Особеното предизвикателство на истината (част 3)
Библията и хората на любовта
Исус измива краката на Своите ученици (Йоан 13:1–11), стенопис от Джото (1304–1306).
Откривайки какво има предвид Йоан под „истина“, навярно ще разпознаем, че то не е много далеч от това, което той разбира под „любов“. Това, всъщност, е част от ключа към всичко. „Като беше възлюбил Своите, които бяха в света – казва Йоан за Исус – докрай ги възлюби.“1 Това е друг начин, струва ми се най-дълбокият, да се каже същото. Истината за новото творение се осъществява чрез пълното и пределно щедро себеотдаване на Онзи, Който винаги е съществувал, пределно щедрото и себеотдаващо се Божие Слово. И тъй като да гледаме на света едновременно в тези три аспекта – първоначалното добро творение, коренната му поквара при Грехопадението и спасителното му обновление чрез кръста и възкресението на Исус – изисква от нас да имаме не само проницателност, но и любов, можем с пълно право да говорим за херменевтика на любовта, за любовта като начин на познаване; всъщност, истинския начин на познаване, най-добрия начин за достигане до истината. Защото все пак истината не е ничие притежание. Тя не е нещо, което можем да държим в джобовете си. Истината е като здравето в лекарската професия. Лекарят не притежава здраве, което да разпределя на нуждаещите се. Но той може да прави неща, които намаляват нездравето и които увеличават шансовете да си здрав. Да мислим иначе, да предполагаме, че лекарят наистина притежава здраве, което може да раздава, означава да боготворим лекарската професия, може би защото боготворим модерната наука и технологии. По-същия начин, да допускаме, че можем да притежаваме истина и просто да я разпределяме, означава да изпадаме в идолопоклонството на модернистичната обективност, за която вече говорих. По същата причина, да сведем цялата истина до субективното е все едно да откажем да направим решаващата стъпка, да не сме в състояние да видим, че в Исус, Живото слово, светът е обновен, самата истина е обновена, и всичко това става чрез силата на божествената любов. Следователно, ние сме призвани да бъдем хора на истината, бидейки хора на любовта. Защото именно чрез любовта разпознaваме и приветстваме пълната другост на другия. Обективността се опитва да сграбчи това, подобно на човек, който се опитва да сграбчи прелитаща покрай него птица – или ще я изпусне, или ако я хване, ще я умъртви.
Но с това приветстване на другостта, любовта също така развива и подходящи взаимоотношения с нея, каквото и да представлява тя, той или то, като я възхвалява и ѝ се наслаждава. Не като стои сдържано настрана – това не би било любов, а обикновена дистанцирана обективност. Нито като вкарва другия в собствения си личен свят, както е при субективността. Аналогията в човешките взаимоотношения тук би била не любов, а сладострастие. Модернистичният проект извоюва своето място в Западната култура като изключва важни елементи от това, което действително представлява човешкото познаване. Нашата задача като хора на истината и хора на любовта е така да слушаме Живото слово, че да станем способни чрез силата на Светия Дух самите ние да изговаряме живи думи – думи, които не само назовават случващото се в света, но всъщност изявяват живата истина в нова светлина и за нов живот. Това е особеното предизвикателство на истината в нашата култура днес.
Но аз не мога просто да спра до тук, тъй като в нашата култура искаме също да знаем и какво е мястото на Библията във всичко това. Как се вписва Писанието в картината? Вярна ли е наистина Библията и ако да, в какъв смисъл? И как херменевтиката на любовта подхожда към Писанията? Какво означава в един свят с променящи се ценности и постмодерен Пилатов цинизъм, да бъдем хора на Библията: загърбващи плитките прочити, които мнозина от днешното поколение с право намират за незадоволителни?
Тук трябва да разкажа за няколко иронични случая от собствения си опит. Преди години написах книга за авторитета на Писанието. В английското си издание тя бе озаглавена „Писанието и Божият авторитет“ (“Scripture and the authority of God”). Обаче на американския ми издател заглавието се сторило твърде тромаво и той, без мое разрешение, го променил на „Последната дума“. Това е доста странно. Първо, книгата определено не е моята последна дума по този въпрос, нито по който и да е друг. Но далеч по-важното е, че според самото Писание, Исус е тази последна дума. В Евангелието от Матей 28 глава Исус не казва (на учениците си): „Всяка власт на небето и земята е дадена на книгите, които вие, момчета, ще напишете.“ Разбира се, че не. Той казва, че цялата власт е дадена на Него. Ако вярваме в авторитета на Писанието, в който, разбира се, аз вярвам, тогава ние вярваме в нещо малко по-сложно, отколкото обикновено осъзнаваме. Ние вярваме, че властта, която Отец е дал на Сина, поне в някаква степен е осъществена впоследствие чрез книгата, която наричаме „Свещено писание“. Писанието има авторитет, който му е даден. То не само свидетелства за Исус; то е и един от начините, може би трябва да се каже – главният епистемологичен начин, по който Исус отново и отново свидетелства на света, както пред Пилат, говорейки истината на властите. Писанието е начинът, по който Исус говори днес в по-широкия свят словото, което е говорил с думи и дело, докато е бил в плът.
