Особеното предизвикателство на истината (част 1)
Три капана на истината
За мен е голямо удоволствие да съм сред вас тази вечер и да имам възможността да разгледам една тема, която е в сърцевината на въпроса какво означава човек да бъде мислещ християнин в днешния и утрешния свят или, също така, какво означава да бъде мислещ външен наблюдател на християнската вяра, опитващ се да разбере какво изобщо е тя. Смятам, че ние с вас живеем във времена на големи възможности, а твърде често (вие, американците, редовно напомняте това на останалия свят) възможностите се явяват пред нас като предизвикателства, като заплахи за удобния свят, в който живеем; като неща, които намираме най-малкото за тревожни и обезпокоителни. Разбира се, има и много предизвикателства, чиято единствена стойност е в тяхната новост. Част от мъдростта на познанието е да разпознаваме кое какво е.
Надявам се тази вечер, под надслов „Особеното предизвикателство на истината“, да очертая накратко как ние и въобще църквите на Запад сме се оказали под заплахата да паднем в капана на определени начини на мислене и действия, и особено на начини на четене и използване на Библията, които всъщност не отразяват самата Библия. В сърцевината на всичко това, както подсказва заглавието, стои едно особено разбиране за истината, което явно е от централно значение. Ако изобщо разбираме в някаква степен мащабните културни размествания от последните десетилетия, ще видим, че самата истина е поставена на прицел, под въпрос, и е обект на атака. Както се казва в една наскоро излязла книга за постмодернизма, „истината е по-особена, отколкото беше някога“1. Тези от нас, които са били възпитавани в истините на Писанията и след това се опитват да вярват в тях, да ги преподават и живеят, имат сериозни основания за тревога. Трябва ли да се противопоставим на всякакви подобни новаторски търсения или бихме могли да ги приемем, дори в това ново време на релативизъм, като предизвикателство към самите нас да разбираме Библията по един нов и по-добър начин? Възможно ли е трусовете в собствената ни култура да извадят наяве определени теми в библейската мисъл, които дълго време са оставали покрити от слоя на нашите собствени теории? Според мен, отговорът е „да“.
Има три начина, по които западното християнство попада в това, което може да наречем „капана на истината“. Подмамени сме в този капан от културата, в която сме потопени през последните два-три века и която до такава степен се е превърнала в част от нас, че често не успяваме да усетим, че тя е просто един от възможните подходи към нещата. Имам предвид светогледа на западното Просвещение, чиито богословски и философски корени се простират назад до деизма на XVII век и отвъд него – до античното епикурейство. Нека започнем със симптомите.
На първо място, ние сме хванати в капана на рационалистичния подход към истината. Различни мислители настояват, че всички претенции за истинност трябва да се проверяват според мярката на Разума (често с главно „Р“). А много християнски мислители отговарят – и все още го правят, – че ние приемаме предизвикателството; че сме в състояние да го сторим; че можем да излезем като победители от тази игра. Така сме се научили да градим доводите си непосредствено през библейската истина, произвеждайки една рационалистична апологетика, чрез която се опитваме да убедим скептиците относно всичко – от въплъщението и възкресението на Исус та дори до съществуването на Бога. В някаква степен аз приветствам този подход. Писанията ни казват, че човешкият ум има значение. Вярата не е просто скок в тъмното, макар и често да се чувстваме точно така. Имаме добри основания да мислим, че има Бог, че Исус е възкръснал от мъртвите и т.н. Самият аз съм участвал в такива дебати и се надявам да го правя и за в бъдеще. Освен това съществува реална опасност християните да си представят или да създават впечатление, че просто плътно си затварят очите и се хващат за нещо, което само по себе си няма смисъл, но така или иначе трябва да се направи.
И все пак една рационалистична апологетика, която привежда доводи за всички тези неща, е крайно незадоволителна. Първо, тя изглежда се позовава на някакъв стандарт за мислене или рационалност, като на последна инстанция, до такава степен, че дори самият Бог трябва да бъде подведен под тази мярка, за да се види дали ще се впише в нея. Но това, разбира се, е абсурдно. Ако Бог е подобен на божеството на древния Израил или, още повече, на Бога, Когото Исус нарича „Отче“, то тогава Той не е обект от нашия свят, за да бъде изследван, преценяван и най-сетне може би одобрен. Ако има такова същество (дори думата „същество“ е малко подвеждаща в този случай), то тогава ние сме обекти в Неговия свят. На два пъти в своите послания ап. Павел говори за познаването на Бога и веднага сам се поправя, изтъквайки първостепенното значение на това, че Бог ни е познал2. Нашето познаване на Него такова каквото е – частично, слабо и оскъдно – представлява отговор на Неговото познаване на нас. Рационалистът заявява, че се изкачва по стълбата на разума и на върха може би ще достигне до Бога. Това е интелектуална разновидност на пелагианството3 или дори на Вавилонската кула. Според Библията Бог „слиза долу“ да наблюдава4, а понякога да разбие на пух и прах, и да срине такава човешка надменност. А когато е простряна стълба между небето и земята, тя е предназначена за изкачване от ангелите, а не от смъртните.
