Леонардо да Винчи и трите Джоконди

Историческият и културен период, наречен Ренесанс, има няколко отличителни черти: обръщане към гръко-римската антична култура; географските открития и разширяването на представите на човека за света; издигането на човека като обект за изследване и преклонение; търсене на нови философски ценности и научни познания, както и на нови визуални форми в изкуството и архитектурата.

В днешното пост-пост-индустриално, пост-модерно и въобще „пост-пост-“ време е невъзможно да бъдем ренесансови хора. Не можем да бъдем еднакво успешни в изкуствата, медицината, философията, науките, политиката и икономиката. Съвременният човек е тясно профилиран професионалист, в ситуация на непрекъснат „ъпгрейд“. Ние сме продукт на една технократска хипер-бърза, хипер-автономна, хипер-уморена, хипер-консуматорска епоха, водеща ни към дехуманизация и релативизъм. Затова сме склонни непрестанно да се обръщаме назад и да търсим опора и смисъл в миналото. Търсим изгубената стабилност на античната „красота“ и „ред“, а също изгубените стабилни етични, социални и религиозни ценности. Но ние сме като свободни електрони, които се движат хаотично и взаимодействат на случаен принцип с един огромен поток от информация. Така става все по-трудно да погледнем света през очите на ренесансовия човек. Все по-трудно ни е да възприемаме света в неговата цялост, да виждаме взаимовръзките между наука, технология и изкуство. Личности, способни на това, днес са голяма рядкост.

Наскоро се навършиха 500 години от смъртта на една от най-големите ренесансови личности: великият Леонардо да Винчи. Всички са чували за него още от училище. Той ни впечатлява с необикновените си способности на оригинален инженер-изобретател и на учен-експериментатор, с изявения си художествен талант в прецизната анатомична рисунка, с великолепната си живописна линия и с формите в скулптурните и архитектурните си творби.

Леонардо ди сер Пиеро да Винчи е роден в тосканското градче Винчи на 15 април 1452 г. Може да се каже, че той се е появил на бял свят в люлката на самия Ренесанс, тъй като столицата на Тоскана, Флоренция, заслужено се превръща в един от символите на епохата. Преселването на Леонардовия баща в този град през 1464 година дава възможност на талантливия младеж да учи в ателието на знаменития живописец Верокио. Тук той ще разгърне не само своята художествена дарба, но и ще придобие ценни технически умения в механиката, обработването на метали и дърводелството.

Най-прочутите и популярни произведения на Леонардо да Винчи са стенописът Тайната вечеря, изрисуван в трапезарията на миланската църква „Санта Мария деле Грацие“, и двете картини Мона Лиза. По-известната Мона Лиза е изложена в Лувъра в Париж, а другата, наречена „Айзелуортска“, се намира в частна колекция и не се показва публично, но е изследвана от много специалисти. Самото име Мона Лиза дължим на италианския художник Джорджо Вазари, автор на първата биография на Леонардо. В нея той идентифицира дамата от портрета като Лиза, съпруга на богатия флорентински търговец Франческо дел Джокондо. Оттук идва другото известно име на картината: Джокондата. Обръщението „Мона“ е често срещано в италианския език, като кратка версия на „мадона“ („моята дама“).

„Айзълуортската“ Мона Лиза (Източник: Wikipedia)

Автентичността на „Айзелуортската“ Мона Лиза е на практика извън съмнение. Наскоро фондация „Мона Лиза“ представи различни исторически и научни доказателства, че картината принадлежи на четката на Леонардо. Според Вазари художникът започва да рисува усмихващата се дама през 1503 г., но „оставя творбата недовършена“. Завършеният портрет се появява скоро след смъртта му. Смята се, че това е шедьовърът, който е понастоящем в Лувъра и представлява по-късна версия на „Айзелуортската“ Мона Лиза. След смъртта на Леонардо той става притежание на френските крале, а след Френската революция от 1789 г. попада в знаменития парижки музей. Сред изкуствоведите има спорове по чие поръчение е нарисуван. Но едно е ясно: самият Леонардо много обичал и пазел тази картина, защото я взема със себе си във Франция и никога не я продава. Като се има предвид, че през Ренесанса портретите са се правели изключително по поръчка, силната привързаност на художника към това произведение го прави още по-енигматично.