Но как Писанието прави това? Не оставайки неотворено на полицата, а чрез човеци, чрез верни човеци, чрез любящи човеци, които го взимат, четат го и откриват, че животът им е преобразен от него, че сърцата им са „странно затоплени“2 от него. Най-сетне, на свой ред, тези човеци стават способни да говорят думи на истина, чрез които светът и неговата болка и срам са назовани правилно, и чрез които също е назовано новото творение на изцеление и надежда – и това е начинът, по който то е родено. С други думи, Писанието не звучи някъде там в ушите на хората, които го четат, като че ли съдържа обективна истина, която просто трябва да наблюдаваме, регистрираме, запаметяваме и предаваме. Каква полза от всичко това? Писанието е това, което следва да е, когато се превръща в динамично средство за напътствие и ръководство на Църквата и нейните членове как да бъдат говорители на истина и носители на любов в света.
А как точно Библията ни прави способни да бъдем хора на истината и хора на любовта? Тук попадаме в една особена разновидност на общия капан на истината, който споменах по-рано. Скептичните рационалисти от последните две-три столетия ни нападат: „Не можем да вярваме в Библията. Ние ще докажем, че тя е изцяло невярна.“ А ние се подвеждаме и измисляме рационалистичен отговор. „Не, не“, отвръщаме, „Библията е вярна, тя е обективно вярна, тя е „някъде там“; казва нещата такива, каквито са.“ Така се оказваме в положението да защитаваме странни твърдения – за Исус Навин, който кара Слънцето спре; или за Езекия, който го връща назад; за достоверността на разказа за Потопа или за поглъщането на Йона от кита и хиляди други неща. А хора като мен, които винаги се стремят да утвърждават върховната истинност на Писанието, с голяма неохота биха се отказали от която и да е негова част, при което, разбира се, се научават да четат Библията не такава, каквато тя не е, а такава, каквато е, т.е. че някои нейни части са поезия и не трябва да се четат като че са лабораторни протоколи. Но тогава пък се виждаме принудени да мълчим за това, да не би хората да си помислят, че и ние, подобно на много други, сме се отклонили от обективността и сме изпаднали в субективност. Докато човек живее между тези два полюса, винаги е в положение на губещ.
Имплозията на субективността свежда „Така казва Господ“ до „Така казва Еремия“, сетне до „Така казва преводът на Еремия в Септуагинтата“ и т.н. с безкрайни бележки под линия, докато накрая фактът, че това е било слово от Господа, изглежда някак си изгубен. Но както при много други елементи на културните войни, пренесени в Църквата през последните няколко века, това означава да чертаем погрешна карта и да се бием на погрешен фронт. Всъщност това означава да отвличаме вниманието си от същественото и да го насочваме към битка, в която няма победители, а неориентирани армии се сблъскват в нощния мрак.
Трябва да пренесем дебатите относно Библията там, където самата Библия би ги поставила. Т.е. в рамките на разказа за мощната и щедра творческа любов на Бога, достигаща върха си, когато живото Слово умира на кръста и възкръсва, за да въплъти и изрече истината за Божията присъда върху греха и смъртта. И още, когато в Исус Бог полага началото на новото творение: царството, в което истина и власт са едно и също нещо – не защото истината деградира до власт (това е кесаревият път), а защото в Божието царство истината и властта са все начини да говорим за любов. С други думи, имаме нужда от повествователно четене на Библията. Четене, което правилно я представя като история на първоначалното творение и на новото творение, както и на Завета, който стои между тях и – макар и нарушен – остава в сила за тях чрез Словото, което е Исус и чрез диханието на Духа, което в нашите собствени дробове трябва още веднъж да се превърне в слово: слово на действие, слово на Царството, дела със сила, чрез която – както плашещо казва Исус – ще вършим още по-велики неща, защото Той отива при Отца. Често казвам на студентите си, че всъщност не знам какво има предвид Исус с думите „ще вършите по-велики неща от тези“, но знам със сигурност какво няма предвид: че нещата, които ще вършим, ще бъдат по-малки.