В допълнение, този вид рационалистична апологетика, която се опитва да убеди атеисти и агностици, че грешат, винаги ми е изглеждала най-малкото особено безжизнена и едноизмерна. Подозирам, че тук се корени една от причините, поради която много млади хора, израснали с такова поучение, днес често свиват рамене и си тръгват. Те могат да ви кажат нещо от рода на: „Да, добре, разбирам го с ума си, но всъщност това вече не ми върши работа.“ (Бил съм пастир дълги години и съм се натъквал на този отговор.) Добре дошли в постмодерността! Но тъкмо това казват хората много често. Защото човешкият живот има и много други страни. И ако сме се опитали да сведем вярата си до един набор от твърдения, които след това да можем да докажем, останалите страни на живота – красота, любов, великодушие и т.н. – ще се разбунтуват и ще отидат да си устроят свой собствен живот, докато малката анализираща машинка в ъгъла не се свие до самата себе си и не секне.
Всъщност, това е една от страните на по-мащабно културно явление, при което (казано твърде опростено, но надявам се, коректно) мисленето на лявото мозъчно полукълбо, т.е. тънките подробности и т.н., е придобило право да надцаква мисленето на дясното полукълбо: нещата, отнасящи се до голямата картина. Така пресмятането надцаква въображението.
Естествено, в християнските среди този рационализъм на последните две столетия често се уравновесява от една наша собствена разновидност на културното течение, наречено романтизъм. При него на пиедестал се издига чувството (каквото и да означава това, и тук е един от проблемите), като се отдава предимство на сърцето пред главата и се набляга на радостта от поклонението вместо на разбирането на Божията истина. За мнозина това несъмнено води до необходимото равновесие. И, разбира се, Библията често подчертава ролята на сърцето и на Божията любов, изляна в него5. Това е от централно значение. Но тук проблемът е, че с този ход се отваря вратата за настоящата склонност към културен релативизъм. Защото като наблягаме на субективния елемент на християнската вяра – какво означава тя за мен, какво чувствам аз – ние сами си просим отговора: „Добре, това върши работа за теб, но не и за мен.“ Което означава: „Може да е истина за теб, но не е истина за мен.“ И този релативизъм е средата, в която, както добре знаем, е потопена голяма част от западната култура в момента.
Този релативизъм свежда повечето въпроси на вярата и много от моралните въпроси до личен избор и предпочитание. Разбира се, повечето хора не отиват до крайност в тази посока. Ние не гледаме на геноцида или на изнасилването на деца просто като на неща, които харесваме или не харесваме. Но все пак твърде често християнските църкви са хванати натясно в капана между рационализма и романтизма; като едни продължават с опитите си да докажат всичко като абсолютна истина, без значение кой как се чувства, а други толкова много държат на чувствата, че се плъзгат по повърхността, която в крайна сметка води до релативизъм и емотивизъм.
Същевременно има и един друг капан, в който повечето църкви на Запад са попаднали от стотици години и той вече е свързан със спасението. Повечето от нас са израснали с едно искейпистко6 разбиране за спасението, според което целта е да загърбим този свят и да възлезем някъде другаде: на място, наречено „небе“. Това мислене води началото си назад във времето поне от Средновековието и засяга католици, протестанти, либерали, консерватори, … (и за когото се сетите). Това е начин да забравим, че Исус ни е казал да се молим: „Да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля на земята, както на небето.“ И не е просто начин да приспособим своите есхатологични очаквания така, както мнозина все още намират за неприемливо. Това представлява изместване на цялостния дискурс, на цялата ни апологетика. Искейпистката сотирология „нека се изнесем някъде другаде“ върви ръка за ръка с една разновидност на платонизма, според която съществени са абстрактните идеи, които можем да сведем до твърдения и след това да се опитаме да докажем, а не дълбоката ангажираност с реалността на този свят, с цялото ѝ множество измерения и гледни точки.
Както сме свели спасението до „отиване на небето“, така сме свели и християнската истина до нещата, които трябва да докажем, вместо да гледаме на самата християнска истина като на същност на новата Божия реалност, която се ражда, по думите на Исус, „на земята, както на небето“. Отново стигаме до въпроса за пелагианството и Вавилонската кула. Не, казва ап. Йоан в пролога на своето Евангелие, когато Словото стана плът и заживя между нас, благодатта и истината дойдоха – обърнете внимание, не сме ги открили, а те дойдоха – чрез Исус, Месията7. Като че ли има нещо ново, наречено истина, което се ражда всред света и проваля всички наши опити да го систематизираме или рационализираме, и същевременно отхвърля всичките ни романтични представи, които го свеждат просто до лични предпочитания.