„Айзелуортската“ Мона Лиза добива известност преди малко повече от век. През 1914 г. тя е открита и закупена от британския художник и критик Хю Блейкър, живял в лондонския квартал Айзелуорт, и така получава своето име. Като композиция и излъчване, тя е почти идентична на шедьовъра в Лувъра, но полето на зрение е по-широко и включва по една колона отляво и отдясно на дамата. Има непотвърдено предположение, че „Лувърската“ Мона Лиза също е била поставена между две колони, но по-късно картината е била изрязана от двете страни и на нея са останали само части от долните капители.

„Лувърската“ Мона Лиза е нарисувана с маслени бои върху дъска от топола. За някои хора, търсещи мистичното послание, на преден план веднага излиза символиката на дървото топола и връзката му с Хеката, богиня от древногръцката митология. Последната обикновено била представяна като тройна фигура, гледаща едновременно в много посоки. Затова е интересен фактът, че където и да застане зрителят пред портрета в Лувъра – вляво, фронтално или вдясно – очите на флорентинската дама винаги го наблюдават. Някои изследователи смятат, че Леонардо е пресъздал лице на мъж или дори собственото си лице в това на мадона Лиза. Това лице е почти лишено от вежди и мигли и въпреки това е изключително изразително, живо и привлекателно със своята загадъчна усмивка, станала предмет на различни тълкувания. Всъщност на италиански giocondo означава „весел, жизнерадостен, жив“ и това отваря още една посока на интерпретации.

Съществува обаче и… трета Мона Лиза, която е изложена в мадридския музей Прадо, още от основаването му през 1819 г. За нея вече е почти сигурно, че е дело на Леонардов ученик, работил в същото ателие и по същото време. При идентична композиция на нейните „Айзелуортска“ и „Лувърска“ сестри, нейният фон е бил боядисан в черно. През 2010–2012 е извършена реставрация, разкриваща оригиналния фон. Както и при „Лувърската“ Мона Лиза, фонът сякаш е изведен пред позиращата жена, което придава усещане за тримерност. Лицето на жената обаче е по-младо, цветовете са много по-наситени, живи, и още повече засилват тримерния ефект. Последният се дължи и на самата перспектива, твърдят много специалисти. Съвременни компютърни изследвания показват, че лицето е нарисувано чрез наслагване на два плана, съответно със студени и топли цветове.

Съпоставка между Мона Лиза от Прадо (1) и от Лувъра (2)

Има опити удивителната тримерност на някои Леонардови творби да се обясни със здравословни проблеми на художника. При пет други негови картини е открито разминаване (10,3 градуса) в погледа между двете очи на модела. С други думи, двете изобразени очи имат различни зрителни полета и точки и реално две перспективи. Интерпретацията е, че Леонардо е страдал от разногледство. Когато се е фокусирал върху даден детайл, той го е виждал нормално, но при рисуване едното му око се е отклонявало встрани от зрителната ос. Но български офматолози и художници не са привърженици на тази теория. Медицински погледнато, разногледите хора виждат предметите двумерно, а и няма как гениалността да е просто резултат от медицинска причина.

Българският художник Карандаш (1924–2010) беше изследвал творчеството на Леонардо да Винчи в продължение на десетилетия. Имала съм уникалната възможност да слушам негови лекции за ренесансова перспектива. Той смяташе, че тримерността в Леонардовите картини се дължи на двойната перспективата и на прецизно изградени светлосенки. Според Карандаш, ренесансовият гений е имал познания за различни цветове в топлата и студената гама и внимателното им наслояване един върху друг придават тримерен ефект. Това е в съгласие с изследване на Мона Лиза от Прадо.

С загадъчната дълбочина на своите картини Леонардо да Винчи недвусмислено показва разбирането си, че науката и изкуството са неделимо цяло и че трябва да гледаме на света в неговото единство. Магнетизмът на творчеството му, преминаващ много исторически граници, дава богат материал за различни изкуствоведски, философски и спекулативни тълкувания,

Леонардо да Винчи е известен и с инженерните си изобретения, изпреварили времето си, но останали само на хартия. След дигиталното заснемане и публикуване на две от неговите тетрадките става ясно, че той е бил колкото художник, толкова и учен. Със своите прецизни рисунки на тела, правени тайно по моргите, той допринася много за развитието на анатомията. Умира на 2 май 1519 г. във Франция и е погребан в кралския замък „Амбоаз“.