. Но Клем бил направен от по-жилав материал. „Е добре,“ попитал най-сетне играчът, „бол ли е или страйк?“ „Синко,“ отвърнал Клем, „нищо не е, докато не го назова.“

Вярата на Клем в силата на думите му може да е дразнила батърите и питчърите по негово време, но идеята, че изречените думи създават нова реалност, е древна и стига назад във времето до традицията в Израил, до пророците и в крайна сметка до изобразяването на самия Бог. Бог каза и стана. Небесата са били направени от Неговото слово, от дъха на устата Му. А когато Бог влага слова в устата на Своите пророци, се случва същото – те говорят и се ражда или започва да се осъществява една нова реалност. Между думи и реалност съществува много тясна връзка, която не може да бъде обхваната от опростеното разлагане на обективно и субективно.

И това е едно от нещата, с които се занимава цялото Йоаново евангелие. „В началото бе Словото… Всичко чрез Него стана.“ Словото, т.е. топлото Божие дихание, извиква света към съществуване. „И Словото стана плът и живя между нас.“ У всекиго, чиито уши са настроени към еврейските Писания, това заявление извиква в ума не само видението на псалмиста за Яхве, Който създава небесата и земята чрез Своето могъщо слово, но заедно с нея и обещанието в книгата на пророк Исаия, обрамчващо частта между глави 40 и 55, че тревата изсъхва, цветът ѝ повяхва, но Божието слово пребъдва за вечни векове (40:8), а след това, че както дъждът и снегът падат от небето и произвеждат плод, така и Божието слово ще извърши същото – ще произведе кедри и мирта вместо тръни и бодили (55:10–13). С други думи, същото могъщо Божие слово, чрез което е било създадено творението, ще породи могъщото Божие слово, чрез което ще бъде създадено новото творение. Чрез самата рамка на своето Евангелие Йоан казва именно това и не са изненадващи някои отгласи от Исаия, които се появяват по-нататък на места в повествованието. Но отново и отново, в същата рамка, между глави 1 и 20, той разказва как Исус бива прославен чрез издигането на кръста, което за Йоан е дългоочакваният момент на завръщането на Божията слава (друга тема от книгата на Исаия, най-сетне открита на света) и как чрез това Негово прославяне и издигане, цялото това лошо, покварено и прогнило старо творение е по начало осъдено и премахнато, за да може вече да започне едно ново творение. Йоан внимателно уравновесява отгласите от първа глава на Битие в глава 1 на Евангелието си със свежите отгласи в глава 20. „В първия ден на седмицата, рано сутринта, Мария Магдалина дойде на гроба“; „Вечерта в първия ден на тази седмица учениците бяха в горната стая.“4 Ето го Словото, отново живо и носещо със Себе си именно ново творение. Бог лично изрича Своето слово и едно ново творение се ражда за живот. Това е рамката на Евангелието според Йоан. Като цяло в това се състои основното му твърдение.

Но това е и рамката, в която ние можем да започнем да разбираме ‒ макар и Пилат Понтийски да не е съумял ‒ какво означава истина за ап. Йоан. Истината не е нито гола обективност, нито принизена субективност. За Йоан истина е това, което се случва, когато Бог изрича Своето слово и, както при Бил Клем, се ражда една нова реалност. Дори, още повече ‒ подобно на Бил Клем ‒ това е една нова реалност, която в положителен смисъл е слово на отсъждане. Божието слово казва „Не“ на хаоса и „Да“ на творението; „Не“ на всичко, което разваля и обезобразява творението и „Да“ на всичко, което го избавя и произвежда ново творение.