И така, първият капан, за който говоря, е едно виждане за истината, което вкарва християнския дискурс в тесните дрехи на модернистичния рационализъм и така предизвиква реакцията на романтизма, а сетне и на релативизма. Вторият капан е искейпистко учение за спасението, което не взема предвид библейското твърдение, че Бог иска да спаси и да преобрази цялото творение, а не да ни измъкне от него. Третият капан, в комбинация с предните два и според мен от решаващо значение в ситуацията, в която мнозина от нас са се озовали, това е да четем Библията като прост наръчник, сякаш цялото Писание се отнася за всекиго от нас по един и същи начин; сякаш можем да си гребнем по нещичко от всякъде: било от Левит, Откровение, Малахия или Матей, и просто да си кажем: „това е Божието слово, затова то се отнася за мен днес“. Разбира се, в действителност никой не живее по този начин. Има много откъси от Стария завет, а дори и няколко от Новия, които малцина християни (ако изобщо се намерят) могат да приемат като норма на живот. Но ударението върху Библията в много проявления на християнската култура на последните няколко поколения редовно пада в жертва на едно лекомислено и често безпорядъчно четене, което е неспособно да приеме сериозно вътрешното свидетелство на самата Библия.
Следователно, ние сме изправени пред един троен ребус (а той несъмнено има и много други елементи), който според мен допринася за разочарованието на мнозина, особено сред днешното младо поколение: вярата, на която са били учени в неделното училище, има все по-малко и по-малко смисъл както в реалния, сложен и бързо изменящ се свят, така и за техния действителен живот в него. Нямам намерение да навлизам в подробни обяснения на всичко това, но няколко бележки могат да бъдат от полза.
Както казах по-рано, нашето мислене е било обусловено от деизма на XVII век, както и от епикурейството, което лежи в неговите корени. Според деизма има Бог, който е създал света, но Той в момента е някъде много далече и не го е грижа твърде много за нас, освен че понякога ни се сърди и става лош. Така, когато един християнин говори за Бога, действащ в света, това често става по начин, който предполага рязко нахлуване от голямо разстояние. Самата дума „свръхестествен“, която преди е имала смисъл просто на едно по-различно измерение на реалността и на настоящия ни опит, извиква днес в съзнанието на много хора представата за сила или сфера на действие, напълно отделена от нашата собствена, но от време на време протягаща към нея ръце отдалече. Това е остатък от деизма.
Древната философия, наречена епикурейство, отива по-далеч. Тя казва, че ако има богове (а няма как да сме сигурни в това), те нямат нищо общо с нашия свят и никога не са имали. Преди всичко, те не са го създавали. Светът просто продължава да си върви със своя собствена тяга, а боговете се намират някъде далеч оттук, добре са си и не им пука за него. Това е била движещата сила зад еволюционизма: не еволюцията като биологична теория, а „-измът“, който екстраполира от нея към всичко останало. Тук може да се прибави и съвременната политика „да изкараме Бог от уравнението“. Няма божествено по произход право, упражнявано от крале и управници, защото както от кралете, така и от правата им сме се отказали още през 70-те години на XVIII век. Но в резултат на това (всички на Запад живеем с тази вяра) съвременната политика просто играе по свои собствени правила, а когато изпадне в беда и се чуди какво да прави, тя продължава да се надява, че достатъчно много гласувания някак ще ни изведат от там…
В частност, именно това ни затруднява да направим пряка връзка между вяра и обществен живот, между религия и политика. Философски и културно погледнато, западният свят е поставил тези неща в две различни чекмеджета. Библията настоява, че това е погрешно. Настоява, че цялата истина е Божия истина. Че всяка власт и авторитет са в Божиите ръце и че когато Исус казва, че Му е дадена всяка власт на небето и на земята, Той има предвид точно това, което казва. Всичко това и още много други неща са определили рамките, в които разсъждаваме и говорим за авторитета на Писанията, за християнския живот като цяло, и не на последно място, за самото ни понятие за истина. Как можем по един мъдър и библейски начин да се оттласнем от тази точка и да избегнем капана, в който сме подмамени от собствената си култура? За да отговоря на този въпрос, ще се обърна към Евангелието на Йоан.
- 1. Има се предвид J. Richard Middleton, Brian J. Walsh, Truth Is Stranger Than It Used to Be: Biblical Faith in a Postmodern Age, InterVarsity Pres (1995), б.пр.
- 2. Виж например Гал. 4:9, I Кор. 13:12.
- 3. Еретичното учение на Пелагий (V век), според което човек се спасява само със собствените си усилия.
- 4. Срв. Бит. 11:5
- 5. Рим. 5:5
- 6. От английски, escape – бягство, т.е. свързано с бягство.
- 7. Срв. Йоан 1:14,17
Нов коментар