С други думи, особеното предизвикателство на истината в наши дни се състои отчасти именно в това, че сме позволили дебатите за истината от Просвещението и след него – за знанието и вярата, за обективното и субективното, за доказателството и достоверността – да поставят в друга рамка онова, за което Библията в действителност се отнася, и така да го изопачат и да отклонят вниманието от него. В Библията доказателството и достоверността се отнасят за самата истина, която е изправена на съд; за Исус, Който е изправен на съд, но обръща ролите и показва, както прави пред Пилат, че всъщност на съд са подложени царствата на света. Едно от последствията от това отвличане на вниманието, произлизащо от Просвещението: „Ние можем да опровергаем Библията“, „Ние пък можем да я докажем“; от тези леки погрешни залитания насам и натам, е че ние забравяме кои са действителните теми: истината, властта и царството, и по този начин не сме говорители на библейската истина, макар и да укрепваме тук-там някое парче от нея. Ние сме призвани да говорим истината пред властта. Това е главна част от призванието на Църквата, дадено от Светия Дух. То не се е харесало на властимащите от XVIII век и затова са ни накарали да се борим за други неща вместо за него.
Винаги, когато се впускаме в погрешния дебат, ние не само оплитаме конците, както често прави Църквата, но и пропускаме да водим правилния дебат. Време е да се върнем към него. Колкото до проблема за знанието и вярата, ние откриваме, че това е една погрешна антитеза, тъй като най-значимото познание на света, включително познанието на красотата, любовта, призванието и в крайна сметка на самия Бог, не може да се сведе нито до обикновени субективни състояния, нито да се удостовери с лабораторни опити. И както видяхме, нито крехките опити за обективно познание, нито свиващия се в себе си нарцисизъм на субективното познание се доближават в някаква степен дори до ежедневната реалност, да не говорим за истината за Божието царство, което идва на земята, както на небето.
Следователно, изправени пред особеното предизвикателство на истината в нашето поколение, задачата ни се свежда до следното. Не бива да си мислим, че трябва да укрепваме един обективен поглед за библейската истина срещу вълните и бурите на постмодерността. Но и не можем да си позволим да се оттеглим в личната сфера на субективността – дори това да е собствената ни християнска субективност – като се превръщаме в секта на единомишленици и подхранваме собствените си чувства, но без да има какво да кажем на останалата част от света. Трябва да бъдем хора, коренно преобразени от цялостния библейски разказ, които съзнават ролята си на двигатели на новото творение, наченато от Исус, снабдени с всичко необходимо за това от Светия Дух. В страх и трепет, и със силата на Духа, ние трябва да извършим онова, за което говори Исус в 16 глава от Евангелието на Йоан: да „обвиним света за грях, за правда и за съд“. Това е опасно и трудно нещо, а понякога в тази мисия ще ни нараняват, за което сме и предупредени. Светът ще ни казва да се върнем към вътрешните си дебати за шестдневното сътворение или за ходенето по вода, или за каквото и да е друго… Хубаво, можем да водим такива разговори, стига да не ни отклоняват от истинската ни задача. Особеното предизвикателство на истината за християнина в утрешния свят е да признае за пореден път, че истината е подложена на изпитание – истината не в смисъл на обективно доказателство, а в смисъл на човешките думи, обявяващи Божията присъда върху разпарчетосаността на настоящото творение, както и Божията радостна и тържествена, великденски преобразена съдба за самото творение.
Трябва да говорим и да живеем словото на истината. Думите, които говорим, и животът, който живеем, трябва да бъдат преди всичко подчинени на любовта. И така да бъдем свидетели за новото творение – особено спрямо онези, които най-много се нуждаят от него: болните и бедните, най-младите и най-възрастните, слабите и плахите. Предизвикателството на истината за нас в утрешния свят е да знаем как с Библията в сърцата и в умовете си да говорим слово на истина на онези, които са на власт, за да говорим слово на любов на онези, които нямат власт.
И, разбира се, в сърцето на Писанието виждаме самият Исус да прави точно това. Исус, Който заявява: „Аз съм пътят, и истината, и животът“. Той отправя към нас, както към апостол Петър, въпроса на най-дълбоката истина: „Любиш ли Ме?“ И след това ни казва, както казва на Петър: „Следвай ме!“
Нов коментар