Това има Исус предвид в пасажа точно преди Пилат Понтийски да зададе известния си, но циничен въпрос. Те разговарят за властта на царя. Пилат казва: „Ти не си ли цар?“ Както доста често в Йоановото Евангелие, Исус отговаря не на зададения въпрос, а на въпроса, който вижда, че стои зад него. Затова тъй често Евангелието е объркващо и трудно за разбиране при повърхностен прочит. Нужно е да се запитаме: „Момент, на този ли въпрос отговаря Той?“ Не, Той минава зад него и отговаря на действителния въпрос. „Ти цар ли си?“, пита Пилат, а Исус му отвръща: „За това се родих и затова дойдох на света, да свидетелствам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас.“ И ето че в отговор Пилат остроумничи: „Ха, истина… Що е истина?“

Връзката между царска власт и истина е съществена. За Пилат царство е това, което притежава императорът, а истина е нещо, което се създава от царството на императора. Империалистите все още, понякога говорят така: „Ние създаваме своя собствена истина.“ Това и в момента се случва по света. Исус явно говори за нещо различно, за нещо, което просто не се вмества в Пилатовия свят. Исус обаче наистина определя Божието царство и Божията истина като взаимосвързани, а именно, Божието царство не е статична обективна реалност, която думите на Исус просто описват или обозначават. Божието царство е една нова реалност, която нахлува в Пилатовия свят, в света на императора, в света на Каиафа, в света на войни и насилие, на заговори и кроежи. Царството на Исус – казва сам Той – не е от този свят, то не произхожда оттук. Но, Бога ми, то е за този свят. И начинът, по който се ражда то, е именно чрез думите на Словото, станало плът. Исус свидетелства за него чрез Своите думи, чрез Своите дела, в крайна сметка, чрез Своята смърт.

Кръстът в Евангелието според Йоан е едновременно окончателното откровение за Божията слава, както в книгите на Исаия или Езекиил, и поради тази причина – средството, чрез което Израил е изкупен, светът е изкупен, заветът е подновен и, преди всичко, самото творение е спасено и възстановено. Живото и умиращо човешко Слово на Бога, следователно, изрича думите, чрез които е родена Божията крайна цел. Лошо или добро място е светът? Той не е нищо, докато Бог не го назове. За това се отнася цялото Йоаново евангелие – за въплъщението и прославянето на Божието Слово, изричащо изкупление на новото творение.

Как да разбираме съдебния процес, т.е. процесът, при който самата Истина е поставена на подсъдимата скамейка? Отговорът намираме в съчетанието на глави 18, 19, 20 и 21. Смъртта на Исус, разбира се, оставя у външния наблюдател впечатлението, че Пилатовият вид истина е победила. Но читателят на Евангелието вече знае – и това е потвърдено от възкресението на Исус, – че всъщност Пилат е онзи, който е подложен на съд. На съд са подложени царството на Цезаря и други царства от същия вид, заедно с първосвещениците и тълпите. Грандиозната сцена, на която Исус и Пилат се изправят един срещу друг и говорят за царства, за истина и за власт, всъщност представлява сблъсъка между Божието царство и царствата на света. Това разбиране ни връща не само към книгата Исаия, но и към тази на Данаил, и по-точно, към глава 7 в нея: една величествена съдебна сцена, в която тираничните чудовища на света са най-сетне осъдени и един като Човешки Син е реабилитиран да седне до Древния по дни. Той се е възнесъл и сега държи властта. Какво заръчва Исус на Мария Магдалина да каже на учениците? Бележка, направена между другото, в страничното поле, но много важна. По този начин словото ражда една нова свежа истина, истината за призванието на тази жена (и в нейно лице, на всяка жена) за една задача, основополагаща за всяко християнско служение: да се каже на хората, че Исус е възкръснал от мъртвите и че Той е Господ. Исус заръчва на Мария да каже на учениците, че Той се възнася при Отца. Истината е победила, не в някакъв обективен смисъл, който наблюдаваме като муха на стената, а в смисъла, че словото, изговорено и изживяно от Исус; словото, което в този смисъл Бог Отец е изричал в и чрез Него, сега е родило ново творение и Той е неговият законен и действащ Господар. Исус е реабилитиран. Истината е реабилитирана – истината за новия свят, който Бог започва да изгражда.

Ето как според мен действа истината при Йоан. В края на краищата, всичко се отнася до творението, до света, който Бог е създал на първо място. Щом светът е създаден от Божието слово, това е гаранция, че светът, в който живеем, не е хаотичен, не е случаен; че да говорим истината е едновременно възможно и желателно. То е част от човешкото призвание. Бог призовава хората да изричат думи, които внасят ред, благодат, и живот в Неговия свят – както Адам дава имена на животните в Битие 2 глава. Но светът е покварен от човешкия грях и от враждебни духовни сили. Така всеки опит да се каже истината за настоящия свят, се натъква на проблема, че светът такъв какъвто е, е абсурден и лишен от смисъл – от смисъла, който би трябвало да има. Резултатът от Грехопадението е не само в греховността на хората, а и в несвързаността на света. Това е все едно от изложбена зала с класически картини да преминем в зала, пълна с картини на Пикасо. Изведнъж всичко изглежда несвързано и различно. И това е съчетано с изкривената гледна точка на грешните човеци, които е трябвало да говорят Божията истина в света и да създават извори на истина в него, но всъщност сега говорят думи, които отново и отново внасят още повече изкривяване. В един смисъл можем да кажем, че целият постмодерен протест срещу надменната претенция на модернистичната епистемология за обективност просто ни връща към предупреждението на Писанията за помрачения съвет чрез думи, лишени от знание5 – говоренето на изкривени думи, които сетне пораждат нови изкривявания в света.

И така, какъв е отговорът? Разбира се, той не е да се въздържаме от човешки думи, а следвайки живото Слово, да се научим да говорим истината. Като казвам „да говорим истината“, аз нямам предвид този обективен смисъл на мухата на стената. Имам предвид да говорим думи, които по един особен начин, чрез силата на Божията любов, водят до истина. Това е част от основния смисъл на прощалната беседа на Исус между 13 и 17 глава на Евангелието от Йоан. В тесния кръг на Своите ученици Исус обяснява в какво се състои Неговата мисия. И не се уморява да им повтаря, че чрез дара на Светия Дух, те са длъжни да продължат същото дело. Именно тук е сърцевината на особеното предизвикателство на истината. Призванието на последователите на Исус, вашето и моето призвание, братя и сестри, е да говорим словата, едновременно с дела и с действени думи (както в живота на самия Исус), чрез които ще се появи новото творение, разраствайки се от семето, посадено от Исус. Иначе казано, човешките слова на Христовите последователи не просто ще описват новото творение, но ще помогнат то да се осъществи чрез силата на Светия Дух. Ние трябва да бъдем свидетели за истината; както за истината на първоначалното творение – красиво, могъщо, но и коренно опорочено и развалено от греха, така и за истината на раждащия се свят. Ето защо истината е нещо толкова трудно за разбиране и защо за хора като Пилат Понтийски, които не схващат тази по-голяма картина, тя винаги ще остава загадка.

Спирайки за миг върху последното, ето защо антитезата между обективно и субективно е толкова естествена, но и същевременно толкова погрешна. Ако трябва да кажа истината за света, такъв какъвто е, това означава да се позова на нещо, което е изопачено и извън фокус. Да изкажа дълбоката истина на това ниво би означавало едновременно да направя препратка към първоначалното творение, но също да отбележа с прискърбие как то се е объркало. Има една стара молитва, която моят училищен капелан използваше понякога. В нея се иска прошка за онези моменти, в които проявяваме „безчестната честност на истината, която има за цел да наранява“. С други думи, когато казваме неща за някого или право в лицето му, които в някакъв смисъл може да са верни, но привличат вниманието само към дълбокия недостатък, а не към Божието творение, върху което е основан и което стои зад него. И ето къде е тънкостта: за да бъде истината пълна, трябва също така да говорим за – и може би чрез говоренето си да осъществяваме – новата реалност, новото творение, което предстои. И ето че, откривайки какво има предвид Йоан под „истина“, навярно ще разпознаем, че то не е много далеч от това, което той разбира под „любов“.

Краят следва
Съвместна публикация с в. „Зорница“, бр. 10, 2016 г.

• 1. Йоан 1:17
• 2. В бейзбола точка (рън) се печели когато един играч успее да направи пълна обиколка на квадратното поле, започвайки от хоума, през 1-ва, 2-ра и 3-та бази в останалите три ъгъла на полето, и връщайки се обратно в хоума.
• 3. Т.е. дали хвърлянето на питчъра е добро или лошо. Добро е това хвърляне, което попада в определена зона, между коленете и гърдите на батъра.
• 4. Йоан 20:1,19
• 5. Вж. Йов 38:2.